Джефри Дивър
Картбланш (6)

Четвърта глава

Джеймс Бонд лежеше в канавката и наблюдаваше как локомотивът и вагоните продължават да се движат. Намалиха скоростта, когато заораха в меката земя, изкъртиха релсите и разпръснаха пясък, пръст и камъни навсякъде. Той най-после стана и прецени положението. Разполагал беше само с няколко минути, за да реши как да избегне катастрофата, която щеше да изхвърли смъртоносното вещество в Дунав. След като бе ударил спирачки, Бонд беше грабнал две от гранатите, които сърбите бяха донесли, и после бе скочил на релсите да постави устройствата. Той потърка рамото си. Свистящ шрапнел беше разкъсал якето му и разрязал кожата.

Както беше пресметнал, локомотивът и вагоните бяха останали изправени и не се прекатуриха в реката. Той беше режисирал свое дерайлиране там, където земята беше равна, за разлика от замисленото място на саботажа на Ирландеца. Накрая, съскайки, стенейки и скърцайки, влакът беше спрял недалеч от Ирландеца и партньора му, въпреки че Бонд не ги виждаше през прахоляка и пушека.

Той заговори в предавателя.

— Тук Водач 1. Там ли сте? — Мълчание. — Там ли сте? Отговорете.

Разнесе се пращене и най-после глас:

— Влакът дерайлира! — възкликна по-възрастният сърбин. — Видя ли? Къде си?

— Слушайте внимателно.

— Какво се е случило?

— Нямаме много време. Мисля, че те ще се опитат да взривят или да стрелят по контейнерите с опасни материали. Това е единственият начин да разпръснат съдържанието им. Аз ще стрелям към тях и ще ги принудя да се качат в колата си. Изчакайте, докато мерцедесът отиде в калния район близо до ресторанта, и после стреляйте в гумите и дръжте хората в колата.

— Може да ги хванем и сега!

— Не. Не правете нищо, докато те са до ресторанта. В мерцедеса няма да имат отбранителна позиция и ще трябва да се предадат. Разбирате ли?

Предавателят млъкна.

По дяволите. Бонд тръгна в прахоляка към мястото, където третият вагон, онзи с опасния материал, чакаше да бъде разбит и отворен.

* * *

Ниъл Дън се опита да осмисли случилото се. Знаеше, че може би ще му се наложи да импровизира, но не му беше минавало през ума подобно нещо — превантивен удар на неизвестен враг.

Той надникна предпазливо от наблюдателния си пост, храстите близо до локомотива, който димеше, тракаше и съскаше. Нападателят не се виждаше. Беше скрит от нощния мрак, праха и изпаренията. Може би беше премазан и умрял. Или избягал. Дън преметна на рамо раницата и тръгна да заобикаля дизеловия локомотив от далечната страна, където дерайлиралите вагони щяха да му осигурят прикритие от натрапника — ако още беше жив и там.

Странното беше, че Дън се успокои от глождещото го безпокойство. Смъртта беше избегната. Той беше закоравял и готов на всичко за шефа си, разбира се, но намесата на другия човек уреди въпроса.

Докато се приближаваше към локомотива, Дън не можа да не се възхити на огромната машина. Беше американски „Дженерал Електрик Даш 8-40B“, стар и очукан, каквито обикновено виждаш на Балканите, но класически красавец, с четири хиляди конски сили. Дън забеляза стоманените плоскости, колелата, отдушниците, подшипниците и клапаните, пружините, маркучите и тръбите… всичките красиви и елегантни в семплата си функционалност. Беше истинско облекчение, че…

Стресна се от човек, който се влачеше, залитайки, към него и молеше за помощ. Машинистът. Дън изстреля два куршума в главата му.

Беше голямо облекчение, че не бе принуден да причини смъртта на тази чудесна машина, както се бе опасявал. Той прокара пръсти по локомотива така, както баща гали косата на болно дете, което току-що е вдигнало висока температура. Дизеловият локомотив щеше да се върне на работа след няколко месеца.

Ниъл Дън намести раницата по-високо на рамото си и се вмъкна между вагоните, за да се залови за работа.