Джефри Дивър
Картбланш (56)

Петдесет и четвърта глава

Бонд вкара субаруто в паркинга край крепостта „Зелена инициатива“ и спря.

Близо до портата имаше няколко лимузини.

НАМАЛИ ПОТРЕБЛЕНИЕТО, ИЗПОЛЗВАЙ МНОГОКРАТНО, РЕЦИКЛИРАЙ

Наоколо се разхождаха няколко човека. Бонд позна немския бизнесмен Ханс Еберхард, който беше в бежов костюм и бели обувки. Разговаряше с Ниъл Дън, който пък стоеше неподвижно като японска бойна рибка. Ветрецът разрошваше русия му бретон. Еберхард допушваше цигара. Хидт вероятно не позволяваше на никого да пуши в завода и това изглеждаше иронично, защото въздухът навън беше замърсен със смог и изпарения от електроцентралите и горящи метан.

Бонд махна на Дън, който му кимна безучастно и продължи да разговаря с германеца. След това Ирландеца извади телефона си от колана и прочете някакво съобщение или имейл. Прошепна нещо на Еберхард и отстъпи встрани, за да се обади. Бонд се престори че също използва телефона си, зареди приложението за подслушване и го повдигна към ухото си, а после смъкна стъклото и насочи телефона към Дън. Загледа се напред и размърда беззвучно устни, все едно че говори. Чуваше думите само на Ирландеца.

— … навън с Ханс. Той искаше да пуши… Знам.

Вероятно говореше с Хидт.

— Движим се по график — продължи Дън. — Току-що получих имейл. Камионът е тръгнал от Марч за Йорк. Трябва да пристигне всеки момент. Вече е заредена.

Това беше Инцидент 20. Атаката щеше да се състои в Йорк.

— Мишената е потвърдена. Детонацията е насрочена за десет и половина тяхно време.

Стъписан, Бонд обърна внимание на часа на атаката. Бяха предположили десет и половина през нощта, но всеки път, когато споменаваше някакъв час, Дън използваше двайсет и четири часовото броене и ако беше десет и половина през нощта, щеше да каже: „Двайсет и два и трийсет“.

Ирландеца погледна към колата на Бонд и каза по телефона:

— Терон е тук… Добре, веднага. — И после се обърна към Бонд. Изглеждаше нетърпелив.

Бонд набра номер и се замоли да му отговорят.

— Озбърн-Смит.

Слава Богу.

— Пърси, слушай внимателно. Имам най-много шейсет секунди. Научих адреса на Инцидент 20. Ще трябва да действаш бързо. Мобилизирай екип. Агенцията по организирана престъпност, МИ5, местната полиция. Бомбата е в Йорк.

— Йорк?

— Хората на Хидт карат устройството в камион от Марч за Йорк. Ще се взриви по-късно тази сутрин. Не знам къде ще го сложат. Може би на някое спортно събитие. Споменаваше се „курс“^[1], затова провери състезателните писти. Или нещо друго, където ще има голяма тълпа. Наблюдавайте всички камери около и в Марч и запишете номерата на колкото можете повече камиони. После ги сравнете с номерата на камионите, пристигащи в Йорк. Трябва да…

— Чакай малко, Бонд — хладно го прекъсна Озбърн-Смит. — Това няма нищо общо с Марч или Йоркшир.

Бонд не пропусна да отбележи наум употребата на фамилното му име и високомерния тон в гласа на Озбърн-Смит.

— Какви ги говориш?

Дън му направи знак и Бонд кимна.

— Знаеш ли, че фирмата на Хидт рециклира опасни материали?

— Да, но…

— Спомняш ли си как ти казах, че той копае тунели за някаква модерна нова система за събиране на отпадъци под Лондон, включително около Уайтхол?

Озбърн-Смит говореше като адвокат пред свидетел.

Бонд започна да се поти.

— Не става дума за това.

Ирландеца ставаше все по-нетърпелив. Очите му бяха съсредоточени върху Бонд.

— Позволи ми да не се съглася с теб — превзето каза Озбърн-Смит. — Единият тунел е недалеч от конференцията по сигурността днес в „Ричмънд Терас“. Твоят шеф, моят, висши служители на ЦРУ, МИ6, Обединената комисия по разузнаването — същински „Кой кой е“ в света на сигурността. Хидт сигурно ще пусне нещо гадно, което бизнесът му с опасни материали е открил, за да изтрепе всички. От няколко дни хората му мъкнат контейнери из тунелите и сградите край Уайтхол. На никого не му хрумна да ги провери.

— Пърси, случва се нещо друго — монотонно каза Бонд. — Хидт няма да използва хора от „Зелена инициатива“ за атаката. Твърде очевидно е и така ще се разобличи.

— Тогава как ще обясниш, че в тунелите открихме радиация?

— Колко силна? — настойчиво попита Бонд.

Последва кратко мълчание и после Озбърн-Смит отговори с досадното си фъфлене:

— Четири милирема.

— Това е нищо, Пърси. — Агентите от отдел „00“ бяха добре запознати със статистиката за ядрено облъчване. — Всяко човешко същество на Земята получава шейсет милирема от космическите лъчи всяка година. Добави и един-два прегледа на рентген и стават двеста. Мръсна бомба би оставила повече радиация от четири милирема.

— Погрешно си изтълкувал информацията за Йорк — без да му обръща внимание, весело заяви Озбърн-Смит. — Сигурно е кръчмата „Херцогът на Йорк“ или едноименният театър в Лондон. Може да е транзитен пункт преди операцията. Ще проверим. Отмених срещата по сигурността и преместих всички участници на безопасни места. Бонд, мисля си какво мотивира Хидт, откакто видях, че живее в Канинг Таун, и ти ми каза за манията му по трупове на хиляда години. Той изпитва удоволствие от разрухата, разрушени градове.

Дън бавно тръгна към субаруто.

— Знам, Пърси, но…

— Какъв по-добър начин да афишира социалния упадък от това да унищожи апарата за сигурност на половината западни сили?

— По дяволите. Прави каквото искаш в Лондон, но изпрати АОП или екипи от МИ5 да видят какво ще стане в Йорк.

— Нямаме толкова много хора. Не можем да отделим нито един човек. Може би следобед, но сега, боя се, че не сме в състояние. И без това нищо няма да се случи до довечера.

Бонд му обясни, че часът на операцията е изтеглен за по-рано.

Озбърн-Смит се изкикоти.

— Твоят Ирландец предпочита двайсет и четири часовото броене, така ли? Е, изразява се културно. Не, ще се придържаме към моя план.

Ето защо Озбърн-Смит беше подкрепил позицията на М. Бонд да остане в Южна Африка. Той не вярваше, че Бонд е надушил някаква следа, и искаше да му открадне славата. Бонд прекъсна разговора и започна да набира номера на Бил Танър.

Дън обаче вече беше до вратата на субаруто и я отвори.

— Хайде, Терон. Карате новия ви шеф да чака. Знаете процедурата. Оставете телефона и пистолета в колата.

— Мислех да ги предам на вашия усмихнат портиер.

Ако се стигнеше до бой, Бонд се надяваше да вземе оръжието си и да се свърже с външния свят.

— Не и днес — отговори Ирландеца.

Бонд не си направи труда да спори. Сложи телефона и валтера си в жабката, слезе и заключи колата.