Джефри Дивър
Картбланш (67)

Шейсет и пета глава

— Какво има, Джийн? Каза, че е спешно.

Те бяха сами в офиса на благотворителната организация на Фелисити Уилинг в центъра на Кейптаун, недалеч от клуба, където се бяха запознали на търга в сряда вечерта. Бонд беше прекъснал съвещание с десетина мъже и жени, доброволци, важни фактори в доставянето на храна, и я бе помолил да се видят насаме. Той затвори вратата.

— Надявам се, че ще ми помогнеш. В Кейптаун няма много хора, на които мога да имам доверие.

— Разбира се.

Двамата седяха на евтиния диван, Фелисити беше облечена в черни джинси и бяла риза. Тя се премести по-близо до Бонд. Коленете им се докоснаха.

— Първо трябва да ти призная нещо, което може да повлияе на плановете ни за Франшоек, всъщност на много планове.

Фелисити се намръщи, но кимна.

— И ще те помоля да го запазиш в тайна. Много е важно.

Проницателните й очи се втренчиха изпитателно в него.

— Естествено, но моля те, казвай по-бързо. Изнервяш ме.

— Аз не съм такъв, какъвто ти казах. От време на време работя за британското правителство.

— Ти си… шпионин? — прошепна тя.

— Не, нищо толкова грандиозно. Професията ми е анализатор по сигурността и почтеността. Работата обикновено е скучна.

— Но ти си един от добрите.

— Може да се каже.

Фелисити облегна глава на рамото му.

— Когато каза, че си консултант по сигурността в Африка, това обикновено означава наемник. Ти отрече, но аз не ти повярвах.

— Това беше прикритие. Разследвах Хидт.

На лицето й се изписа облекчение.

— А аз те помолих да се промениш. Сега си съвсем различен от онзи, за когото те мислех. Промени се на сто и осемдесет градуса.

— Човек често го прави — иронично отбеляза Бонд.

Тя се усмихна.

— Това означава, че… не си Джийн? И не си от Дърбан?

— Не. Живея в Лондон. — Той протегна ръка. — Името ми е Джеймс. Приятно ми е да се запознаем, госпожице Уилинг. Сега ще ме изхвърлиш ли?

Фелисити се поколеба само за миг, а после го прегърна и се засмя.

— Но ти каза, че се нуждаеш от помощта ми.

— Нямаше да те замесвам, ако имаше друг начин, но времето изтича. Заложен е животът на хиляди хора.

— Не! Какво да направя?

— Знаеш ли нещо за Грегъри Лам?

— Лам? — Изящните й вежди се свъсиха. — Той се слави като богаташ, затова се обърнах към него за дарения няколко пъти. Все отговаряше, че ще ни даде нещо, но така и не го направи. Много странен човек. Простак.

— Трябва да ти кажа, че той е повече от това.

— Чуха се слухове, че му плащат, макар да не мога да си представя, че някой го възприема сериозно като шпионин.

— Мисля, че това е преструвка. Лам се прави на глупак, за да предразположи хората и да не заподозрат, че се занимава с някои доста неприятни неща. Ти често ходиш на доковете през последните няколко дни, нали?

— Да.

— Чувала ли си нещо за чартърно пътуване с кораб, което Лам предвижда за довечера?

— Не.

— А да си чула някой да го нарича Ной?

Фелисити се замисли.

— Не мога да кажа със сигурност, но… почакай, да, така мисля. Някой използва това име веднъж. Заради бизнеса му с корабите. Но какво имаше предвид, когато каза, че е заложен животът на хиляди хора?

— Не знам какво е намислил. Предполагам, че ще използва някой товарен съд, за да потопи голям британски презокеански пътнически кораб.

— Боже мой, не! Но защо ще го прави?

— При Лам всичко е свързано с пари. Сигурно е нает от ислямисти, военен диктатор или пирати. Скоро ще науча повече. Подслушваме телефона му. Той ще се срещне с някого след час и нещо в запустял хотел южно от града, странноприемницата „Шестият апостол“. Ще бъда там, за да разбера какво крои.

— Но защо трябва да ходиш там? Защо не кажеш на полицията да го арестува?

Бонд се поколеба.

— Не мога да използвам полицията.

— Заради професията ти? „Анализатор по сигурността“?

— Да.