Джефри Дивър
Картбланш (52)

Петдесета глава

Воден от сателитната навигация, Бонд шофираше през центъра на Кейптаун, покрай магазини и жилища. Озова се в район с малки, ярко боядисани къщи в синьо, розово, червено и жълто, сгушени под Сигнал Хил. Тесните улици бяха предимно калдъръмени и му напомниха за селата на Карибите, с тази разлика, че много домове бяха украсени с изящни арабски мотиви. Бонд мина покрай притихнала джамия.

Беше шест и половина в хладната вечер в четвъртък и той пътуваше към дома на Бхека Джордан.

Приятел или враг…

Преведе колата по неравните улици и спря близо до долнището й. Тя го посрещна на вратата и го поздрави с кимане, без да се усмихне. Беше съблякла служебното си облекло и носеше сини джинси и тесен тъмночервен пуловер. Лъскавите й черни коси бяха разпуснати и Бонд бе завладян от уханието на люляк от шампоана й.

— Интересен район — отбеляза той. — Хубав.

— Нарича се Бо Каап. По-рано беше много беден и населен предимно с мюсюлмани. Преместих се тук с… един човек преди няколко години. Тогава кварталът беше по-беден. Постепенно става много луксозен. Едно време навън бяха паркирани само велосипеди, сега са тойоти, но скоро ще бъдат мерцедеси. Това обаче не ми харесва. Предпочитам го такъв, какъвто беше. Но тук е домът ми. Пък и сестрите ми и аз се редуваме да взимаме угого да живее при нас и те са наблизо, затова е удобно.

— Угого? — попита Бонд.

— Означава „баба“. Майката на майка ни. Родителите ни живеят в Питермарицбург в провинция Квазулу Натал, на изток оттук.

Бонд си спомни старата карта в кабинета й.

— Грижим се за угого. Такъв е обичаят на зулусите.

Бхека Джордан не го покани да влезе, затова Бонд й разказа за пътуването си до „Зелена инициатива“ на верандата.

— Искам да проявят филмчето в това нещо. — Той й даде инхалатора. — Осеммилиметрово е. Чувствителността му към светлината е хиляда и двеста. Можеш ли да го направиш?

— Аз? Защо не партньорът ти от МИ6? — язвително попита тя.

Бонд не изпита потребност да защитава Грегъри Лам.

— Имам му доверие, но той нападна минибара ми и изпи питиета на стойност двеста ранда. Предпочитам да го направи някой с бистра глава. Промиването на филм може да се окаже сложна работа.

— Ще се погрижа.

— Тази вечер в града ще дойдат партньори на Хидт. Утре сутринта ще има среща в завода. — Бонд се замисли за думите на Дън. — Ще пристигнат в седем. Можеш ли да разбереш имената им?

— Знаеш ли с кои авиолинии пътуват?

— Не, но Дън ще ги посрещне.

— Ще изпратя някого на летището. Куолийн е добър в тази работа. Обича да се шегува, но е добър.

Да, и дискретен — помисли си Бонд.

Отвътре извика женски глас.

Джордан се обърна.

— Ize balulekile^[1].

Размениха се още реплики на зулуски.

Лицето на Джордан беше каменно.

— Ще влезеш ли? Нека угого види, че не си бандит. Казах й, но тя се тревожи.

Бонд я последва в малкия апартамент, който беше подреден и хубаво обзаведен. Репродукции, гоблени и снимки украсяваха стените.

Възрастната жена, която говореше на Джордан, седеше до голяма маса, сложена за двама. Двете очевидно вечеряха. Угого беше много слаба и крехка. Бонд я позна от многото снимки в кабинета на Джордан. Носеше широка рокля в оранжево и кафяво и чехли на краката. Посивялата й коса беше къса. Тя се надигна.

— Недейте, моля ви — рече Бонд.

Жената обаче стана приведена, затътри крака и крепко стисна ръката му.

— Вие сте англичанинът, за когото Бхека ми каза. На мен не ми изглеждате лош.

Джордан я погледна гневно.

— Аз съм Мбали — представи се старицата.

— Джеймс.

— Отивам да си почина. Бхека, дай му нещо за ядене. Много е кльощав.

— Не. Трябва да тръгвам.

— Гладен си. Видях те как гледаше боботи^[2]. По-вкусно е, отколкото изглежда.

Бонд се усмихна. Наистина беше погледнал тенджерата на печката.

— Внучката ми готви много добре. Яденето ще ти хареса. И ще пийнеш зулуска бира. Опитвал ли си я?

— Пих „Биркенхед“ и „Гилрой“.

— Не. Зулуската бира е най-хубавата. — Мбали погледна внучката си. — Дай му бира и той ще хапне нещо. Сипи му чиния боботи. И сос „Самбал“. — Тя огледа критично Бонд. — Обичаш ли люто?

— Да.

— Хубаво.

— Угого, той каза, че ще тръгва — раздразнено възрази Джордан.

— Каза го заради теб. Дай му бира и храна. Виж колко е мършав!

— Моля те, угого.

— Внучката ми е много своенравна.

Възрастната жена взе глинен съд с бира, влезе в спалнята и затвори вратата.

— Добре ли е баба ти? — попита Бонд.

— Болна е от рак.

— Съжалявам.

— Държи се по-добре, отколкото се очакваше. На деветдесет и седем години е.

Бонд се изненада.

— Помислих, че е на седемдесет и няколко.

Джордан сякаш се уплаши, че мълчанието може да породи потребност от разговор, приближи се до очукан сидиплейър и пусна диск. От тонколоните се разнесе тих женски глас, придружаван от хип-хоп ритми. Бонд видя обложката на диска — Тандисва Мазвай.

— Седни — каза Джордан и посочи масата.

— Не. Всичко е наред.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е необходимо да ме храниш.

— Угого няма да бъде доволна, ако научи, че не съм ти предложила бира или боботи.

Джордан извади глинено гърне с ратанов похлупак и наля пенлива розова течност в чаша.

— Това ли е зулуската бира?

— Да.

— Домашно приготвена?

— Зулуската бира винаги е домашно приготвена. Вари се три дни и се пие, докато още ферментира.

Бонд отпи. Бирата беше сладко-кисела и изглежда имаше ниско съдържание на алкохол.

След това Джордан му поднесе чиния боботи и сипа отгоре червеникав сос. Ястието приличаше на овчарски пай и отгоре имаше яйце вместо картоф, но беше по-вкусно от пайовете, които Бонд беше ял в Англия. Гъстият сос беше добре овкусен и наистина лютив.

— Ти няма ли да ядеш с мен? — кимна той към свободния стол. Джордан се беше облегнала на умивалника и бе скръстила ръце на пищните си гърди.

— Вече ядох — отсечено отвърна тя и не помръдна от мястото си.

Приятел или враг…

Бонд изяде всичко.

— Бих отбелязал, че си доста талантлива — умна полицайка, която приготвя чудесна бира и боботи. Ако го произнасям правилно.

Не получи отговор. С всяка забележка, която изговаряше, ли я обиждаше?

Той сподави раздразнението си и се вгледа в множеството семейни снимки на стените и полицата над камината.

— Баба ти е била свидетел на много исторически събития.

— Може да се каже, че угого е Южна Африка — отвърна Джордан и с обич погледна към вратата на спалнята. — Чичо й бил ранен в битката при Камбула, докато се сражавал срещу британците няколко месеца след битката при Исандлуана, за която ти казах. Баба се родила само няколко години след образуването на Южноафриканския съюз между провинциите Кейп и Натал. През петдесетте години на миналия век била изселена според Закона за сегрегацията от 1950 година по време на апартейда. И била ранена в протест през 1958 година.

— Какво се е случило?

— Кръвопролитията в Шарпвил. Баба била сред демонстрантите срещу „тъпия закон“, както го нарекли. По време на апартейда хората законно са били категоризирани на бели, черни, цветнокожи и червенокожи.

Бонд си спомни коментарите на Грегъри Лам.

— Черните носели пропуск, подписан от работодателя им, който им позволявал да бъдат в район, населен с бели. Било ужасно — унизително. Имало мирен протест, но полицията стреляла по демонстрантите. Близо седемдесет души били убити. Угого била простреляна в крака. Затова накуцва. — Джордан си наля бира и отпи. — Тя е избрала името ми. Казала на родителите ми как да ме кръстят и те я послушали. Човек обикновено прави това, което угого каже.

— Бхека.

— На зулуски означава „онзи, който бди над хората“.

— Защитник. Значи съдбата ти е била да станеш полицай — заключи Бонд. Музиката му харесваше.

— Угого е старата Южна Африка, а аз съм новата. Смесица от зулуси и африканери. Наричат я страната на дъгата, но ако я погледнеш, ще видиш различните цветове, всичките отделно. Трябва да се обединим и да станем единни. Ще мине много време, но ще стане. — Тя погледна хладно Бонд. — Тогава ще можем да мразим хората заради характера и постъпките им, а не заради цвета на кожата.

Той спокойно отвърна на погледа й.

— Благодаря за яденето и бирата. Трябва да тръгвам.

Джордан го изпрати до вратата.

Бонд излезе и за пръв път видя ясно мъжа, който го следеше от Дубай. Човекът със синьото сако и златната обеца, който беше убил Юсуф Насад и едва не бе довършил и Феликс Лайтър.

Стоеше на улицата, в сенките на стара сграда, украсена с арабски орнаменти и мозайки.

— Какво има? — попита Джордан.

— Вражески елемент.

Мъжът държеше мобилен телефон, но не говореше, а снимаше Бонд и Джордан — доказателство, че Бонд работи с полицията.

— Вземи оръжието си и стой вътре при баба си — викна Бонд.