Джефри Дивър
Картбланш (48)

Четирийсет и шеста глава

Рейнджроувърът се отправи на изток по широк черен път и мина покрай ниски камиони с огромни гуми, които пренасяха бали и контейнери с отпадъци, и широк изкоп, дълбок най-малко двайсет и пет метра.

Бонд погледна надолу. Камионите изхвърляха товара си, а булдозери го компресираха върху повърхността на сметището. Дъното на ямата беше облицовано с дебели черни плоскости. Хидт беше прав за чайките. Птиците бяха навсякъде, хиляди. Броят, крясъците и бесът им бяха изнервящи и по гърба на Бонд полазиха ледени тръпки.

Джипът продължи по-нататък и Хидт посочи пламъците, които Бонд беше видял на идване. Отблизо огньовете представляваха гигантски горящи сфери и той почувства топлината им.

— Сметището отделя метан — обясни Хидт. — Ние пускаме сонди и го извличаме, за да захранваме генераторите. Обикновено има много газ и трябва да го изгаряме. Ако не го правим, сметището може да се взриви. Това се случи неотдавна в Америка и стотици хора бяха ранени.

След петнайсетина минути те минаха през гъста редица дървета и порта. Бонд неволно се усмихна. Дивата пустош от отпадъци изчезна. Сега ги обграждаше изумително красива сцена — дървета, цветя, скални образувания, пътеки, езера и гора. Територията на грижливо оформения пейзаж се простираше на няколко километра.

— Наричаме ги Елисейските полета. Рай… след времето, прекарано в ада. Но това пак е сметище. Под нас има трийсетина метра отпадъци. Отвоювахме земята. След година и нещо ще отворя парка за посетители. Това ще бъде моят подарък. Разложение, възкръснало в красота.

Бонд не беше любител на ботаниката и обичайната му реакция към изложението на цветя в Челси беше раздразнение от проблемите с уличното движение, които то предизвикваше около дома му, но трябваше да признае, че тези градини бяха внушителни. Изведнъж се усети, че е присвил очи и гледа корените на дърветата.

Хидт забеляза това.

— Странни ли ви се струват?

Представляваха метални тръби, боядисани така, че да приличат на корени на дърво.

— Тръбите пренасят метана, който се образува долу, за да бъде изгорен, или към електроцентралите.

Бонд предположи, че този детайл е измислен от звездния инженер на Хидт.

Роувърът влезе в горичката и спря. В езерото наблизо царствено стоеше син жерав, националният символ на Южна Африка, пазейки абсолютно равновесие на един крак.

— Хайде, Терон, да поговорим делово.

Защо тук? — зачуди се Бонд, докато вървеше след Хидт по пътека, около която имаше растения с табелки с имената им. Бонд отново се запита дали двамата мъже имат планове за него и крадешком се огледа за евентуални оръжия и маршрути за бягство.

Хидт спря и се обърна. Бонд направи същото и се притесни. Дън се приближаваше и носеше пушка.

Бонд запази спокойствие. Ще носите прикритието си до гроба — казваха лекторите във Форт Монктън на учениците си.

— Стреляте ли? — Дън показа ловджийската пушка с черен пластмасов или карбонов приклад и лъскава стоманена цев.

— Да — Бонд беше капитан на отбора по стрелба в колежа „Фетес“ и бе печелил състезания с малък и голям калибър пушка. Наградиха го и с Кралския медал за отлична стрелба, докато служеше в Кралския военноморски запас — единственият медал, който се носи само на униформа. Той погледна оръжието в ръцете на Дън — „Уинчестър .270“.

— Хубава пушка, не сте ли съгласен?

— Да, но лично аз предпочитам калибър 30.06. Има по-добра траектория.

— Стреляте ли по дивеч, Терон? — попита Хидт.

— Не съм имал възможност.

Хидт се засмя.

— И аз не ловувам… с изключение на един вид. — Усмивката му помръкна. — Ниъл и аз ви обсъждахме.

— Така ли? — невинно попита Бонд.

— Решихме, че може да бъдете ценна добавка към някои други проекти, върху които работим, но трябва да ни покажете, че можем да ви имаме доверие.

— Пари? — Бонд печелеше време. Смяташе, че разбира каква е целта на врага и трябваше да реагира. Бързо.

— Не — отвърна Хидт. — Нямам предвид пари.

Дън пристъпи напред, подпрял на хълбок уинчестъра. Дулото сочеше към небето.

— Доведете го.

Двама работници изведоха мършав мъж в тениска и окъсани сиво-кафяви панталони иззад гъста, ниска джакаранда. Лицето му беше изкривено от ужас.

Хидт го изгледа презрително и се обърна към Бонд.

— Този човек влезе незаконно в нашата собственост и се опита да открадне мобилни телефони от секцията за електронни отпадъци. Когато охраната се приближи до него, той извади пистолет и стреля по пазач. Не го улучи и го хванаха. Проверих досието му и научих, че е избягал затворник. Излежавал е присъда за изнасилване и убийство. Мога да го предам на властите, но появата му тук днес даде възможност на мен и на вас.

— За какво говорите?

— Дава ви се шанс да извършите първото си убийство като ловец. Ако застреляте този човек…

— Не! — извика пленникът.

— Ако го убиете, това ще бъде предплатата, от която се нуждая. Ще се заловим с проекта ви и ще ви наема да ми помагате и с други. Ако предпочетете да не го убиете, което ще разбера, Ниъл ще ви закара до портата и пътищата ни ще се разделят. Колкото и съблазнително да е предложението ви да изчистим полетата на смъртта, ще трябва да откажа.

— Да застрелям хладнокръвно човек?

— Решението е ваше — каза Дън. — Не го ли застреляте, тръгвате си.

Ирландският му диалект беше по-осезаем.

Но какъв шанс беше това да влезе в светая светих на Северан Хидт!

Бонд можеше да научи всичко за „Геена“. Един живот срещу хиляди други.

И колко още, ако, както изглеждаше вероятно, планираното за петък беше първият от други подобни проекти?

Бонд погледна черното лице, широко отворените очи и треперещите ръце на престъпника, тръгна към Дън и взе пушката.

— Не, моля ви! — изплака човекът.

— В гнездото има патрон — извика Дън. — Предпазителят е дръпнат.

Бяха ли сложили халосен патрон, за да го проверят? Или Дън изобщо не беше заредил пушката? Крадецът очевидно не носеше бронежилетка под тънката тениска. Бонд вдигна пушката, която нямаше оптичен мерник, а само обикновен. Той прецени разстоянието до нарушителя дванайсет метра и се прицели. Мъжът вдигна ръце и закри лицето си.

— Не! Моля ви!

— Искате ли да се приближите? — попита Хидт.

— Не, но не искам той да страда — сухо отговори Бонд. — Пушката високо или ниско стреля от това разстояние?

— Не мога да ви кажа — отвърна Дън.

Бонд се прицели вдясно, в лист, който беше горе-долу на същото разстояние като пленника, и натисна спусъка. Последва силен пукот и в средата на листа се появи дупка, точно където се целеше. Бонд дръпна затвора, изхвърли изразходваната гилза и зареди друг патрон. Още се колебаеше.

— Е, какво решавате, Терон? — прошепна Хидт.