Станислав Лем
Астронавти (8)

Navigare necesse est^[1]

 

За място на излитането беше избрана пясъчната площ над хиляда хектара, запазена в някогашната пустиня Гоби. Там ме откара със самолет един колега от Централната въздухоплавателна служба, който мълчеше през цялото време, отчасти затова, че лошите атмосферни условия го заставяха да внимава, а отчасти и поради факта, че и той също бе искал да вземе участие в експедицията, но не успял.

Беше ми неловко да пътувам с него, но забравих всичко, когато видях от височина шест хиляди метра сребърната ракета върху пясъците. Самолетът, с който пристигнах, трябваше веднага да отлети. Протегнах ръка на колегата с известно колебание. Ние се познавахме твърде отскоро, за да бъдем приятели, но бяхме вече на път да се сближим и аз се опасявах, че неговият неуспех ще попречи на това, тъй като той беше само на двайсет и една година. Но в момента, когато той стана от седалката ей и се наклони към мене — аз бях вече на крилото, — разбрах, че всичко се развива добре, а когато се целунахме, бях убеден, че той е по-богат с нещо мъчно постижимо и красиво, защото в онзи миг се бе отказал доброволно в моя полза от великото приключение. Затова, когато самолетът изчезна и аз тръгнах към ракетата, за миг ми стана тежко. Хората, с които трябваше да летя, ми бяха почти непознати. Солтик бях срещал по-рано в центъра за въздухоплавателна подготовка, но с учените се виждах едва преди няколко месеца в Ленинград на подготвителния технически курс. Той имаше официален характер и естествено, че бях чужд за тях, както и те за мене. Газех дълбокия пясък към малката група хора до стената на космократора и едва когато ме отделяха от тях не повече от сто крачки, помислих, че моите опасения биха се сторили смешни на всекиго: да изпитваш нещо като страх не от пътуването до Венера, а от непознатите хора. Може да ме разбере добре само този, който се е намирал заедно с някой друг в условия, които, така да се каже, карат човека да се разтяга и свива, например при тежко катерене, когато един път предпазваш другаря си, а друг път той те предпазва. Думите „да разчиташ на някого като на себе си“ придобиват истинския си смисъл тъкмо тогава, по краищата на въжето, което ви свързва.

Официалното изпращане на експедицията беше вече станало преди седмица. Аз не присъствах на него, защото трябваше да уреждам някои формалности, свързани с напускането ми на службата във въздухоплаването. Сега на тоя запазен къс от пустинята, посред пясъците, под бледото небе имаше само десетина души — семейства на отлитащите, председателят и няколко члена на Академията на науките. Обхвана ме чувството на самотност. Никой не ме очакваше — майка ми беше умряла преди две години, а баща ми не можеше да напусне Пятигорск. Но в тоя момент се чу шум на самолет. Машината, с която дойдох, се спускаше. Над самата ракета летецът ми предаде последния си пилотски поздрав, като наведе крилете встрани. Все още стоях вгледан в изчезващия самолет, когато до мене се доближи Арсениев. Той ми подаде ръка, а после внезапно ме притегли към себе си.

— Дойде най-после и човекът от Кангхенджонга — каза той, а аз можах да му отговоря само с усмивка.

Отлитането беше определено за един часа след пладне. Избрана беше безлюдна местност, защото за бързото пробиване на атмосферата бе необходимо да се тръгне с голяма скорост, а изхвърляните от ракетата атомни облаци можеха да причинят опасни разрушения.

Когато поздравих всички, аз тръгнах с инженер Солтик към носа на кораба, за да проверя за последен път предназначения за мене разузнавателен самолет. Скоро обаче ме откъснаха от това занимание. До самата стена на ракетата върху пясъчната пустош стана сбогуването. Разбира се, никой не произнасяше речи. Казани бяха само няколко думи, дигнахме чаши със светлозлатисто южно вино, а след това вече от платформата на входа гледахме как гъсеничните превозни средства отнасят останалите на Земята извън зоната на отлитането. После влязохме вътре. Още веднъж преди затварянето на капака аз се обърнах и при все че пустинният пейзаж ми беше чужд, почувствувах се необикновено силно свързан с него и нещо стисна гърлото ми. Пустинята се простираше сега съвсем безлюдна, но аз знаех, че няколко километра зад хоризонта се издигат в широк кръг радарни станции, които ще хванат ракетата в сноповете от своите вълни и ще я водят по целия и път.

Влязохме в централата и тук Солтик пое ръководството. Легнахме всички върху разтворените фотьойли, привързахме се с пояси и сега настъпи това, което ми е най-противно: чакането. Стрелката на часовника подскачаше и отмерваше четвъртинки на секундите. Най-после Солтик, който лежеше при черната покривка на предиктора, с ръка поставена върху неговите ръчки, се обърна към нас за миг. Той се усмихваше. Цялата ми възбуда премина, когато видях тази усмивка. Това беше неговият миг, тоя миг, за който беше мечтал. Стрелките на циферблата достигнаха местата си. Солтик натисна червеното копче, всички светлини по таблата затрептяха и — започна.

Първо кратък гръм. Работеха със серийно запалване помощните кислородно-водородни ракети. Ракетата тръгна неравномерно и несръчно, пореше тежко пясъка, повдигаше се и се снишаваше като чудовищен плуг. След това експлозиите зачестиха. Започнаха адски подхвърляния, търкане о земята, скокове и падания; мятахме се на всички страни, ако и да бяхме закрепени с еластични пояси.

Изведнъж се чу могъщ напевен тон. Сътресенията спряха, но затова пък с всяка измината секунда тялото ми ставаше все по-тежко. Вглеждах се упорито в кръглия екран пред очите ми. Виждах лъскавия като тънка лента хълбок на ракетата, долу проточените пясъци, а всичко това трепереше и святкаше като листове мачкан целофан. Това бяха въздушни пластове, които ракетата сгъстяваше пред себе си поради голямата си скорост. Познавам тази гледка от летенията с най-голяма бързина.

Все по-мъчно беше да се види нещо. Страшна сила ме притискаше дълбоко в мекото кресло и изпълваше сякаш с невидимо олово крайниците ми, все по-бързо и по-силно нахлуваше във всеки мускул и нерв, докато дишането започна с шум да се изтръгва от гърдите, които като че ли бяха притиснати със стокилограмова тежест. Извърнах поглед. Всички лежаха отпуснато. Светлините по таблата скачаха, по целия корпус на ракетата се носеше като могъща струя напевно свирене, с което атомните газове се изхвърлят в пространството.

Това траеше дълго, така дълго, че потта, която се събираше на челото, започна да се стича между веждите. Солтик натисна един лост и изведнъж стана леко. Погледнах часовника. Летели сме вече шестнадесет минути. Долу се простираше — аз наистина не зная как да нарека това. Това не беше Земята, тази безкрайна плоска равнина с тънките линии на пътищата и реките, тъй добре позната ми от самолета. Като че ли небето и земята си бяха разменили местата. Вместо лекия син купол над нас зееше черна плоскост, в която тлееха едва забележими звезди, а долу се простираше нещо грамадно, което не приличаше на нищо познато: чудовищно, червеникаво и изпъкнало. По тая сякаш простряна до безкрайността буца тъмнееха разцапани петна, а най-много се хвърляха в очи покриващите я бели дрипи, които стояха неподвижни като залепени по повърхността и парчета памук.

Обърнах вниманието на Солтик върху тях: той хвърли поглед на екрана и каза, че това са „облаци“, и пак се върна към своите манометри.

Аз разбрах. Да, това бяха облаци, които плуваха над планетата, но тяхната издигнатост не беше нищо в сравнение с постигнатата от нас височина. Като се вгледах добре, забелязах тук-таме петно от сянка под такова малко белезникаво дрипелче, което беше облак с многокилометрови размери. Ние летяхме сега — както показваше светещият циферблат на предиктора — по елипса, като изкуствен спътник на Земята. Това трая може би час, през което време под нас прелетя една трета част от планетата. Когато завърши многоцветната равнина на Китай, сушата изчезна. Намирахме се над Тихия океан. Необикновена гледка представяше черно-стоманената изпъкнала шир на водата, като че ли излята от матов полиран метал. Когато се появиха бреговете на Америка, Солтик пак натисна червеното копче, пак се чу могъщото свирене на двигателите и космократорът повдигна нос от орбитата, която описваше около Земята, и се стрелна към средата на черното небе. До полунощ продължи това пътуване, необикновено изтощително поради постоянните промени на скоростта. Макар че отдавна вече ракетата бе напуснала атмосферата, все още се бореше със земното притегляне. Нито за миг не спираше работата на двигателите, но тъй като значително бяхме надхвърлили бързината на звука, а освен това летяхме в безвъздушно пространство, можехме да разговаряме, без да повишаваме гласа си. Няколко минути след полунощ по даден от Солтик знак разкопчахме поясите и станахме, за да се огледаме неуверено наоколо.

Централата беше потънала в спокойна светлина. Ако не бяха черните екрани, обсипани от звездни искри, човек би могъл да мисли, че ракетата лежи неподвижно в хангара. Земята се очертаваше под нас като в три четвърти затъмнен гигантски кръг. Нейното нощно полукълбо изпъкваше под светлината на звездите с мрачно, сиво сияние. Слухът постепенно свикваше със свиренето на двигателите и трябваше човек да обърне специално внимание, за да го чуе.

След като получихме съобщения, предавани от радарните станции, отидохме в общата кабина да вечеряме. След това Арсениев взе думата.

Измежду другарите спътници само той е по-висок от мене, това е същински Херкулес, въплътен в един астроном. Не мога да задържа чувството си ей тъй на физическо удоволствие, когато гледам неговите мощно очертани гърди и правата като колона шия, върху която стои силна тежка глава с тъй светла, почти златно бяла коса.

Той се обърна към нас с думите:

— Приятели, пътуването ни ще трае трийсет и четири дена. През това време за жалост не ни очаква твърде много работа. Без съмнение, ние няма да бездействаме и ще си разнообразим пътя с дискусия — аз пръв призовавам колегата Лао Чу на двубой по въпроса за вълнообразното движение на материята. Но понеже се намираме не в лаборатория, а в кораб, който се отдалечава от Земята, аз предлагам всяка вечер да насочваме мислите си към нея, като всеки поред разкаже някакъв спомен, който смята за ценен.

Всички се съгласиха с това предложение. Аз мълчах, като смятах, че това не се отнася до мене, защото вероятно ще се говори за научна работа и открития. Но какво беше учудването ми, когато Арсениев се обърна към мене с подкана да започна този цикъл разкази от „трийсет и четирите нощи“, както го нарече той. Аз почнах смутено да се отказвам, сякаш съм водил до последния момент живот на чиновник, комуто никога нищо интересно не се е случвало.

— Какво от това, че се намирате между професори — повтори Арсениев сякаш с лека подигравка последните ми думи. — Тук няма никакви професори, тук има само другари по пътуването. А що се отнася до спомените, зная, че всеки от присъствуващите може само да завижда на вашите достойни за разказване спомени.

Въпреки това аз се дърпах, но най-после обещах да разкажа нещо през един от най-близките дни, когато се вслушам в чуждите думи и у мене се породи вече настроение за разказване. Може би тогава ще ми тръгне по-леко, тъй като винаги ми е най-трудно да започна. Арсениев поклати неодобрително глава на моята безпомощност като разказвач и се обърна към нашия химик, доктор Райнер. Аз бях доволен, че тъкмо Райнер ще говори, понеже не бях го виждал никога по-рано. Също като мене и него бяха задържали някакви работи в Германия далече от останалите другари и пристигна на мястото на отлитането един ден преди да потеглим. Той е на около четиридесет години, с прошарена коса, с очила, неугледен на вид и извънредно спокоен. Тъкмо щеше да започва, когато се появи Солтик, който беше дежурен в централата, и съобщи, че радиото от северното полукълбо ще предава след малко специална емисия за нас. Тогава ние включихме високоговорителя в общата кабина и тук, в дълбоките кресла, при кръглата маса, слушахме музиката на Бетховен, която ни настигаше по етера през междупланетното празно пространство. Когато концертът завърши, беше един часът през нощта, но никому не се спеше, та Райнер започна разказа си. Солтик му попречи втори път. Ракетата трябваше да бъде пусната във въртеливо движение. Предикторът беше изключил преди четвърт час двигателите, а тъй като бяхме се вече значително отдалечили от Земята, нейното притегляне явно бе отслабнало и при по-чевръсти движения, когато искахме да вдигнем чашата само до устата си, случваше ни се да я подхвърлим във въздуха. Предметите и собствените ни тела ставаха все по-леки с всеки изминат миг.

Солтик отиде в централата и след около минута усетихме, че движението на ракетата се променя. За кратко време изпитвахме неприятното чувство на замайване, причинено от създадената при въртенето центробежна сила, но после то изчезна и телата ни станаха нормално тежки. Когато Солтик се върна, Райнер можа най-после да започне разказа си.

— Не зная дали това, което ще ви разкажа — започна той, — може да бъде интересно за някого. Това е доста особена и чудновата история. Бих могъл да я озаглавя „Полимери“ — заглавие твърде отблъскващо, нали? — обърна се той към нас с несмела усмивка и с това ми стана симпатичен. — Тогава живеех в стария пристанищен квартал на Хамбург. Готвех се за докторски изпит и работех в лабораторията за органическа синтеза при моя учител, професор Гьомл. Около година преди това лабораторията работеше върху синтеза на нов вид каучук, тъй наречения силициев каучук, понеже в него атомите на въглерода са заместени от силиций. Въздухоплавателната промишленост бе ангажирала за тая цел всичките си химически институти, защото от производството на този каучук зависеше бъдещето на въздухоплаването. Както ви е известно, модерните самолети кацват с такава скорост, че колелата с обикновена гума се пръскат от търкането или изгарят от горещината. Теорията обещаваше, че силициевият каучук няма да се влияе и от най-високите температури, които възникват при тези условия. Ако не успеехме да го създадем, конструкторите щяха да бъдат заставени да се откажат напълно от съществуващата система на каросерията. Когато дойдох в института, въпросът вече беше сметнат за изгубен. За изследването бяха похарчени огромни суми, бяха употребени големи количества реактиви, изхабени много специални апарати и написани десетки доклади без никакъв резултат. На книга всичко изглеждаше много хубаво, но на практика нищо не излизаше. Първата ми задача беше да подредя лабораторията и да я подготвя за работа в друга област. Цели седмици трябваше да прочиствам тези авгиеви обори. Можете да си представите какво ставаше там, щом като през последните месеци научният екип почти не излизаше от лабораторията, а тримата ми по-възрастни колеги, Йенш, Хелер и Браун, просто живееха в нея. След тях останаха цели купища разядени, овъглени и изгорели каучукови проби, стотици изпочупени колби, цели километри пластична лента и макар че заедно със студентите работехме като чистачи и метачи, още цял месец след постъпването ми в лабораторията откривахме ту под някой шкаф, ту в термостата същински находища от злополучния каучук. И аз също, както се казва, потънах в полимерите, но те ме интересуваха по-скоро от теоретична гледна точка. Както ви е известно, това са тела, създадени от съединение на голямо количество еднакви химически частици. Така се образуват молекули с гигантски размери и свойствата им не могат по никакъв начин да бъдат предвидени въз основа на познаването на първичните частици. Привличаха ме някои проучвания върху полиизобутилена и полистирена, а също така върху каучука, но обикновеният каучук, който е може би най-известният полимер. Исках да създам теория за свойствата на всички полимери изобщо. За мое оправдание, може да послужи фактът, че бях на двайсет и четири години, а когато човек е на такава възраст, след прочитане на един труд по специалността възможностите за открития блясват в главата му като бенгалски огньове. Още преди да дойда в лабораторията, бях се въоръжил с литература и постепенно, без да забележа кога, почнах да затъвам в нея. Събирах факти и описания на опитите, записвах все повече данни на малки квадратни листчета, които нареждах най-напред в кутии от цигари, после в специални картотеки, после в чекмеджета, по полици, на масата, а най-сетне цялата ми стая се изпълни с такива листчета, в които все още се ориентирах, но предчувствах, че ще настъпи миг, когато те ще ме залеят и удавят. Обаче аз пак бях далече от желаната теория. Любимите ми полимери се държат много интересно. Някои от тях в двете пространствени измерения имат свойства на течности, а в третото — на твърди тела. Каучукът пък се проявява като идеален газ, защото при разтегляне се охлажда, а при свиване се стопля. Най-много ме интересуваше каучукът. В дълбочината на душата си се надявах, че ще успея по теоретичен път да постигна това, което колегите ми не можаха да направят с опити. За да се упражня малко в техниката на опитите, отначало правех като тях рентгенови снимки на каучукови късчета в различни условия: ту ги разтеглях, ту ги подлагах на силно налягане, ту пък ги разяждах с киселини. После записвах резултатите и по цели вечери мечтаех за своята теория. Не мога да се изразя другояче, защото тя беше така далечна като обетована земя. Неразтегленият каучук дава на рентгенова снимка такава картина, както течностите, т.е. хаос от кълбести частици. Под влиянието на разтеглянето картината се променя и структурата му започва да прилича на кристал. Това става поради факта, че дългите преплетени атомни вериги, от които е построен каучукът, под влиянието на разтеглянето се опъват, изправят и от хаотична плетеница се превръщат в успоредни ленти, което именно дава онази кристална картина. И така аз нагрявах, мачках, изстудявах, изсушавах и пак нагрявах късове каучук, докато една вечер целият ми запас се свърши. Отидох при лаборанта, който ми каза, че горе в склада за вехтории има още малко колби с проби от стар силициев каучук. Махнах с ръка, но на другия ден намерих на масата си в лабораторията петнайсет изпрашени стъклени колби. Лаборантът ги донесъл, за да ми направи услуга. В колбите се намираха черни и лепкави остатъци от опитите. Хелер ги наричаше едно време етапи на мъките, защото от единия до другия опит той се топеше от надежда, която всеки път рухваше. Във всичките колби имаше всъщност не каучук, но нещо като лепкава каша, с която предпочитах да не се занимавам. Но в последната колба имаше тъмносива, доста едра бучка. Сложих я в апарата, нагрях я, направих рентгенова снимка и си отидох у дома. На другия ден снимката беше готова. Бях убеден, че ще видя същото, което виждах досега: пълно разпадане на атомните вериги, разкашкано вещество. Видях обаче просто идеално кристална мрежа. Не вярвах на очите си. Та нали каучукът беше подложен на температура около осемстотин градуса и на налягане хиляда атмосфери, та би трябвало да се разтече като лепило. А той остана непокътнат. Отворих апарата, в който не бях поглеждал от предишния ден, защото сгорещената камера не може да се отваря, и там намерих късче каучук най-свеж, най-еластичен и най-стегнат от всички, които съм виждал досега. Повиках лаборанта и го попитах дали е слагал нещо в апарата. Каза, че не е. Изобщо не се е доближавал до него. Като все още не вярвах, отново подложих вълшебното късче каучук на висока температура и налягане, но този път не си отидох вкъщи, а чаках да изстине камерата. В осем часа вечерта извадих каучука: той беше още горещ, но еластичен, сякаш бях го извадил не от пещта, а от чекмеджето. За всеки случай направих и химически анализ: това беше силициев каучук. Въпреки че беше вече късно, грабнах пробата на големина колкото кибритена кутия и всички рентгенови снимки и изтичах при професора, който живееше наблизо. Той отначало не искаше да вярва, но на другия ден, когато пред очите му повторих още веднъж всичките операции, трябваше да се предаде. Ние имахме пред себе си автентична проба от силициев каучук, мечтата на самолетните конструктори, със свойства, които просто идеално отговаряха на теоретическите предвиждания. Имахме, но това нищо не ни даваше. В органичната химия единственото наистина голямо изкуство е да заставиш атомите да се съединяват така, както на нас ни е нужно. В това късче каучук, което имахме пред себе си, беше станало именно такова явление, но не знаехме как беше станало то. С други думи, нямахме рецепта за производство, нито дори най-малко понятие как да достигнем до нея. Много естествено, че първото нещо, което направихме, беше да извикаме Хелер, Браун и Йенш, които по това време работеха в берлинския институт за течни горива. Телеграмата редактирах лично аз, и то така, че и тримата долетяха още същата нощ със самолет и на разсъмване заблъскаха на вратата на жилището ми и ме разбудиха. Когато позатихнаха възклицанията и въпросите, оказа се, че и те знаят толкова, колкото и аз, и моят професор — сиреч нищо. Лесно намерихме протоколите от опитите. Проба номер 6439, под което число беше вписан необикновеният каучук, била отхвърлена като несполучлива, а от присъединената към нея рентгенова снимка се виждаше, че не може и дума да става за грешка. Намирахме се в такова безизходно положение, бяхме така объркани, та един от нас неволно изтърси нещо, което звучи просто хумористично в устата на един специалист: „А може би каучукът да е узрял през това време“. Тая нелепост се превърна по-късно в поговорка, повтаряна неведнъж като виц, когато някой не можеше да се справи с някаква проблема. След четири дена колегите, които трябваше да се връщат в берлинския институт, махнаха с ръка на всичко и си заминаха. Останах сам с късчето нещастен каучук, със загубилия търпение професор и с огън на главата, който не ми даваше нито да спя, нито да се храня.

Изоставих напълно моята теория за полимерите и почнах да повтарям всички етапи от опитите, които бяха довели до произвеждането на онази проба. Производствените рецепти имах в протоколите. Няма да ви разказвам подробно какво правех. Ще ви кажа само, че извърших тази синтеза петстотин и осемнадесет пъти, като се придържах към рецептата с някаква сляпа и робска точност и измъчвах берлинските си колеги с телеграми, в които исках да ми съобщят подробно всички обстоятелства, при които е протичала тяхната работа по тая проба. Ако тук има химик, той ще ме разбере. Известно е, че в химията, където броят на възможните комбинации от реагиращи тела на практика е безкраен, откритията понякога стават случайно, например ако някой е пуснал в колбата, без да иска, малко пепел от цигара и тя е станала кристализиращо ядро на реакцията. Или пък коридорът на по-долния етаж е боядисан с лак, който е съдържал някакъв рядък елемент в необикновено малко количество, но достатъчно да катализира тъкмо желаната реакция, която по никой друг начин не може да тръгне напред, макар и да обърнеш цялата лаборатория с краката нагоре. Колегите ми отговаряха и аз правех всичко, което имаше някакъв смисъл, именно променях температурата, катализаторите, налягането, правех също и много неща, които нямаха смисъл, и стигнах дотам, че почнах да ставам суеверен. И на най-педантичния експериментатор, ако всецяло е обзет от някаква проблема, се случва след известно време да не е вече в състояние да владее своя материал. С други думи, в лабораторията се възцари безредие, което професор Хемел наричаше бъркотия отначало зад гърба ми, а сетне направо в очите ми и ме попита колко време още държавата ще трябва да плаща за моето скъпо забавление. Аз казах още четири месеца, защото в момента такъв срок ми хрумна в главата. Право да си кажа, безредието, което се ширеше у мене, поддържах до известна степен самият аз, понеже някъде в дъното на душата си вярвах, ако и да не бих признал пред никого, че в такъв малко първичен хаос може би щастливият случай ще ми помогне да открия това тайнствено нещо, което помогна да създадем образец на съвършен силициев каучук.

Онази проба стоеше пред мене над лабораторната ми маса, под стъклен похлупак. И всеки път, когато изхвърлях в мивката смрадливите реактиви след несполучлив опит и се завръщах обезкуражен при масата, погледът ми падаше върху това малко тъмно кубче материя, което беше за мене нов стимул за работа.

Много болезнен е моментът, когато на младини човек започва да разбира, че само със свещения огън, само с волята откритието няма да мръдне нито милиметър напред. Когато броят на моите нещастни опити надхвърли хиляда, а лаборантите изнасяха цели кошове овъглени проби и си намигваха, аз си припомних за Северното море — защото, както ви казах, всичко това ставаше в Хамбург.

При тия думи Райнер се обърна към онова място, където над матовата облицовка се подаваше от стената екранът на телевизора, и с пръчката, която държеше досега в ръцете си и си играеше с нея, посочи едно място на Земята. Нейното северно полукълбо, обляно с намален от облаците блясък, изпъкваше на черния фон. На самия край на диска между рамото на Скандинавския полуостров и тъмния масив на Европа се очертаваше морето и пръчката полази по стъклото на екрана и навярно е преминала над мястото, където в началото на Ютландския полуостров се намира Хамбург. Може би за пръв път, откакто съществува човекът, си послужи със земното кълбо, гледано от хиляди километри, като с карта. Простото движение на Райнер ни пренесе изведнъж от спомените в дълбините на междупланетното пространство. А химикът, който известно време шареше с пръчката по екрана, сякаш това му доставяше детинско удоволствие, продължи:

— Почнах да ходя в пристанището, край морето, за да опресня ума си. И както по-рано все ми се струваше, че зная всичко и само една крачка ме дели от вратата, от нашата врата — ще ме разбере всеки, който поне веднъж в живота си е вкусил омайната радост от приближаването до вратата, зад която се намира разрешението на загадката — и както по-рано бях уверен в себе си, така сега ми се струваше, че нищо не зная, и което е още по-лошо — че нищо не ще излезе от цялата работа, защото, да го кажем направо, аз съм твърде глупав — и толкоз.

Наближаваше есен и морето ставаше все по-бурно. Из мазните тъмни пристанищни води се въртяха товарни корабчета, по-нататък в открито море минаваха кораби, параходи, а от време на време се появяваха платна на рибарски лодки. Отивах на вълнолома и стоях накрая му толкова дълго, та пазачите започнаха да ме наблюдават, като смятаха, че имам намерение да се самоубия, но още не съм решил окончателно. Обаче главата ми беше така изпълнена със силиций и полистирени, че не виждах нито пазачите, нито дори морето и параходите — т.е. струваше ми се, че не ги виждам. Чувствувах се донякъде като дете, на което са дали разсипана мозайка от множество дребни частици и трябва да образува от нея едно цяло, но не умее да направи това. Не знаех кое с кое да събера и само така по навик, а донейде и от отчаяние нареждах наум ту един, ту друг фрагмент, но нищо не излизаше. Започнах да посещавам разни професори и да ги измъчвам с въпроси, докато един изгуби вече търпение и ми каза:

— Всъщност да не искате аз да направя това вместо вас? — и така той завинаги отърва от мене и себе си, и другите. Пак се върнах край морето. Сега зная, но тогава не знаех, защото главата ми беше претъпкана с полистирените — че си отивах вкъщи едва когато се завръщаше рибарската флота или по-точно една неголяма платноходка, по-бърза от всички рибарски кораби. Тя имаше много интересно разположение на платната. Няколко пъти, ако и да ставаше тъмно, аз като че ли я чаках. Проследявах пътя и сред разпенените вълни с известно необяснимо любопитство, защото не разбирам от мореплаване, а нейните особени, подобни донякъде на криле платна не ми говореха нищо, което бих могъл съзнателно да свържа със занимаващите ме въпроси. Това корабче беше за мене просто сигнал, че разходката ми по вълнолома е към своя край.

Една вечер, когато стоях и чаках така на бетонния нос на вълнолома, заваля дъжд. Ветровитото време премина в буря. Когато се смрачи съвсем, появиха се рибарските кораби. Най-бързият се виждаше много добре, защото с белите си платна се очертаваше рязко върху тъмното море. Вълните бяха много големи и удряха о вълнолома с такава сила, че след няколко минути дрехите ми бяха съвсем мокри, но нещо, което не мога да назова, ме задържаше на мястото. Вятърът се засилваше постоянно, виеше ужасно, а цялата повърхност на морето се повдигаше и спадаше. Всички рибарски кораби свиха платната си, само бялото корабче цепеше вълните с опънати платна, дори развиваше и нови, и изглеждаше като бяла, потопена до гърди във водата птица, която се мъчи да подхвръкне със силен размах на крилете си. Може би картината да не е била така поетична, но както ви казвам, аз съм сухоземен плъх и никак не разбирам от мореплаване. Когато видях как корабчето увеличава скоростта си и с надути платна се откъсва от другите, заминава ги и се отдалечава в мъглата и мрака, в мене стана нещо, което ме накара да се върна незабавно вкъщи. Казах си, че организмът ми е по-малко издръжлив от главата, която все още жадува за някакви лирични вълнения, а той иска само почивка. Като се върнах вкъщи, залових се да нареждам моите листчета и — който иска, нека ми се смее — направих списък на нови книги, които трябваше час по-скоро да прочета. Така с перо в ръка съм заспал над бюрото си с недописана дума. Сънувах дивен сън. Сънувах полистирени и бутадиени, но тогава за мене това не беше нищо необикновено. Чудно беше друго — те имаха вид като че ли ги духа много силен вятър. Под неговото подухване те се нареждаха не така, както бог им отредил, или по-скоро не както изискват формулите от учебниците, а като издути платна. Колкото по-силно духаше вятърът, толкова по-широко се разпръскваха формулите, а между тях летеше една удължена като совалка от тъкачен стан, която кръстосва основата. Совалка ли? О не, това бе бялото корабче — и ето, — образуваше се голяма кристална мрежа… Щом се събудих, изпитах ужасен страх, че ще забравя съня си, и докато се опомня, веднага започнах да пиша и виждах дори с известна уплаха, разбира се, радостна, как под перото ми се раждат формули… Райнер се запъна.

— Красиви формули… — каза той с едва доловима въздишка и пак се усмихна, като че ли за извинение. — Не мога иначе да ги нарека: необикновено красиви. Щом излезе изпод перото ми последната формула, аз се хвърлих към вратата, грабнах шлифера, втурнах се през коридора и без шапка, с гола глава, под дъждовните струи тичах през целия път, защото не можех да се владея да седя спокойно в трамвая, докато стигна в института. Беше четири часът сутринта. Събудих лаборантите, които уплашени от моето появяване и изгледа ми — вода течеше от мене като от удавник, — не смееха дори да се спогледат многозначително. Тичах пред тях и виках, молех, заклинах ги да си спомнят дали преди година, когато тук работеха Йенш, Браун и Хелер, не е имало в долната зала някакъв силен електронен уред, някаква голяма вакуумна лампа, например на Крукс, или може би нов електронен микроскоп. Докато най-после — а това продължи, аз ви, уверявам, около половин час, докато успях да преодолея сънливостта и учудването на тези флегматични хамбургчани, — докато най-после най-възрастният, Волф, да бъде благословено името му, си припомни, че в залите не е имало нищо, но около месец преди края на изследванията в партера е бил инсталиран линеен ускорител от типа „V“, т.е. вертикален с отвесна изходна тръба. След двудневни опити той бил преместен в друга сграда, тъй като констатирали, че излъчването му е така силно, та прониква през всички етажи и може да окаже вредно въздействие върху намиращите се в залите хора.

— Датата! Точната дата! Кога е било това! — извиках аз.

Той поразмисли и каза. Префучах покрай учудените лаборанти, грабнах ключовете от шкафчето, втурнах се в лабораторията и след миг вече владеех великата тайна. Пробите от 6419 до 6439 са били извършени в деня, в който е инсталиран ускорителят. Значи онази проба, вълшебната, е последната от тях. Не струвала нищо както всички други. След рентгеновата снимка оставили тоя къс каучук в горещата пещ и всички напуснали лабораторията. Когато горе нямало вече никой, техниците пристъпили към опити с ускорителя в партера. Потокът от изхвърлените електрически частици пробил трите етажа, стигнал до вътрешността на все още горещата камера и поляризирал полистирените така, че се получил силициев каучук.

На сутринта, без да подозират дори вълшебната промяна, изхвърлили пробата при вехториите като несполучлива. Това е всъщност краят на моята история. Могъщият вихър, който нареждаше атомите в кристална мрежа, беше потокът от електрически частици. Така бе създаден производствен метод, наричан понякога метод на Райнер… А за това помогна малкото корабче със смелия екипаж, красивите платна и онова бурно време в хамбургското пристанище. Никога досега не съм говорил за това и надали бих се осмелил да говоря на Земята, сред колегите, но тук…

Райнер млъкна. След известно време Чандрасекар каза:

— Това беше много интересно. Прекрасен пример за богатството и едновременно многообразие на явления, които стават в човешкия мозък. Аз го разбирам донейде като онова явление, което става, когато далече по улицата минава тежък камион и измежду всички стъклени и порцеланови съдове в бюфета един се обади и тихичко, сънливо зазвънти. Тоя отговор на далечния шум е, разбира се, резонанс, но тъкмо същото се случило с вашата платноходка, колега Райнер. И тъй както е необходима тишина в стаята, за да можем да чуем тихичкия глас на пробудената от далечния трепет кана, така и на вас ви е бил необходим сънят. Той е прекъснал и изключил дълбоко отпечатаните и затворени коловози, по които се е въртяла и се е блъскала вашата мисъл — и това и е дало възможност да намери съвсем нов път. Вашето подсъзнание отдавна вече се е досещало за нещо, когато вие с неоправдана упоритост сте се престрували, че нищо не знаете. Всъщност не сте се престрували, но наистина не сте знаели…

— Това ми напомня нещо — започна Арсениев, но погледна часовника и поклати глава. — Три и половина — каза той. — Смятам, че е крайно време да идем да почиваме, нали?

Всички се съгласиха. Струва ми се, че разказът на Райнер е припомнил на всекиго нещо от собствения му живот и те искаха да останат насаме с мислите си.

— И така, при все че у нас няма нощ, нито ден, аз ви пожелавам лека нощ, приятели — каза Арсениев и изправи едрото си тяло.

Разотидохме си мълчаливо по кабините. Ракетата летеше, но звездите по екрана стояха неподвижни. Още веднъж ги погледнах, преди да сложа на възглавницата изпълнената си с разнообразни впечатления глава. Тази нощ сънувах първия си полет.