Джералд Даръл
Зоологическа градина в моя багаж (6)

Животни в кутии

Веднага след пристигането на Боб и Софи в Бафут ние се наехме да внесем ред в нашата вече голяма и непрестанно нарастваща сбирка от животни. Огромната и сенчеста веранда, разположена в кръг пред стаите на горния етаж на вилата, разделихме на три части: първата за влечуги, втората за птици и третата за бозайници. По този начин всеки един от нас се грижеше за определена секция и който свършеше по-рано, оказваше веднага помощ в групата на другиго. Първата ни работа сутрин, докато бяхме още по пижами, бе да минем по верандата и да огледаме внимателно всяко едно животно и да се убедим, че се чувствува добре. Благодарение на ежедневното внимателно наблюдение на животните човек успява да ги опознае добре и да открие най-малкия признак на заболяване дори когато на всеки друг се струва, че дадено животно е в превъзходно здраве. После почиствахме клетките, нахранвахме най-слабите животни, които не можеха да чакат (например нектарките, които трябва да получат своя нектар веднага след разсъмване, или новородените, на които още рано сутринта трябваше да се раздадат бутилки с мляко), и чак тогава сядахме и ние на закуска. По време на храненето обикновено обменяхме мисли по своите задължения. Този разговор би накарал всеки нормален човек да изгуби апетит, защото засягаше главно състоянието на чревните движения на нашите питомци. Диарията или запекът при дивите животни често пъти е много добро указание за това, дали са хранени правилно. Това може да бъде първият (а понякога и единственият) симптом за някакво заболяване.

По правило набавянето на животни при всяка една експедиция е най-простата част от работата. Щом местните хора научат, че желаете да купите живи диви животни, към вас просто потича изобилие. Деветдесет процента, разбира се, са животни от най-обикновените видове, но понякога хората носят и редки животни. Ако се нуждаете от редки животни, трябва да отидете да си ги намерите сам, но докато се занимавате с това, може да сте сигурен, че цялата обикновена местна фауна ще ви бъде доставена у дома. Така че залавянето на животните е лесна работа, но трудното е да се грижите за тях.

Бедата не е толкова в това, че животното изживява голямо сътресение в резултат на залавянето му, колкото във факта, че е принудено да живее в непосредствена близост с едно същество, което то възприема като свой най-голям враг: самия вас. В много случаи животното преживява добре своето пленничество, но то не може да се примири с близостта, при която е принудено да съжителствува с вас. Това е първата огромна бариера, която трябва да се преодолее единствено чрез търпение и нежност. Месеци наред животното може да прави опити да ви захапе и да ръмжи всеки път, когато наближите клетката му. Вие изпадате в отчаяние и смятате, че никога няма да му направите благоприятно впечатление. И ето, идва денят, в който понякога без каквото и да е предупреждение то притичва към вас и поема храната от ръката ви или пък ви разрешава да го чешете зад ушите. В такива моменти чувствувате, че не сте си изгубили напразно времето да чакате.

Храненето безспорно е един от най-важните ви проблеми. Необходимо е не само да притежавате достатъчно обширни познания за това, с какво се храни всеки вид в естествената си среда, но и да изнамерите подходящи заместители, ако не можете да му доставите естествена храна, и да научите вашите животни да ги поемат. Трябва също така и да угаждате на техните индивидуални желания, а те са многобройни. Веднъж имах един гризач, който отказваше да поеме нормалната за гризачите храна — плодове, хляб и зеленчуци — и в продължение на три дни се хранеше изключително с фиде. Имах и група от пет маймуни на една и съща възраст и от един и същ вид, но с коренно различни индивидуални качества. Две имаха страст към твърдо сварените яйца, останалите три се ужасяваха от странните бели форми на яйцата и не смееха да се докоснат до тях. Поставех ли непознатите бели предмети в клетката, те започваха да крещят от страх. И петте маймуни обожаваха портокалите, но докато четири от тях най-старателно обелваха кората и я хвърляха, петата също така старателно обелваше плода, но хвърляше портокала, а изяждаше кората. Когато притежавате сбирка от няколкостотин животни и всички проявяват такива странни особености, може да се побъркате в стремежа си да задоволите техните желания, за да запазите животните здрави и жизнерадостни.

От всички дразнещи и неприятни задачи, с които трябва да се занимавате по време на експедиция за диви животни, храненето на новородените от ръка без съмнение е най-неприятната. Преди всичко тези животни не знаят как да поемат биберона, а няма по-неприятно от това да се боричкате с едно новородено животинче, обляно от главата до петите в топло мляко. На второ място трябва да се държат на топло, особено през нощта, а това означава, че нощем трябва да ставате по няколко пъти и да им подменяте бутилките с топла вода (освен ако не ги пъхнете в собственото си легло, което често пъти е най-правилното). След изтощителния ден ставането в три часа през нощта, за да пълните бутилки с гореща вода, е занимание, което много скоро губи своето очарование. На трето място, новородените животни имат изключително нежни стомаси и трябва да ги гледате като същинска бавачка. Млякото, което им се дава, не трябва да е нито много гъсто, нито много рядко. При първия случай те получават чревни разстройства, които водят до нефрит и оттам обикновено до смърт, а при втория отслабват и стават възприемчиви към всякакви смъртоносни усложнения.

Обратно на моите мрачни предсказания, новородената черноуха катеричка, катериц-Дребосъчето (за приятели само Дребосъка), се оказа образцово бебе. През деня лежеше и помръдваше с уши в легло от вата, поставено върху бутилка с гореща вода на дъното на дълбока тенекиена кутия от бисквити, а нощем тенекиената кутия поставяхме край леглата, под лампа с инфрачервени лъчи. Много скоро установихме, че Дребосъкът има самостоятелен характер. Независимо от изключително дребния си ръст животинчето бе необикновено гласовито, а гласът му представляваше серия пронизителни и бързи „чаткания“, подобни на дрънченето на евтин будилник. В продължение на първите двадесет и четири часа то свикна с часа на храненето и закъснеехме ли дори с пет минути, започваше да надига глас и да „чатка“ дотогава, докато не му поднесехме храна. Настъпи денят, в който Дребосъкът прогледна и видя своите прилежни родители и окръжаващия го свят. Това създаде нови проблеми. Този ден се случи така, че закъсняхме малко с храната му. Заседяхме се на масата, улисани в разговор за това-онова, и за наш срам забравихме напълно Дребосъка. Внезапно нещо задраска зад мен, обърнах се и видях катеричката, седнала на прага на трапезарията. По лицето ѝ, меко казано, се изписваше страшно негодувание. Като ни забеляза, тя зацъка като будилник, изтича по пода, изкачи се задъхана по стола на Джеки, скочи на рамото ѝ, размаха насам-натам опашка и закрещя възмутено на ухото ѝ. За една новородена катеричка това беше истински подвиг. При това, както вече казах, тя току-що бе прогледнала. Въпреки всичко бе успяла да излезе от своята кутия, да намери пътя от нашата спалня (претрупана с разни принадлежности за кинокамерата и филми), да мине по цялата веранда между двете редици клетки с опасни животни и най-накрая да ни открие (най-вероятно по звука) в трапезарията, която се намираше на другия край на верандата. Преодолявайки безброй опасности, катеричката бе изминала шестдесетина метра по напълно неизвестна територия само и само да ни съобщи, че е гладна. Не е необходимо да казвам, че тя получи съответната похвала, а най-важното, от нейна гледна точка, тя получи обяда си.

Веднага след проглеждането си Дребосъкът започна да расте бързо и скоро се превърна в най-прелестната катеричка, която бях виждал дотогава. Оранжевата глава и добре оформените, очертани с черна линия уши се съчетаваха великолепно с големите черни очи. Козината на тялото ѝ преливаше в мъхавозелени оттенъци и двата реда бели петна от двете ѝ страни проблясваха като осветени „котешки очи“ на потънало в мрак шосе. Опашката ѝ обаче бе най-красива от всичко. Дълга и пухкава, отгоре зелена, а отдолу оранжева, тя бе истинска прелест. Дребосъкът обичаше да седи с навита на гърба си опашка, чийто връх висеше пред самия ѝ нос. Катеричката помръдваше опашка и тя потръпваше като пламък на свещ, разклащан от течението на въздуха.

Дори и когато порасна, Дребосъкът продължаваше да спи в поставената край леглото ми тенекиена кутия от бисквити. Тя се будеше рано сутрин, надаваше силен крясък, скачаше от кутията върху някое от нашите легла и се пъхаше под завивката. Десетина минути проучваше отпуснатите ни от съня тела, после скачаше на пода и тръгваше да оглежда верандата. От тези свои изследвания често се завръщаше с някой трофей (парченце изгнил банан, сухо листо или цветец от бугенвилията), поставяше го веднага някъде из леглата и се възмущаваше безкрайно, ако изхвърляхме подаръка на пода. Това продължи месеци наред, докато настъпи денят, в който реших, че както останалите животни, и катеричката трябва да бъде поставена в клетка. Една сутрин се събудих от мъчителна болка и разбрах, че иска да натика един фъстък в ухото ми. Открила този деликатес на верандата, тя вероятно бе сметнала леглото ми за недостатъчно сигурно място, а ухото — за чудесно скривалище.

Друго новородено, макар и сукалче, за което се наложи да се грижим, бе ококореният иглоноктест лемур, който уловихме близо до Ешоби. Той се опитоми за кратко време и стана наш любимец. За размерите си притежаваше огромни крайници с дълги и тънки пръсти. Твърде занимателно и комично зрелище представляваше това зверче, когато танцуваше из своята клетка на задните си крака и преследваше молец или пеперуда, които бяхме пуснали вътре. То протягаше огромните си ръце, като че уплашено от нещо, а очите му щяха да изскочат от орбитите си. Като заловеше плячката, то сядаше, стиснало здраво насекомото в розовата си лапичка, и я наблюдаваше с широко ококорени очи, удивено, че в нея изведнъж се е оказало такова същество. После го натъпкваше в устата си и продължаваше да седи, а крилата на пеперудката се размахваха като странни мустаци, над които блещукаха огромни учудени очи.

Ококореният ме запозна за първи път с една необикновена привичка на галагото, която за мой най-голям срам не бях забелязал дотогава, макар че се бях грижил за безброй галаго. Една сутрин го наблюдавах как изскочи от своята кутия да се нахрани с брашнени червеи и набързо да се измие и приглади.

Както вече споменах, той има големи и нежни като венчелистчета уши, толкова тънки, че просто прозират. За да ги предпази от пробождане или друго увреждане, когато живее на свобода, той има навика да ги свива отстрани на главата си като свити платна на яхта. Веднага се виждаше, че слухът е от изключително значение за Ококорения. Той долавяше най-малкия шум — тогава ушите щръкваха и се насочваха като радар. Винаги ми е правило впечатление, че през голяма част от времето си чисти и трие ушите с ръце, но тази сутрин проследих целия процес от началото до края. Това, което видях, ме порази. Най-напред седна на едно клонче със зареян в пространството поглед и започна да чисти с голяма грижливост опашката си, като разделяше внимателно космите, за да се убеди, че между тях няма нито клечици, нито усукани и сплъстени косми, също като момиченце, което сплита косите си. След това отпусна голямата си като на кукла ръка и цръкна на дланта си капка урина. Той разтри със съсредоточен вид длани и започна да натрива урината по ушите си, също както мъжете натриват брилянтин в косите си. После цръкна нова капка и натри внимателно ходилата на краката и дланите на ръцете си. Аз не свалях изумените си очи от него.

Наблюдавах го три дена поред и се убедих, че не си въобразявам нищо, защото ми се стори, че това е един от най-странните животински навици, които някога съм виждал. В заключение смятам причината само една. Кожата на изключително нежните и тънки уши трябва да се поддържа винаги влажна, в противен случай неизбежно ще изсъхне и ще се напука, а това може да се окаже фатално за едно животно, което разчита толкова много на своя слух. Същото се отнася и за деликатната кожа на ходилата и дланите на ръцете, но тук урината играеше и допълнителна роля. Ходилата и дланите са леко вдлъбнати, така че когато животното скача от клон на клон, лапите действуват като вентузите по пръстчетата на дървесната жаба.

При едно по-сетнешно пътуване се снабдихме с голям брой от галагото на Демидов (най-дребните представители на това племе на големина колкото едри плъхове) и забелязах и у тях същия навик.

Най-увлекателното в една експедиция за диви животни според мен е ежедневното общуване с животните, при което имате възможност да наблюдавате, да изучавате и да записвате. Ежедневно и почти всеки миг от деня с някое от животните се случваше, нещо ново и интересно. Следващите няколко извадки от дневника ми показват много добре как всеки ден бе изпълнен с нови задачи и интересни наблюдения:

14 февруари. Пристигнаха две маймуни — черноноси хусари. Пръстите на четирите лапи и на двете са сериозно засегнати от кърлежи. Наложи се да извадя кърлежите с ланцет и да инжектирам маймуните превантивно с пеницилин… Малкото на цибетката показа първи прояви на възрастно. Когато приближих ненадейно клетката му, то се наежи и придружи това си действие с няколко силни изсумтявания, много по-силни и внушителни, отколкото при подушване на храната. Донесоха голяма листовежда жаба с необикновено очно заболяване, изглежда голям злокачествен тумор, разположен зад очната ябълка. Туморът бе причинил ослепяване и се бе разраснал навън, като че ли жабата има балон върху едното си око. Всичко това, изглежда, не причинява болка на жабата, затова няма да отстранявам израстъка. Ето че в диво състояние животните невинаги са щастливи и безгрижни.

20 февруари. Най-сетне, след безброй неуспешни опити, Боб откри какво ядат косматите жаби: охлюви. Бяхме им предлагали мишлета, плъхчета, птиченца, яйца, бръмбарчета и техните личинки, скакалци, но напразно. Охлювите поглъщат настървено. Има голяма надежда да откараме жабите в Англия живи. Сред галагото на Демидов избухна нещо като зараза от нефрит. Две от тях тази сутрин бяха мокри от глава до пети от урина. Разредих млякото, с което ги хранехме, възможно е да е било твърде силно за тях. Наредих да им дават повече насекоми за храна. Петте новородени отлично усвояват млякото „Комплан“, което е твърде интересно, защото това мляко е извънредно богато по съдържание. Ако обикновеното мляко на прах оказва известно неблагоприятно влияние върху възрастните, то би трябвало да се очаква, че „Комплан“ би имал същия ефект и върху новородените.

16 март. Донесоха две чудесни кобри. Едната е дълга около метър и половина, а другата — около шестдесет сантиметра. И двете приеха моментално храна. Най-добрата придобивка за днес е една женска мангуста-джудже с две новородени. И двете малки са съвършено слепи и за разлика от своята тъмнокафява майка са необикновено светлосивобежови. Отделих новородените, за да ги храня от ръка, тъй като бях убеден, че ако ги оставя заедно с женската, тя или няма да им обръща внимание, или ще ги убие.

17 март. Младите мангусти-джуджета отказаха категорично да се хранят с биберон или от пълнители на автоматични писалки. Предвид на това (тъй като едва ли ще оживеят) ги върнах обратно при майка им. За мое най-голямо учудване тя ги прие ласкаво и започна да ги кърми. Съвсем необикновен случай! Занимавах се с два счупени крака: на една африканска горска кукумявка, уловена с капан, и на млад ястреб с частична фрактура. Струва ми се, че кракът на кукумявката едва ли ще се оправи, защото, изглежда, са скъсани сухожилията, а костта е зле натрошена. Кракът на ястреба ще се оправи, понеже е млад. Галагото на Демидов нощем издават слабо мяукане, ако бъдат обезпокоени. Това е единственият звук, който съм чул от тях, с изключение на цвъртенето, наподобяващо цвъртенето на прилепи, когато се бият. Шпорестите жаби започнаха да крякат нощем слабо „пийп-пийп“, като че някой почуква леко с пръст по ръба на стъклена чаша.

2 април. Днес доведоха едно около двегодишно шимпанзе. Беше в ужасно състояние. При залавянето му с телен капан за антилопи то бе ранено сериозно в лявата ръка. Дланта и китката бяха раздрани и силно инфектирани от гангрена. Животното бе много отслабнало и не можеше да се държи на крака. Имаше интересен жълтеникавосив цвят на кожата. Превързах ръката и му направих пеницилинова инжекция. Въпреки дадените му стимулиращи средства не ми хареса цветът на кожата и странната летаргия, затова го заведох на преглед при ветеринарния лекар от селскостопанския отдел в Беменда. Той направи кръвна проба и установи, че животното страда от сънна болест. Направихме всичко възможно, но животното отпадна много бързо. Как трогателно проявява своята благодарност за това, което правим за него!

3 април. Шимпанзето умря. Макар и „защитен вид“, както тук, така и в други части на Камерун шимпанзетата непрестанно биват избивани и изяждани. Голямата носорога пепелянка пое за първи път храна: малко плъхче. На гърба на една от зелените горски катерички като че се развива косопад. По всяка вероятност той се дължи на липсата на витамини, затова увеличих дажбата на „Абидек“. Сега ежедневното ни снабдяване с яйца от птици-тъкачи е много добро и всички катерички получават от тях в допълнение към ежедневното си меню. Метлоопашатите бодливи свинчета барабанят бързо със задните си крака (подобно на дивите зайци), когато бъдат обезпокоявани нощем, после се извръщат със задници по посока на опасността и шумолят с бодлите на края на опашките си. Получава се звук, наподобяващ този на гърмящата змия.

5 април. Открих прост и бърз начин за определяне пола на пото-галагото. Днес доведоха чудесен млад мъжкар. На пръв поглед външните гениталии и при двата пола си приличат твърде много, но се оказа, че е най-просто да се помиришат. Когато мъжкарят се вземе на ръка, неговите тестиси издават слаб сладникав мирис, наподобяващ крушова есенция.

 

 

Не само ние проявявахме интерес към животните. Много от местните жители виждаха за пръв път някои от нашите животни, затова идваха и молеха за позволение да разгледат сбирката. Един ден директорът на местното мисионерско училище попита дали може да доведе своите възпитаници да видят сбирката, а те бяха над двеста момчета! Съгласих се с удоволствие. Мисля, че ако чрез показване на живи животни у хората се породи интерес към фауната на родния край и към нейното запазване, тогава се върши много полезна работа.

И така в уговорения ден по пътя се показаха момчетата. Те крачеха в колона по двама, придружавани от петима преподаватели. Пред вилата момчетата бяха разделени на групи по двадесет, след което, водени от учител, се качваха поред на верандата. Джеки, Софи, Боб и аз застанахме на различни места край сбирката, за да отговаряме на въпроси. Момчетата се държаха образцово, нямаше блъсканица, натискане, закачки. Те преминаваха, съсредоточени и очаровани, от клетка на клетка и възкликваха удивени: „Ва!“ при всяко ново чудо и от удоволствие щракаха с пръсти. Когато премина и последната група, директорът събра момчетата при първото стъпало на стълбата и се обърна усмихнат към мен.

— Сър — каза той, — ние ви благодарим много, че ни разрешихте да разгледаме вашата сбирка от животни. Ще бъдете ли така любезен да отговорите на няколко въпроса на момчетата?

— Разбира се, с удоволствие — отвърнах аз и се настаних на стълбата, току над главите на децата.

— Момчета — прогърмя гласът на директора, — мистър Даръл е любезен да отговори на всички ваши въпроси. Кой желае да запита нещо?

Морето от черни лица под мен се развълнува. Момчетата свиха вежди, изплезиха езици, започнаха да ровят в праха с палците на краката си. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, понеже се освободиха от стеснението, те започнаха да ме засипват с въпроси, всички до един изключително разумни и уместни. На първия ред забелязах малко момченце, което през цялото време ме наблюдаваше, без да мигне с очи. Челото му бе набръчкано от напрежение, а самото то стоеше като вкаменено. Накрая, когато пороят от въпроси намаля, то изведнъж събра кураж и вдигна ръка.

— Какво искаш да попиташ, Уано? — каза директорът и се усмихна ласкаво на малчугана.

Момченцето пое дълбоко въздух и изстреля въпроса си към мен.

— Моля ви, са, би ли могъл мистър Даръл да ни каже защо направи толкова много снимки на жените на фона?

Усмивката моментално изчезна от лицето на директора и той ме погледна съкрушен.

— Това не е зоологически въпрос, Уано — произнесе строго той.

— Все едно, са, кажете моля ви, защо? — настояваше упорито то.

Директорът се намръщи зловещо.

— Това не е зоологически въпрос — прогърмя той със страхотен глас. — Мистър Даръл спомена, че ще отговаря само на зоологически въпроси. Жените на фона нямат отношение към зоологията.

— Почакайте, мистър директор, ако се разтълкува малко по-широко, този въпрос би могъл да се нарече биологически, нали така? — притекох се аз на помощ на малчугана.

— Не, сър, те не бива да ви задават подобни въпроси — отвърна директорът и започна да попива потта от лицето си.

— Но моля ви, нямам нищо против да отговоря. Работата е там, че хората в моята родина се интересуват от това, как живеят и как изглеждат хората от другите части на света. Аз, разбира се, мога да им разкажа, но съвсем друго е, когато им покажа и снимки. По снимката те могат да си представят съвсем точно как изглежда всичко тук при вас.

— Ето… — директорът прекара палец от вътрешната страна на яката на ризата си — мистър Даръл отговори на твоя въпрос. А сега, понеже е много зает, той няма повече време да отговаря на нови въпроси. Моля, постройте се.

Момчетата отново се подредиха в две прави редици, а директорът се здрависа с мен и най-искрено ме увери, че всички са ми изключително много благодарни. После се обърна пак към момчетата.

— А сега за благодарност към мистър Даръл искам да извикате три пъти сърдечно „ура“.

Двеста млади гърла изреваха сърдечно „ура“. След това момчетата, които бяха начело на колоната, извадиха от чантите си няколко бамбукови флейти и две малки барабанчета. Директорът махна с ръка и под звуците на бодър марш, изпълняван от застаналия начело оркестър, всички закрачиха надолу по пътя. Директорът тръгна след тях, като продължаваше да трие лицето си и мрачните погледи, които хвърляше в гърба на малкия Уано, не му предвещаваха нищо хубаво след завръщането в класната стая.

Вечерта фонът дойде при нас на чашка. След като му показахме новите попълнения на нашата сбирка, седнахме на верандата и аз му разказах за зоологическия въпрос на Уано. Фонът се смя дълго, особено на смущението на директора.

— Защо не му каза — попита той, като триеше сълзите от очите си, — защо не му каза, че снимаш моите жени, за да покажеш на всички европейци в твоята страна, че жените в Бафут са красиви?

— Това момченце е още дете — казах сериозно аз. — Струва ми се, че е твърде малък за тези въпроси.

— Вярно, вярно — отвърна със смях фонът, — той е още малко момче. Щастлив е, че още няма жени, които да го мамят с ласкателство.

— Казаха ми, приятелю — започнах аз, като се опитах да отклоня разговора от плюсовете и минусите на съпружеския живот, — казаха ми, че заминаваш утре за Н’доп. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна фонът. — Отивам за два дни на заседание на съда. Ще се върна други ден сутринта.

— Тогава — и аз вдигнах чаша — желая ти успешно пътуване, приятелю.

На следващата утрин, облечен във великолепна роба в жълто и черно и с изящна, цялата обшита с бродерии шапчица на главата, с дълги спускащи се отстрани наушници фонът зае мястото си до шофьора на своя нов ландровер. На задната седалка поставиха всичко необходимо за пътуването му: три бутилки шотландско уиски, любимата му жена и трима члена на съвета. Той махаше енергично с ръка, докато колата зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ни.

Същата вечер, като изпълних и последните си задължения за деня, реших да изляза на предната веранда да подишам свеж въздух. Забелязах, че долу на големия двор се събира група от децата на фона. Заинтригуван, започнах да ги наблюдавам. Те направиха огромен кръг в средата на двора и след много разговори и спорове започнаха да пеят някаква песен и да пляскат ритмично с ръце. Акомпанираше им едно седемгодишно момченце, което биеше барабана, застанало в средата на кръга. Децата запяха една от най-красивите и чаровни песни на Бафут. Почувствувах, че те не се бяха събрали просто така. Явно, че имаше някаква определена цел, но какво можеха да празнуват (освен ако не бе заминаването на техния баща), не ми беше никак ясно. Наблюдавах ги дълго време, докато нашият прислужник Джон изникна изневиделица до мен.

— Вечерята е готова, са — обяви той.

— Благодаря, Джон. Защо тези деца пеят в двора на фона?

Джон се усмихна стеснително.

— Защото фонът замина за Н’доп, са.

— Това зная, но защо пеят?

— Когато фонът не е в къщи, са, тези деца трябва да пеят всяка вечер в двора на фона. Така се запазва задушевността в неговия дом.

Каква прекрасна мисъл! Надникнах надолу към наредените в кръг деца, запели с желание сред мрака на огромния двор, за да запазят задушевността в дома на своя баща.

— А защо не танцуват? — запитах аз.

— Защото няма с какво да си светят, са.

— Занеси им петромаксовата лампа от спалнята. Кажи им, че я пращам, за да им помогна да запазят задушевността в дома на техния баща.

— Да, са — отвърна Джон.

Той изтича да вземе лампата и след малко видях как тя хвърляше вече златиста светлина сред кръга от деца. Когато Джон им предаваше моето поръчение, децата млъкнаха, после екнаха възторжени викове и радостни възгласи.

— Благодарим, маса, благодарим!

Седнахме да вечеряме, а децата отвън пееха като чучулиги. Те припляскваха с ръце и се въртяха в кръг около меко съскащата лампа, а дългите им, изтеглени сенки се простираха до средата на двора.

Ръчна поща

Драги приятелю,

Не би ли дошъл тази вечер в осем часа на чашка?

Твой приятел,

Джералд Даръл

 

Драги приятелю,

Очаквай ме в 7,30 часа. Благодаря.

Твой добър приятел,

фонът на Бафут