Джефри Дивър
Картбланш (8)

Шеста глава

След три и половина часа сън Джеймс Бонд се събуди в седем сутринта в апартамента си в Челси от електронния сигнал на будилника на мобилния си телефон. Очите му се фокусираха в белия таван на малката спалня. Той примигна два пъти и без да обръща внимание на болката в рамото, главата и коленете, стана от двойното легло, подтикван от желанието си да тръгне по следите на Ирландеца и Ной.

Дрехите от мисията му в Нови Сад бяха на дървения под. Бонд сложи тактическото облекло в сак за тренировки, събра останалите дрехи и ги пусна в коша за пране, който имаше благодарение на Мей, безценната шотландска домашна помощница, която идваше три пъти седмично да подрежда домакинството му. Не можеше да позволи тя да събира мръсните му дрехи.

Съблече се, влезе в банята, пусна колкото можеше да изтърпи гореща вода от душа и започна да търка тялото си с неароматизиран сапун. След това разхлади водата и стоя под смразяващата струя, докато вече не издържаше, излезе и се избърса. Огледа нараняванията си от предишната вечер — две големи морави синини на крака, няколко драскотини и раната на рамото от шрапнел от гранатата. Нищо сериозно.

Избръсна се с тежък бръснач с двойно острие и дръжка от светъл рог на бизон. Използваше този изящен аксесоар не защото беше по-безвреден за околната среда от пластмасовите самобръсначки за еднократна употреба, с които си служеха повечето мъже, а защото бръснеше по-добре и изискваше умение да боравиш с него. Джеймс Бонд намираше утеха и в най-малките предизвикателства.

В седем и петнайсет той беше издокаран в морскосин костюм „Канали“, бяла американска риза и бургундскочервена вратовръзка „Гренадин“, купена от „Търнбул & Асър“. Нахлузи черни обувки. Не носеше обувки с връзки, с изключение на бойните ботуши или когато занаятът изискваше да изпраща безмълвни съобщения на колега агент чрез предварително уговорени възли.

Сложи на китката си своя стоманен „Ролекс Ойстър Перпетуал“, 34 милиметра в диаметър. Единствената сложност на часовника беше прозорчето с датата. Не му трябваше да знае фазите на луната, нито точния момент на прилива в Саутхамптън. И подозираше, че малцина се нуждаят от това.

През повечето дни Бонд закусваше — това беше любимото му ядене за деня — в малък хотел близо до Понт Стрийт. Понякога си готвеше едно от няколкото неща, които можеше да приготви набързо в кухнята — три яйца, леко разбъркани с ирландско масло. Вдигащите пара яйца бяха придружени от бекон и хрупкава препечена филия пълнозърнест хляб с още ирландско масло и мармалад.

Днес обаче заради неотложността на Инцидент 20 нямаше време за ядене. Бонд си направи чаша жестоко силно ямайско кафе „Блу Маунтин“ и го изпи от порцеланова чаша, докато слушаше Радио 4, за да научи дали дерайлирането на влака и последвалите убийства са влезли в международните новини. Не съобщиха нищо по въпроса.

Портфейлът, парите и ключът на колата бяха в джоба му. Грабна найлоновата торбичка с нещата, които беше събрал в Сърбия, и заключената стоманена кутия с оръжието и боеприпасите си, която не можеше да пренесе легално в Обединеното кралство.

Забърза надолу по стъпалата на апартамента си, който в миналото бе представлявал две просторни конюшни.

Отключи вратата и влезе в гаража. Тясното пространство беше достатъчно за двете коли вътре плюс няколко резервни гуми и инструменти. Бонд се качи в по-новия от двата автомобила последен модел „Бентли Континентал GT“, със салон в отличителното за марката гранитносиво и мека черна кожа.

Турбо двигателят W12 тихо забръмча. Бонд включи на първа скорост и излезе на улицата, оставяйки другата си кола, не толкова мощна и по-темпераментна, но също така елегантна „Ягуар тип Е“ от шейсетте години на миналия век, която принадлежеше на баща му.

Подкара на север, маневрирайки в движението, наред с десетки хиляди други хора, които отиваха в офисите си, разпръснати из Лондон, в началото на поредната работна седмица, въпреки че в случая с Бонд този тривиален образ не отговаряше на истината.

Абсолютно същото можеше да се каже и за работодателя му.

Преди три години Джеймс Бонд седеше зад сиво бюро в богато украсена сива сграда на Министерството на отбраната в Уайтхол. Небето навън съвсем не беше сиво, а синьо като шотландско езеро в ясен летен ден. След като напусна Кралския военноморски резерв, той нямаше желание да се занимава със сметките на „Саачи и Саачи“, нито да преглежда търговския баланс на „Нат Уест“ и се обади на един бивш съотборник по фехтовка, който му предложи да се пробва във Военното разузнаване.

След период на писане на анализи във Военното разузнаване, които можеше да бъдат определени като безцеремонни, но ценни, Бонд попита шефа си дали има шанс да се заеме с нещо по-вълнуващо.

Скоро след разговора той получи загадъчно писмо, написано на ръка, а не имейл, което го канеше на обяд в Клуба на пътешественика на Пел Мел.

Във въпросния ден въведоха Бонд в трапезарията и го сложиха да седне в ъгъла срещу едър мъж на шейсет и пет години, представен му като Адмирала. Човекът беше в сив костюм, който идеално подхождаше на очите му. Лицето му беше четвъртито, а главата увенчана с разпиляно съзвездие от белези от рождение, които се виждаха през оредялата, сресана назад, прошарена кестенява коса. Адмирала гледаше Бонд спокойно, без предизвикателност, презрение или прекалено анализиране. Бонд безпроблемно отвърна на погледа му. Човек, който беше убивал в битки и едва не беше убит, не се плашеше от погледа на никого. Той обаче осъзна, че няма абсолютно никаква представа какви мисли се въртят в съзнанието на Адмирала.

Двамата не се ръкуваха.

Дадоха им менюто. Бонд си поръча камбала с костите на пара с холандски сос, варени картофи и аспержи на грил. Адмирала избра бъбреци на грил и сетне попита:

— Вино?

— Да, моля.

— Вие изберете.

— Бих предложил бургундско. „Кот де Бон“? Или „Шабли“?

— Може би „Алекс Гамбал Пулини“?

— Идеално.

Бутилката дойде минута по-късно. Сервитьорът елегантно показа етикета и наля малко в чашата на Бонд. Виното имаше цвета на светло масло, земно и превъзходно, с точната температура, не твърде охладено. Бонд отпи и чашите бяха напълнени до половината. Щом сервитьорът се отдалечи, по-възрастният мъж прегракнало заяви:

— Вие сте ветеран като мен. Никой от нас не се интересува от салонни разговори. Поканих ви тук, за да обсъдим възможност за кариера.

— И аз така предположих, сър.

Бонд нямаше намерение да добавя последната дума, но беше невъзможно да не го направи.

— Вероятно сте запознат с правилото в Клуба на пътешественика да не се носят делови документи. Опасявам се, че се налага да го нарушим. — Адмирала извади плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Бонд. — Това е нещо подобно на декларация по Закона за класифицираната информация.

— Подписал съм…

— Разбира се, че сте подписали, но за Военното разузнаване — гърлено отсече по-възрастният мъж. — Тази е по-хаплива. Прочетете я.

Бонд прочете декларацията. Наистина беше по-хаплива, меко казано.

— Ако не желаете да подпишете, ще довършим обяда си и ще обсъдим скорошните избори, лова на пъстърва на север или как проклетите Кивита^[1] отново ни биха миналата седмица и ще се върнем в офисите си — повдигна едната си рунтава вежда Адмирала.

Бонд се поколеба само за миг, после надраска името си и му върна декларацията. Адмирала веднага прибра документа, отпи малка глътка вино и попита:

— Чували ли сте за Управление „Специални операции“?

— Да.

Разбира се. Бонд имаше няколко идола, но на едно от челните места в списъка му беше Уинстън Чърчил. На млади години, като репортер и войник в Куба и Судан, Чърчил бе започнал страхотно да уважава партизанските операции и по-късно, след избухването на Втората световна война, той и министърът на финансите Хю Далтън бяха създали УСО, за да въоръжат партизани зад германските фронтови линии и да спускат с парашути британски шпиони и саботьори. Наричано още „Тайната армия на Чърчил“, УСО бе причинило неизмерими щети на нацистите.

— Добро управление — отбеляза Адмирала и после изръмжа: — Разформироваха го след войната. Заради някакви глупости между агенциите, организационни затруднения и вътрешни борби между МИ6 и Уайтхол.

Той отпи от уханното вино и разговорът намали темпото си, докато двамата се хранеха. Ястието беше превъзходно и Бонд изказа възхищението си. Адмирала дрезгаво изграчи:

— Готвачът знае какво прави. Няма амбиции да готви по американската телевизия. Запознат ли сте с разликата между МИ5 и МИ6?

— Да, сър. Чел съм много за това.

През 1909 година, в отговор на притесненията от германско нашествие и шпиони в Англия (любопитното беше, че бяха породени от популярни трилъри), Адмиралтейството и Министерството на войната бяха създали Тайната разузнавателна служба. Не след дълго ТРС се раздели на Управление за военно разузнаване Секция 5, или МИ5 за вътрешна сигурност, и Секция 6, или МИ6 за чуждестранни шпиони. МИ6 беше най-старата все още действаща шпионска организация в света, въпреки претенциите на Китай за противното.

— Кой е елементът, с който и двете се отличават? — попита Адмирала.

Бонд не можа да се досети.

— Приемливо отричане — измърмори по-възрастният мъж. — И МИ5, и МИ6 са създадени като институции за събиране на информация, така че Короната, министър-председателят, Кабинетът и Министерството на отбраната да не цапат ръцете си с мръсния бизнес на шпионажа. Положението не се е променило. Действията на МИ5 и МИ6 се наблюдават внимателно. Подправени досиета, нарушаване на личното пространство, политически шпионаж, слухове за незаконни убийства на набелязани жертви… Всички вдигаха шум за прозрачност. Разбира се, никого не го е грижа, че лицето на войната се променя и другата страна вече не играе много по правилата. — Адмирала отново пийна вино. — Някои кръгове мислят, че и ние трябва да сменим правилата на играта, особено след единайсети септември и атентатите в Лондон на седми юли 2005 година.

— Ако разбирам правилно, вие готвите нов вариант на УСО, но технически да бъде част от МИ6, МИ5 и Министерството на отбраната.

Адмирала погледна Бонд в очите.

— Прочетох докладите за представянето ви през войната в Кралския военноморски резерв. Успели сте да се прикрепите към атакуващи бойни подразделения на сушата. За това се изискват големи усилия. — Студените очи го гледаха изпитателно. — Разбрах също, че сте участвали в мисии зад фронтовата линия, които не са били твърде официални. Благодарение на вас някои хора, които са причинили големи неприятности, не са получили шанс.

Бонд се накани да отпие глътка „Пулини-Монтраше“, най-висшето превъплъщение на гроздето от сорта шардоне, но остави чашата си, без да го направи. Как, по дяволите, беше научил за тези неща?

— Няма недостиг на момчета от Специалните военновъздушни сили или Специалните сили в Кралската флота, които умеят да си служат с нож и снайперова пушка — тихо и монотонно каза Адмирала. — Но не всички са подходящи за други, да ги назовем по-деликатни, ситуации. И в МИ5 и МИ6 има множество талантливи хора, които знаят разликата между… — Адмирала погледна чашата на Бонд — „Кот де Бон“ и „Кот де Нюи“ и говорят свободно френски и арабски, но припадат при вида на кръв — своята или чужда. — Стоманеносивите му очи се втренчиха в Бонд. — Вие, изглежда, сте рядка комбинация на най-доброто от двете.

— Аз…

— За новия вариант на Управление „Специални операции“. Отговорът е да. Всъщност Управлението вече съществува. Интересувате ли се да се включите?

— Бих го сторил — без колебание отговори Бонд, — въпреки че ми се иска да попитам с какво точно се занимава.

Адмирала се замисли за миг, сякаш се мъчеше да изглади грапавините на отговора си:

— Мисията ни е елементарна. Ние пазим Кралството… с всички необходими средства.