Владимир Набоков
Прозрачни неща (12)

12.

Продължаващото усилено строителство около Вит беше разкаляло и разорало целия склон, на който, както му бе обяснено, се намирала вила „Настя“. В непосредствена близост около нея теренът беше малко или много разчистен, като по този начин, сред дрънченето и тропането в пустошта от ровове, канавки и кранове, се образуваше оазис от тишина. Дори един бутик блестеше сред магазините, разположени в полукръг около наскоро засадено самодивско дърво, под което вече беше хвърлен боклук, по-точно празната бутилка на някой работник и един италиански вестник. В този момент доброто чувство за ориентация на Персон му изневери, но ето че жената, която продаваше ябълки на съседна сергия, го упъти, в правилната посока. Едно голямо и прекалено любвеобилно бяло куче взе да подрипва подире му, но жената му извика да се върне обратно.

Персон тръгна нагоре по доста стръмна асфалтирана пътека. От едната страна на пътеката се издигаше бяла ограда, над която се подаваха върховете на ели и листокапни борики. Една решетъчна врата в оградата водеше към нещо като лагер или училище. Зад нея се чуваха виковете на играещите деца, а една топка с перца прелетя отгоре и тупна право в краката му. Той не й обърна внимание, не беше човек, който ще се наведе да вдига от земята чужди вещи — ръкавици или търкалящи се монети.

Малко по-нататък една пролука в каменната ограда откриваше гледка към няколко стъпала и врата на белосана дървена къща, върху която с френски курсив беше изписано „Вила Настя“. Както се случва почти винаги в произведенията на Р., „никой не отговори на позвъняването“. Хю обаче забеляза и няколко други стъпала, разположени странично на входа, които се спускаха (след цялото това тъпо катерене!) към острата миризма и влагата на чемширово дърво. Те го отведоха зад къщата, а оттам — право в градината й. Обкован с дъски и само наполовина довършен плитък басейн се намираше в съседство с малка ливада, насред която се печеше на слънце излегнала се в шезлонг пълна дама на средна възраст с лъснали от мазила, болезнено розовеещи крайници. Един екземпляр, несъмнено същият, на „Фигури“, или както там беше заглавието, със сгънато писмо (по-добре нашият Персон да не го забележи), използвано за отбелязване на страниците, лежеше върху цял бански костюм, в който беше натъпкан основният обем на корпуса й.

Мадам Шарл Шамар, по баща Анастасия Петровна Потапов (едно напълно почтено име, което покойният й съпруг беше преиначил на „Потапуф“), беше дъщеря на заможен търговец на добитък, който имигрирал с цялото си семейство в Англия от Рязан през Харбин и Цейлон веднага след Болшевишката революция. Тя отдавна вече беше свикнала да забавлява разни младежи, довлечени от своенравната Арманд, но новият любовник беше облечен като търговец и у него имаше нещо (твоят гений, Персон!), което озадачи и раздразни мадам Шамар. Тя предпочиташе хората да си знаят мястото. Онова швейцарско момче, с което Арманд беше излязла да кара ски в момента сред вечните снегове на хълмовете над Вит, си знаеше мястото. Както и близнаците Блейк. Както и синът на стария екскурзовод, златокосият Жак, шампион по бобслей. Но моят непохватен и навъсен Хю Персон с ужасната си вратовръзка, вулгарно пльосната върху евтината му бяла риза, както и невъзможният му кафеникав костюм, не принадлежаха на света, който тя беше приела. Когато му казаха, че Арманд се забавлява неизвестно къде и вероятно няма да се върне за чая, той дори не си направи труда да скрие неприятната си изненада. Остана прав, почеса бузата си. Вътрешната страна на тиролската му шапка беше потъмняла от пот. Арманд не е ли получила писмото му?

Мадам Шамар отговори с уклончиво „Не“, въпреки че нищо не й пречеше да се допита до издаващия я, пъхнат в книгата знак, но ръководена от инстинктивно майчинско благоразумие, предпочете да не го прави. Вместо това пусна книгата в градинската си чанта. Хю подхвърли автоматично, че неотдавна е посетил нейния автор.

— Май живее някъде в Швейцария?

— Да, в Дяблоне, недалеч от Версекс.

— Дяблоне винаги ми напомня руската дума за „ябълкови дървета“: яблони. Къщата му хубава ли е?

— Ами, ние се видяхме във Версекс, в един хотел, не в къщата му. Но са ми разказвали, че била много голяма и много старомодна. Разговаряхме по работа. Разбира се, къщата е винаги пълна с неговите доста, как да кажа, фриволни гости. Ще почакам още малко преди да си тръгна.

Отказа да си свали сакото и да се отпусне в шезлонга до мадам Шамар. От слънцето получавал световъртеж, поясни й той. Alors allons dans la maison^[1], отвърна му тя в дословен превод от руски. Като видя как се мъчи да се надигне от стола, Хю й предложи помощта си, ала мадам Шамар го изкомандва със строг глас да стои настрана, за да не би близостта му да се окаже „психологическо препятствие“. Тромавото й туловище можеше да се помръдне само с едно, но точно преценено оттласкване; за да го извърши обаче, тя трябваше да се съсредоточи върху опита си да надхитри земното притегляне, докато нещо прещрака вътре в нея и правилното рязко движение се получи също като онова чудо — кихането. Междувременно остана легнала, но съвсем неподвижна, притихнала като в засада, докато по гърдите и над лилавите сводове на пастелните й вежди избиха капките пот на храбрите й усилия.

— Това изобщо не е нужно — каза Хю, — нищо не ми пречи да почакам и тук, в сянката на дървото, но без сянка не мога. Не съм предполагал, че в планината може да е толкова горещо.

Най-неочаквано цялото тяло на мадам Шамар се надигна с такава мощ, че рамката на шезлонга изпука с почти човешки вопъл. В следващия миг тя се изправи до седнало положение и положи двете си стъпала върху земята.

— Всичко е наред — заяви с приятен глас, стана и с рязкото отсечено движение на истинска магическа метаморфоза се загърна в пъстра хавлиена кърпа. — Елате, нека ви предложа едно хубаво студено питие, а и да ви покажа моите албуми.

Питието се оказа висока чаша от шлифован кристал с възтопла чешмяна вода, помътняла от разбърканата в нея пълна лъжица домашно ягодово сладко. Албумите, четири дебели подвързани тома, бяха поставени върху много ниска и много кръгла масичка в много модерната гостна.

— Сега ще ви оставя за малко — каза мадам Шамар и пред погледа на публиката с тежки енергични крачки пое нагоре по стълбата, която, съвсем открита, се виждаше и чуваше отвсякъде, и която водеше до също толкова открит втори етаж, където човек можеше да зърне леглото през открехнатата врата, както и биде — през друга открехната врата. Арманд му беше споменала, че именно това произведение на изкуството, оставено от покойния й баща, било постоянният експонат, който привличал туристи от далечни страни като Родезия и Япония.

Албумите бяха така отявлено откровени, както и самата къща, но не толкова потискащи. Серията с Арманд, която най-вече интересуваше нашия voyeur malgré lui^[2], започваше със снимка на покойния Потапов. Превалил седемдесетте, много стегнат и издокаран на външен вид, с малка прошарена заострена брадичка тип „империал“ и китайска туника, той е свел късогледите си очи над дълбоко бебешко креватче, в което бебето не се вижда, и скромно го прекръства по православен маниер. Снимките не само разкриваха всички етапи от миналото на Арманд, както и всички нововъведения в аматьорската фотография, но момичето се появяваше и в най-различни пози на невинна голота. Нейните родители и лели, заснели симпатичните й портрети, очевидно са вярвали, че момиче на десет години, мечтата на всеки латуиджианец^[3], има същото право на пълна голота, както и кое да е бебе. Посетителят подреди камарата албуми, за да прикрие пламъка на своя интерес от човек, който евентуално можеше да наднича от площадката на горния етаж, след което на няколко пъти се върна към снимките на малката Арманд във ваната, там, където притиска гумена играчка с хобот към блесналото си коремче, или пък изправена, с ямички на задните си бузи, стои мирно, докато я сапунисват. Още веднъж предпубертетната й мекота (средната й черта едва-едва се различаваше от докосналия я, недотам вертикален стрък трева) се разкриваше на трета фотография, където седи по голо дупе върху трева, разресва пронизаната си от слънчеви лъчи коса, широко разтворила прекрасните си крачета, които поради измамната перспектива изглеждат като на великанка.

Чу шуртенето на вода в тоалетната на горния етаж, премига гузно и шумно затвори дебелата книга. Разтупканото му сърце се сви и посърна умърлушено, учестените му удари се успокоиха, но никой не се спусна надолу от тези пъклени висоти и той, сумтейки, се върна обратно към глупавите снимки.

Към края на втория албум фотографиите вече грееха в ярки цветове и прославяха ослепителната пъстрота на нейното девическо оперение. Явяваше се в рокли на цветя, в модни панталони, по шорти за тенис, по бански костюми в цялата модна тогава търговска палитра от наситени зелени и сини багри. Така откри елегантната ъгловатост на загорелите й рамене, издължената линия на ханша й. Видя, че на осемнайсет години буйната й светла коса е стигала до кръста. Нито едно бюро за женитби не можеше да предложи на клиентите си толкова много варианти на тема „млада девственица“. В третия албум откри — с радостния трепет на завръщане у дома — кадри от непосредствено заобикалящата го обстановка: възглавниците в черно и лимоненожълто върху дивана в отсрещния край на стаята и дентънско паспарту с птичекрила пеперуда върху лавицата над камината. Четвъртият, недовършен албум, започваше с проблясък от най-целомъдрените й образи: Арманд с ален анорак, Арманд — грейнала като скъпоценен камък, Арманд препуска на ски през сняг като пудра захар.

Най-накрая, от горната част на прозрачната къща мадам Шамар затрополи предпазливо надолу по стълбите и желето на голата й догоре ръка се заклати, като стисна парапета-балюстрада. Беше се преоблякла в пищна лятна рокля с волани, сякаш и тя като дъщеря си бе преминала през няколко фази на метаморфоза.

— Не ставайте, не ставайте — извика тя и потупа въздуха с едната си ръка, но Хю настоя, че е време да си върви.

— Кажете й — добави той, — кажете на дъщеря си, когато се върне от глетчера си, че съм изключително разочарован. Кажете й, че ще остана тук една седмица, две седмици, три седмици, в мрачния хотел „Аскот“ в жалкото селце Вит. Кажете й, че ако тя не ми се обади, аз ще я потърся по телефона. Кажете й — продължи той, като вече крачеше по хлъзгавата пътека сред кранове и екскаватори, притихнали сред златото на късния следобед, — кажете й, че тялото ми е отровено от нея, от нейните двайсет подобия, от нейните двайсет невидени от мен малки нещица и че ще умра, ако не мога да я имам.

Все още се държеше наивно, както се случва с влюбените. Човек би трябвало да се обърне към дебелата и вулгарна мадам Шамар и да й каже: как смеете да излагате детето си на показ пред чувствителни непознати? Но нашият Персон смътно си представи, че това трябва да е вид съвременна нескромност, присъща на хората от кръга на мадам Шамар. Ама какъв „кръг“, боже господи! Майката на дамата била дъщеря на селски ветеринар, също като майката на Хю (единственото съвпадение, което си струва да бъде отбелязано в цялата тази доста тъжна история). Взимай снимките и се махай оттука, тъпа нудистка такава!

Тя му позвъни около полунощ, изтръгна го от бездната на краткотраен, но без съмнение кошмарен сън (след всичкото онова разтопено сирене и пресни картофи с цяла бутилка младо вино в хотелската carnotzet^[4]). След като напипа слушалката, с другата ръка се пресегна да потърси очилата си, без които, по силата на някаква прищявка на обединените сетива, не можеше да чува добре.

— Ю Персон? — попита гласът.

Вече знаеше, още откакто тя му беше изрецитирала съдържанието на собствената му визитна картичка, която й бе връчил във влака, че произнася първото му име като „Ю“.

— Да, аз съм, искам да кажа „ю“, искам да кажа, че го произнасяш погрешно, но звучи толкова очарователно.

— Нищо не произнасям погрешно. Слушай, никога не съм получавала…

— О, получавала си! А произнасяш погрешно, защото изпускаш хъ-тата си като… като бисери в просешка купа.

— Виж, правилното произношение е „капа“. Едно на нула за мен. Сега, чуй ме добре, утре съм заета, но какво ще кажеш за петък… ако можеш да си готов à sept heures précises^[5]?

Разбира се, че можеше.

И тя покани „Пърси“ — заявявайки, че отсега нататък ще му вика така, след като той мразел „Хю“ — да си направят една лятна ски ваканция в „Драконита“ или „Мракгорита“, както му се счу, което пък го накара да си представи гъста гора, която предпазва разхождащите се романтици от синьото сияние на алпийското пладне. Каза й, че така и не се научил да кара ски, когато бил на почивка в Шугаруд, Върмонт, но с удоволствие ще тича до нея по пътеката, която не само си представяше, че съществува, но и че е почистена с голямата метла на снежния човек — едно от онези мигновени непотвърдени видения, които могат да подмамят и най-умния мъж.