Джефри Дивър
Картбланш (64)

Шейсет и втора глава

— Не! — извика Бонд. Първото му инстинктивно желание беше да й се притече на помощ, но количеството кръв, кости и тъкани, което видя, му подсказа, че тя не е оцеляла от пагубните изстрели.

Не…

Той си помисли за угого, за огнения оранжев пламък в очите на Джордан, когато гонеха двамата пазачи в Елисейските полета, и леката й усмивка.

Те имат няколко пистолета, а ние — само един. Не е честно. Трябва да им ги отнемем.

— Капитане! — изкрещя Нкози, който се беше скрил зад контейнер наблизо. Останалите полицаи стреляха напосоки.

— Не стреляйте! — заповяда Бонд. — Не така хаотично. Пазете видимия периметър и търсете проблясъци на дула.

Специалните сили бяха по-въздържани и наблюдаваха за мишени от добри укрития.

Оказваше се, че инженерът има план за бягство и за любимия си шеф. Хидт се беше оглеждал за него. Трябваше да държи полицаите приковани, докато Хидт бяга, вероятно към място в близката гора, където чакаха охранителите с кола или дори хеликоптер, крит някъде в двора. Хидт все още не беше спринтирал към свободата си. Сигурно се криеше между редиците палети, където Джордан го беше разпитвала, и чакаше отново да избухне престрелка, за да го прикрие.

Бонд се наведе и се запромъква натам. Всеки момент Хидт щеше да хукне към храстите, прикриван от Дън и други верни пазачи.

Джеймс Бонд обаче нямаше намерение това да се случи.

— Безопасно ли е? — прошепна Грегъри Лам.

Бонд не го виждаше и осъзна, че той се е скрил зад пълен с боклук контейнер.

Трябваше да действа. Дори това да означаваше да се изложи на точната стрелба на Дън, нямаше да позволи на Хидт да избяга. Не искаше смъртта на Бхека Джордан да бъде напразна.

Той хукна към сенчесто място между високите палети с бидони от бензин и насочи пистолета си. И в същия миг се смрази. Северан Хидт нямаше да избяга никъде. Вехтошаря, кралят на разрухата, лежеше по гръб с две дупки от куршуми в гърдите и трета в челото. Значителна част от черепа му липсваше.

Бонд прибра пистолета си. Командосите около него започнаха да се надигат. Единият извика, че снайперистът е напуснал позицията си и е изчезнал в храстите.

И после зад Бонд се чу сипкав, пронизителен женски глас:

— Sihlama!

Той се завъртя и видя, че Бхека Джордан се измъква от изкопа, бърше лицето си и плюе кръв. Беше невредима.

Дън или не беше улучил, или набелязаната мишена е била шефът му. Кръвта върху Джордан беше на Хидт. Беше я изпръскала, докато тя стоеше до него.

Бонд я дръпна зад бидоните от бензин и долови противния меден мирис на кръв.

— Дън все още е някъде там.

— Добре ли си, капитане? — подвикна Нкози.

— Да, да — разсеяно отговори тя. — Ами Хидт?

— Мъртъв е — отвърна Бонд.

— Masende! — изсъска Джордан.

Това накара Нкози да се усмихне.

Джордан измъкна ризата си от колана. Отдолу носеше бронежилетка и черен ватиран елек. Тя го съблече и избърса лицето, врата и косата си с него.

Полицай от хребета извика, че периметърът е чист. Дън, разбира се, нямаше интерес да остава. Вече беше свършил каквото трябва.

Бонд огледа още веднъж трупа и реши, че групирането на раните близо една до друга означава, че Хидт наистина е бил набелязаната мишена. Естествено, в това имаше логика. Дън трябваше да го убие, за да бъде сигурен, че Вехтошаря няма да каже на полицията нищо за него. Бонд си спомни погледите, които Дън хвърляше на шефа си през последните няколко дни — мрачни и загатващи за… Какво? Раздразнение, недоволство? Нещо, доближаващо се до завист. Може би имаше още някаква причина за убийството на Вехтошаря.

Каквато и да беше, Ирландеца беше свършил професионално работата си, както обикновено.

Джордан забърза към административната сграда и след десетина минути излезе. Беше намерила някъде душ или чешма и лицето и косата й бяха влажни, но беше бледа.

— Изпуснах арестанта. Трябваше да го пазя по-добре. И през ум не ми мина…

Прекъсна я смразяващ кръвта вопъл. Някой бягаше към тях.

— Не, не, не…

Джесика Барнс тичаше към трупа на Хидт. Тя се хвърли на земята, без да обръща внимание на грозните рани, и го прегърна.

Бонд се приближи до нея, хвана тесните й треперещи рамене и й помогна да стане.

— Недей, Джесика. Ела тук при мен.

Той я поведе да се скрият зад булдозера. Бхека Джордан се присъедини към тях.

— Той е мъртъв… Мъртъв е… — притисна Джесика глава до рамото на Бонд.

Джордан откачи белезниците от колана си.

— Тя се опита да ми помогне — напомни й Бонд. — Сигурен съм, че не знае с какво се е занимавал Хидт.

Джордан прибра белезниците.

— Ще я закараме в участъка и ще вземем показанията й. Мисля, че няма да бъде необходимо да искаме повече от нея.

Бонд сложи ръце на раменете на Джесика.

— Благодаря ти, че ми помогна. Знам, че ти е било трудно.

Тя дишаше дълбоко. След малко се успокои и попита:

— Кой го застреля?

— Дън.

Джесика не изглеждаше изненадана.

— Никога не съм го харесвала. Северан беше темпераментен и импулсивен. Не обмисляше задълбочено нещата. Ниъл разбра това и го изкуши с уменията си да планира и с интелигентността си. Смятах, че Северан не трябва да му има доверие, но нямах смелостта да му го кажа.

Тя затвори очи.

— Свърши добра работа с молитвите.

— Да, твърде добра — мрачно промълви Джесика.

Шията и лицето й бяха изцапани с ярки ивици от кръвта на Хидт и Бонд осъзна, че за пръв път вижда някакъв цвят на лицето й. Той я погледна в очите.

— Познавам хора, които ще ти помогнат, когато се върнеш в Лондон. Те ще поддържат връзка с теб. Ще се погрижа за това.

— Благодаря — смотолеви Джесика.

Една полицайка я отведе.

Бонд се стресна от мъжки глас наблизо.

— Чисто ли е?

Той се намръщи, като не видя никого, но после разбра, че Грегъри Лам още е зад контейнера.

— Чисто е.

Агентът излезе от скривалището си.

— Внимавай. Има кръв — предупреди го Бонд, когато Лам едва не я нагази.

— Боже мой! — измърмори агентът и пребледня, сякаш щеше да повърне.

— Искам да знам докъде се простира „Геена“ — каза Бонд на Джордан, без да му обръща внимание. — Можеш ли да накараш полицаите си да вземат всички документи и компютри от отдел „Научни изследвания и разработки“? Ще ми трябва и екипът ти по компютърни престъпления, за да разбие паролите.

— Да, разбира се. Ще ги занесем в управлението. Може да ги прегледаш там.

— Аз ще се заема с това — обади се Нкози.

Бонд му благодари. Овалното лице на мъжа не изглеждаше толкова иронично шеговито и уверено, както преди. Бонд предположи, че това е била първата му престрелка. Нкози щеше да бъде променен завинаги от случилото се, но от онова, което Бонд виждаше, промяната нямаше да понижи, а по-скоро щеше да повиши способностите на младия полицай. Нкози направи знак на криминалистите и ги поведе към сградата.

Бонд погледна Джордан.

— Може ли да те питам нещо?

Тя се обърна към него.

— Какво каза, след като се измъкна от изкопа?

Тъй като кожата й беше тъмна, той не разбра дали тя се изчерви или не.

— Не казвай на угого.

— Няма.

— Първото беше на зулуски… нещо като „мамка му“.

— И аз употребявам варианти на този израз. А второто?

Джордан присви очи.

— Мисля, че няма да ти кажа, Джеймс.

— Защо?