Джефри Дивър
Картбланш (51)

Четирийсет и девета глава

През целия ден в четвъртък се говореше за заплахи от севернокорейците, талибаните, „Ал Кайда“, чеченците, Ислямското братство „Джихад“, Източна Малайзия, Судан, Индонезия. Имаше кратко обсъждане на иранците, но въпреки сюрреалистичната реторика, извираща от президентския им дворец, никой не ги приемаше твърде сериозно. М. едва ли не съжали горкия режим в Техеран. Някога Персия беше велика империя.

Заплахи…

Но атаката се осъществява сега — иронично си помисли той — по време на почивката за чай на конференцията по сигурността. М. приключи обаждането до Мънипени и сковано седна в старата, украсена с позлата приемна в сградата на Ричмънд Терас между Уайтхол и Виктория Ембанкмънт, една от онези крайно незабележими постройки на неопределена възраст, откъдето се управляваше страната.

Предстоящата атака включваше двама министри, членове на Обединената комисия по разузнаването. Те подадоха глави на вратата и очите им зад очилата огледаха стаята, сякаш търсеха мишена. В съзнанието му изплуваха образите от комедийния телевизионен сериал „Двамата Рони“ и той не можа да ги прогони. Когато обаче министрите тръгнаха към него, в израженията им нямаше нищо комично.

— Майлс — поздрави го по-възрастният, фамилното му име се предшестваше от „сър Андрю“ и двете думи бяха в пълна хармония с изящното му лице и буйната сребриста коса.

Другият, Бикстън, наклони глава, чието месесто кубе отразяваше светлината от прашния полилей. Дишаше тежко. Всъщност и двамата се бяха задъхали.

М. не ги покани, но въпреки това те седнаха на канапето в стил „Крал Едуард“ пред подноса с чай. М. копнееше да извади пура от куфарчето си и да я запали.

— Знаем, че трябва да се върнеш на конференцията по сигурността — започна Бикстън.

— Току-що бяхме при секретаря на Форин Офис. Той е в Камарата на общините в момента.

Това обясняваше факта, че се бяха запъхтели. Не можеха да дойдат с кола от Камарата на общините, тъй като Уайтхол, от Хорс Гардс Авеню до Кинг Чарлс Стрийт, беше затворена като подводница, която се готви да се спусне във водата, заради безопасността на участниците в конференцията.

— Инцидент 20? — попита М.

— Точно така — потвърди Бикстън. — Опитваме се да намерим и генералния директор на МИ6, но проклетата конференция…

Той беше нов в Обединената комисия по разузнаването и като че ли изведнъж осъзна, че не трябва толкова безцеремонно да бичува задниците на онези, които му плащат заплатата.

— Проклетата конференция е разрушителна, по дяволите — недоволно измърмори М., довършвайки мисълта му. Той нямаше проблем да бичува някого, който го заслужаваше.

— Отбранителната разузнавателна агенция и БПКС съобщават за увеличаване на СИГНИТ в Афганистан през последните шест часа — пое нещата в свои ръце сър Андрю.

— Общото мнение е, че това е свързано с Инцидент 20.

— Нещо конкретно за Хидт, Ной или хилядите смъртни случаи? — попита М. — Или за Ниъл Дън? За военната база в Марч? Импровизирани експлозивни устройства? Инженери в Дубай? Заводи за преработване на отпадъци и рециклиране в Кейптаун?

Адмирала беше прочел всички сигнали, които минаха през бюрото му или пристигнаха на мобилния му телефон.

— Не можем да кажем — отговори Бикстън. — В „Поничката“ още не са разбили кодовете. — Централата на БПКС В Челтнам беше построена във формата на дебел пръстен. — Пакетите за разкодиране са чисто нови и това затрудни всички.

— СИГНИТ са циклични там — неодобрително измънка М. Той работеше в МИ6 много отдавна и си беше спечелил славата на човек с безпрецедентни умения в проучването на разузнавателни данни, и по-важното — в разнищването и превръщането им в нещо полезно.

— Вярно е — съгласи се сър Андрю — но не е ли твърде голямо съвпадението, че всичките обаждания и имейли изскочиха точно сега, в деня преди Инцидент 20?

Не непременно — помисли си М.

— И никой не е открил нищо, което да свързва Хидт със заплахата — добави сър Андрю.

„Никой“ означаваше 007.

М. погледна часовника си, който беше на сина му, войник в Кралския полк на мускетарите. Конференцията по сигурността щеше да поднови работата си след половин час. Той беше изтощен, а утре, петък, щеше да има още по-дълго съвещание, което щеше да завърши с вечеря, последвана от реч на секретаря на Форин Офис.

Сър Андрю забеляза неприкрития поглед към очукания часовник.

— Накратко казано, Майлс, в Обединената комисия по разузнаване са на мнение, че Северан Хидт в Южна Африка е за отклоняване на вниманието. Може и да е замесен, но не е ключов играч в Инцидент 20. Хората от МИ5 и МИ6 смятат, че истинските актьори са афганистанците и че атаката ще бъде там — срещу военни, работници, които раздават помощи или предприемачи.

Естествено, че те щяха да кажат онова, което наистина мислеха. Приключението в Кабул бе струвало милиарди лири и твърде много жертви и колкото повече зло можеше да се намери там, за да оправдае нахлуването, толкова по-добре. М. съзнаваше това още от началото на операция „Инцидент 20“.

— Бонд…

— Знаем, че е добър — прекъсна го Бикстън и погледна към шоколадовите бисквити, които М. беше помолил да не поднасят с чая, но въпреки това бяха сервирани.

Сър Андрю се намръщи.

— Само че той не е открил много — продължи Бикстън, освен ако има подробности, които все още не са разпространени.

М. не каза нищо и хвърли смразяващ поглед на двамата мъже.

— Бонд е звезда, разбира се — каза сър Андрю — затова общото мнение е, че би било добре за всички, ако той незабавно замине за Кабул. Довечера, ако е възможно. Изпрати го в горещата зона заедно с още двайсетина момчета от висшата лига на МИ6. Ще помолим за съдействие и ЦРУ. Нямаме нищо против да си поделим славата.

И вината — помисли си М., — ако грешите.

— Да, логично е — подкрепи го Бикстън. — Бонд е бил в Афганистан.

— Инцидент 20 ще се случи утре — каза М. — Той ще пътува цяла нощ до Кабул. Как би могъл да предотврати каквото и да било?

— Общото мнение е, че…

Сър Андрю изведнъж млъкна. М. предположи, че е осъзнал, че повтаря досадния си словесен пълнеж.

— Не сме сигурни дали може да бъде предотвратен.

Възцари се неловко мълчание, досущ приливна вълна, замърсена с болнични отпадъци.

— Нашият подход е твоят човек и другите да оглавят екип за анализ и да се опитат да разберат със сигурност кой е организаторът. Да измислят предложение за реакция. Бонд може да ръководи всичко.

М., разбира се, се досещаше какво става. Двамата Рони предлагаха на ГМР мярка да отърве кожата. Организацията ти може да е звезда в деветдесет и пет процента от случаите, обаче ако сгрешите дори само веднъж, но с голяма загуба, може да отидеш на работа в понеделник сутринта и да я завариш разтурена или по-лошо превърната в чиновническа агенция.

„Групата за международно развитие“ поначало се движеше по тънък лед, защото включваше секция „00“, срещу която мнозина възразяваха. Евентуална издънка с Инцидент 20 би означавала сериозен провал. С незабавното прехвърляне на Бонд в Афганистан ГМР поне щеше да има участник в играта, дори ако той пристигнеше късничко на игрището.

— Разбрах ви, господа — каза М. — Ще развъртя телефоните.

Бикстън засия, но сър Андрю още не беше приключил. Упоритостта му беше една от причините М. да смята, че бъдещите срещи с него може би ще се провеждат на Даунинг Стрийт 10.

— Бонд ли ще бъде диригентът на оркестъра?

Загатнатата заплаха във въпроса беше, че ако 007 остане в Южна Африка, не зачитайки заповедите на Адмирала, сър Андрю ще престане да подкрепя Бонд, М. и ГМР.

Иронията, че е дал картбланш на агент като 007, беше в това, че той трябваше да я използва и да действа както намери за добре, а това понякога означаваше, че Бонд няма да свири в унисон с другите музиканти от оркестъра. Не може да имаш всичко — помисли си М.

— Както казах, ще развъртя телефоните — повтори той.

— Добре. Е, ние ще тръгваме.

Те излязоха, а М. стана и отиде на балкона, където забеляза полицай от отдел „Специална защита“, въоръжен с автомат. Човекът го погледна, кимна и продължи да оглежда улицата на десетина метра долу.

— Всичко спокойно ли е? — попита Адмирала.

— Да, сър.

М. се усамоти в отсрещния ъгъл на балкона, запали пура и вдъхна дълбоко дима. Улиците бяха зловещо тихи. Барикадите не бяха обичайните тръбни метални заграждения, каквито има пред Парламента, а циментови блокове, високи метър и двайсет и достатъчно солидни, за да спрат бързо движеща се кола. По тротоарите патрулираха въоръжени пазачи и М. съзря неколцина снайперисти по покривите на съседните сгради. Той разсеяно се загледа в Ричмънд Терас и Виктория Ембанкмънт, а след това извади мобилния си телефон и се обади на Мънипени.

Тя отговори след първото позвъняване:

— Да, сър?

— Искам да говоря с главния координатор.

— Той отиде в столовата. Ще ви свържа.

Докато чакаше, М. присви очи и прегракнало се засмя. На кръстовището близо до барикадата имаше голям камион и няколко мъже изсипваха контейнери с боклук в него. Те бяха служители на „Зелена инициатива“, фирмата на Северан Хидт. Адмирала осъзна, че ги гледа от няколко минути, но всъщност не ги вижда. Бяха незабележими.

— Танър, сър.

Боклукчиите изчезнаха от мислите на М. Той извади пурата от устата си и рече: