Джефри Дивър
Картбланш (58)

Петдесет и шеста глава

Носейки картата с полетата на смъртта, Бонд безгрижно вървеше по коридора.

Пазач с грамадна глава с формата на куршум го огледа подозрително. За свое разочарование Бонд видя, че човекът не е въоръжен, нито има радиопредавател. Попита го как да стигне до залата за конференции. Мъжът посочи.

Бонд тръгна, но после се обърна, сякаш току-що си беше спомнил нещо.

— А, трябва да питам госпожица Барнс за обяда. Знаете ли къде е тя?

Пазачът се поколеба и сетне посочи друг коридор.

— Кабинетът й е ей там. Двойните врати вляво. Номер 808. Първо почукайте.

Бонд тръгна натам. След няколко минути стигна до кабинета и погледна през рамо. В коридора нямаше никого. Той почука на вратата.

— Джесика, Джийн е. Трябва да говоря с теб.

Отговор не последва. Тя беше казала, че ще бъде там, но може би не се чувстваше добре или беше уморена и не бе дошла.

Моля те…

И после ключалката изщрака. Вратата се отвори и Бонд прекрачи прага. Джесика Барнс беше сама и примигна учудено.

— Джийн? Какво има?

Той затвори вратата и погледът му се спря на мобилния телефон на бюрото й.

Тя веднага разбра какво става. Черните й очи се разшириха. Отиде до бюрото си, грабна телефона и отстъпи назад от Бонд.

— Ти… — Тя поклати глава. — Ти си полицай. Преследваш Северан. Трябваше да се досетя.

— Изслушай ме.

— Аха, сега разбирам. Вчера в колата… Накара ме да се разприказвам, за да спечелиш симпатиите ми.

— След четирийсет и пет минути Северан ще убие много хора — каза Бонд.

— Не е възможно.

— Истина е. Хиляди са в опасност. Той ще взриви университет в Англия.

— Не ти вярвам! Северан никога не би направил такова нещо — заяви Джесика, но гласът й не прозвуча много убедено. Вероятно беше видяла твърде много от снимките на Хидт, за да отрече обсебеността на партньора си от смъртта и разрухата.

— Той продава тайни и изнудва и убива хора заради това, което възстановява от отпадъците им — настоя Бонд, пристъпи напред и протегна ръка към телефона. — Моля те.

Тя отстъпи назад, клатейки глава. Пред отворения прозорец имаше локва от скорошната буря. Джесика подаде ръка навън и задържа телефона над водата.

— Спри!

Бонд се подчини.

— Времето лети. Моля те, помогни ми.

Изминаха няколко безкрайни секунди. Най-после тесните й рамене се прегърбиха.

— Да, той има тъмна страна. Мислех, че включва само снимки на… ужасяващи снимки. Извратената му любов към разрухата. Но винаги съм подозирала, че не е само това, а нещо по-лошо. Дълбоко в душата си той не иска да бъде само свидетел на разрушението, а да го причинява.

Джесика се дръпна от прозореца и даде на Бонд телефона. Той го взе.

— Благодаря.

В същия миг вратата се отвори. На прага застана пазачът, който беше упътил Бонд.

— Какво е това? На посетителите тук не се разрешава да ползват телефони.

— Имам спешен случай у дома — отговори Бонд. — Член на семейството ми е болен. Исках да проверя как е. Помолих госпожица Барнс да ми услужи с телефона си и тя любезно ми го даде.

— Мисля, че ще го взема.

— Аз пък мисля, че няма да го вземеш — твърдо каза Бонд.

Последва изпълнено с напрежение мълчание. Мъжът се хвърли към Бонд, който остави телефона на бюрото и зае отбранителна позиция от „Система“. Двубоят започна.

Човекът тежеше седем-осем килограма повече от Бонд и беше талантлив. Беше учил кикбокс и айкидо. Бонд парираше ударите му, но с много усилия, и маневрирането беше трудно заради кабинета, който беше голям, но отрупан с мебели. В един момент огромният пазач отстъпи бързо назад и блъсна Джесика, която изпищя, падна на пода и остана да лежи там зашеметена.

В продължение на шейсет секунди и нещо двамата си разменяха ожесточени удари. Бонд осъзна, че отбранителните движения на „Система“ няма да бъдат достатъчни. Противникът му беше силен и не показваше признаци на умора.

Очите му бяха съсредоточени и жестоки. Той прецени ъгъла и разстоянието и нападна с ритник — или поне така изглеждаше. Движението беше лъжливо. Бонд обаче го предугади и когато грамадният мъж се завъртя, му нанесе силен удар с лакътя в бъбрека. Ударът беше не само изключително болезнен, но можеше завинаги да увреди органа.

Бонд обаче твърде късно разбра, че пазачът отново е финтирал. Той беше поел удара умишлено, за да може да се хвърли странично към бюрото, където беше телефонът. Мъжът грабна нокията, счупи я на две и изхвърли парчетата през прозореца. Едното рикошира по повърхността на водата и сетне потъна.

Но докато пазачът се изправяше, Бонд връхлетя върху него. Той заряза „Система“ и зае класическа боксьорска поза, заби левия си юмрук в слънчевия сплит на пазача и го накара да се превие от болка, а после замахна с дясната си ръка и го фрасна зад ухото. Ударът беше перфектно прицелен. Мъжът потрепери и се строполи в безсъзнание на пода. Нямаше обаче да остане дълго в това състояние, дори след такъв солиден удар. Бонд бързо го завърза с кабела на лампата и запуши устата му със салфетка от поднос със закуска.

След това се обърна към Джесика, която се изправяше.

— Добре ли си?

— Да — задъхано отговори тя и изтича до прозореца. — Свършено е с телефона. Какво ще правим? Няма много други. Само Северан и Ниъл имат телефони. И той затвори централата, защото работниците имат почивен ден днес.

— Обърни се. Ще те завържа. Ще бъде стегнато. Трябва да ги накараме да повярват, че не си се опитала да ми помогнеш.

Джесика сложи ръце зад гърба си.

— Съжалявам. Опитах се.

— Тихо — прошепна Бонд. — Знам. Ако някой влезе, кажи му, че не знаеш къде съм отишъл. Престори се на уплашена.

— Не е нужно да се преструвам. Джийн…

Той я погледна.