Владимир Набоков
Прозрачни неща (18)

18.

През втората седмица на февруари, около месец преди смъртта да ги раздели, семейство Персон отлетяха в Европа за няколко дни — Арманд, за да посети майка си, която умираше в една белгийска болница (преданата дъщеря обаче пристигна твърде късно), а Хю, по настояване на издателството, да потърси господин Р., както и друг един американски автор, който също живееше в Швейцария.

Валеше силен дъжд, когато таксито го остави пред голямата, стара и грозна извънградска къща на Р., която се намираше точно над Версекс. Пое нагоре по покрита с чакъл алея, от двете страни на която се стичаха разпенени вади дъждовна вода. Външната врата беше открехната и докато бършеше подметки в изтривалката, забеляза с приятна изненада Джулия Мур, която стоеше с гръб към него пред масичката с телефона във вестибюла. Тя отново носеше прекрасната прическа „паж“ от едно време, както и същата оранжева блуза. Беше изтрил обувките си, когато тя остави слушалката и се обърна — едно съвършено различно момиче.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — каза му тя и впи чифт усмихнати очи в него. — Замествам господин Тамуърт, който е на почивка в Мароко.

Хю Персон влезе в библиотеката — уютно подредена, но решително старомодна и съвсем недостатъчно осветена стая, чийто стени бяха покрити с енциклопедии, речници, ръководства, както и с авторски екземпляри на авторските книги в многобройни издания и преводи. Настани се в едно меко кресло и издърпа от куфарчето си списък с теми, които трябваше да се обсъдят. Двата основни въпроса бяха: как да се променят някои твърде разпознаваеми личности в ръкописа на „Тралатации“ и какво да правят с това крайно некомерсиално заглавие.

След малко влезе Р. Не се беше бръснал три-четири дни и носеше абсурден син комбинезон, който му беше много удобен, когато трябваше да разположи около себе си инструментите на своята професия, например моливи, химикалки, три чифта очила, карти, огромни кламери, ластици и — сложена така, че да не се вижда — кама, която само след няколко любезни думи за „добре дошъл“, насочи срещу нашия Персон.

— Мога само да повторя — каза му и се свлече в креслото, опразнено от Хю, след което му посочи другото подобно кресло точно срещу него — това, което вече съм повтарял достатъчно често: можеш да промениш котка, но не можеш да промениш моите герои. А що се отнася до заглавието, което се явява един съвършено порядъчен синоним на думата „метафора“, и най-дивият мустанг не би го издърпал изпод мен. Моят доктор посъветва Тамуърт да заключи избата ми, което той и стори, и да скрие ключа, на който ключарят няма да може да направи дубликат преди понеделник, а аз съм прекалено горд, ти знаеш, за да си купувам от евтините вина, които се предлагат в селото, затова всичко, което мога да ти предложа — предварително клатиш глава и си много прав, синко, — е кутийка сок от кайсии. Нека ти обясня нещо за заглавията и злословията. Знаеш много добре, че от онова твое писмо ми причерня от смях. Набеден съм, че флиртувам с малолетни, но моите малолетни героини са неопипваеми, ако мога така да се изразя.

Продължи по-нататък, за да обясни, че ако истинският творец е избрал да обрисува герой, използвайки за целта жива, действителна личност, тогава всяко пренаписване, целящо да прикрие този персонаж, е равносилно на ликвидиране на живия прототип; то е същото, нали знаете, като да забиете игла в малка глинена кукла, след което момичето от съседната стая умира на място. Ако композицията е художествена, ако съдържа не само вода, а и вино, тогава тя е неуязвима в едно отношение и ужасно ранима — в друго. Ранима, защото когато един плах редактор принуждава твореца да промени „слаб“ на „пълен“, или „кестеняв“ на „рус“, той всъщност обезобразява образа и нишата, която той заема, и целия параклис около него; и неуязвима, защото без значение колко драстично променяш образа, неговият прототип ще остане разпознаваем по формата на дупката, оставена в тъканта на разказа. Но извън всичко това, клиентите, които е обвинен, че изобразява, са твърде безстрастни, за да обявят на всеослушание своето присъствие и неприязън. Те по-скоро ще предпочетат да слушат с наслада дърдоренето в литературните салони с многозначителна усмивка на лицето, както обичат да казват французите.

Въпросът със заглавието — Тралатации — е другата неприятност. Читателите не си дават сметка, че съществуват два вида заглавия. Единият тип е заглавието, което се измисля от тъпия автор или умния издател, след като книгата е вече написана. То не представлява нищо повече от етикет — наплюнчен, залепен и ударен отгоре странично с юмрук. Повечето от нашите най-лоши бестселъри носят именно този вид заглавие. Но съществува и друг вид — заглавието, което сияе през всеки лист на книгата като воден знак, заглавието, което се ражда заедно с книгата, заглавието, с което авторът така е свикнал през годините, докато е трупал написаните страници, че е станало част от всичко и всички. Не, господин Р. никога няма да се откаже от Тралатации.

Хю все пак се осмели да отбележи, че произнасяйки заглавието, езикът му има нагласата да смени второто „т“ в думата с „л“.

— Езикът на невежеството! — изкрещя господин Р.

Хубавичката малка секретарка притича на мига и заяви, че той не бива да се вълнува, нито изморява. Едрият мъж се надигна с усилие, изправи се разтреперан и ухилен, след това протегна голямата си космата ръка.

— Е — подхвърли Хю, — разбира се, че ще кажа на Фил колко много държите на своето по повдигнатите от него въпроси. Довиждане, сър, следващата седмица ще получите копие на корицата.

— Довиждане и доскоро — отвърна господин Р.