Джефри Дивър
Картбланш (45)

Четирийсет и трета глава

Към края на събитието, на което бяха събрани трийсет хиляди английски лири, включително скромно дарение от кредитната карта на Джийн Терон, Бонд и Фелисити Уилинг тръгнаха към паркинга зад клуб „Лодж“.

Приближиха се до голям пикап, до който бяха наредени десетки кашони, Фелисити надигна роклята си, наведе се като пристанищен хамалин и прехвърли тежък кашон през отворената странична врата на колата.

Намекът за физическата годност на Бонд изведнъж се изясни.

— Позволете на мен — каза той.

— Двамата ще ги натоварим.

Те започнаха да пренасят кашоните, които миришеха на храна.

— Остатъци — отбеляза Бонд.

— Не смятате ли, че беше доста иронично да сервираме рибни деликатеси на кампания за събиране на средства за гладуващите? — попита Фелисити.

— Да.

— Ако бях предложила бисквити и консервирано сирене, гостите щяха да изядат всичко. Но с по-луксозните храни — изнудих няколко тризвездни ресторанта да ни я дадат — те не посмяха да похапнат повече от един-два залъка. Исках да се уверя, че ще има достатъчно остатъци.

— Къде ще закараме излишъците?

— Банката за храни не е далеч. Това е един от посредниците, с които работи организацията ми.

Те натовариха кашоните и се качиха в пикапа. Фелисити седна зад волана и събу обувките си, за да шофира боса. Сетне потеглиха в нощта. Пикапът подскачаше самоуверено по неравния асфалт.

След петнайсетина минути пристигнаха пред Мултирелигиозния център за храни в Кейптаун, Фелисити отново нахлузи обувките си, отвори страничната врата и заедно разтовариха омарите, раците, скаридите и ямайските пилета, които персоналът занесе в приюта.

Щом изпразниха пикапа, тя направи знак на едър мъж със сиво-кафяви панталони и тениска, който, изглежда, беше неуязвим за майския хлад. Той се поколеба, а после отиде при тях и с любопитство огледа Бонд.

— Да, госпожице Уилинг? Благодаря ви, госпожице Уилинг. Тази вечер ще има купища хубава храна за всички. Надникнахте ли в приюта? Претъпкан е.

Тя не обърна внимание на въпросите му, които на Бонд прозвучаха като бъбрене за отвличане на вниманието.

— Джосо, миналата седмица изчезна доставка от петдесет килограма. Кой я взе?

— Не съм чувал нищо…

— Не те попитах дали си чул нещо, а кой я е взел.

Лицето му представляваше непроницаема маска, но после се отпусна.

— Защо питате мен, госпожице Уилинг? Не съм направил нищо.

— Джосо, знаеш ли колко души щяха да нахранят петдесет килограма ориз?

— Аз…

— Кажи ми. Колко души?

Мъжът се извисяваше над нея, но Фелисити не помръдна. Бонд се запита дали когато изказа преценката си за добрата му форма, тя имаше предвид, че иска някой да я подкрепи. Очите й обаче показаха, че за нея той не присъства в момента. Проблемът беше между нея и нарушителя, откраднал храна от онези, които се беше зарекла да закриля, и Фелисити беше напълно способна да го срази сама.

— Колко души? — повтори тя.

Джосо нещастно премина на зулуски или кхоса.

— Не — поправи го Фелисити. — Петдесет килограма ориз ще нахранят много повече хора.

— Стана случайно — запротестира той. — Забравих да затворя вратата. Беше късно. Работех и…

— Не е било случайно. Видели са те да отключваш вратата, преди да си тръгнеш. У кого е оризът?

— Не, не, трябва да ми повярвате.

— У кого е? — студено настоя тя.

Джосо претърпя поражение.

— Един човек от Кейп Флатс. От банда. Моля ви се, госпожице Уилинг, ако кажете на полицията, той ще разбере, че съм бил аз, и ще отмъсти на мен и на семейството ми.

Фелисити стисна челюсти и Бонд не можа да се отърси от предишното си впечатление, че тя прилича на лъвица, която се готви да нанесе удар. В гласа й не прозвуча състрадание, когато каза:

— Няма да отида в полицията. Този път няма да го направя, но ще кажа на директора какво си сторил и той ще реши дали да те задържим при нас или не.

— Това е единствената ми работа. Имам семейство. Единствената ми работа.

— Но ти с лека ръка я застраши. А сега ида и си признай пред преподобния Ван Хрот. И ако той ти позволи да останеш и стане още една кражба, ще съобщя на полицията.

— Няма да се повтори, госпожице Уилинг.

Мъжът се обърна и влезе вътре.

Фелисити улови погледа на Бонд и чертите на лицето й омекнаха.

— Във войната, която водя, понякога не си сигурен кой е врагът. Може да се откаже и на твоя страна.

На мен ли го казваш — помисли си Бонд.

Двамата се върнаха в пикапа. Фелисити се наведе отново да събуе обувките си, но Бонд побърза да я спре.

— Аз ще карам. Спестете си разкопчаването на каишките.

Тя се засмя и попита:

— Вечеря?

Бонд се почувства едва ли не виновен след всичко, което чу за глада.

— Ако все още искате.

— Да, искам.

— Онзи човек наистина ли щеше да бъде убит, ако бяхте отишли в полицията?

— Не. Полицаите щяха да изсмеят на идеята да разследват петдесет килограма откраднат ориз. Но равнините Кейп Флатс наистина са опасни и ако някой там реши, че Джосо го е предал, много вероятно е да го убие. Да се надяваме, че той си е взел поука. — Гласът й стана хладен, когато добави: — Снизходителността може да ти спечели съюзници, но може и да ти навреди.

Фелисити насочи Бонд обратно към Грийн Пойнт. Тъй като ресторантът, който тя предложи, беше близо до хотел „Тейбъл Маунтин“, те оставиха пикапа там и тръгнаха пеша. Бонд забеляза, че Фелисити няколко пъти се озърна. Лицето й беше нащрек, а раменете й напрегнати. Улицата беше безлюдна. От какво се чувстваше заплашена?

Тя се отпусна, щом влязоха във фоайето на ресторанта, което беше украсено с гоблени и мебели от тъмно дърво и месинг. Големите прозорци гледаха към водата, по която трепкаха светлини. Залата беше осветена предимно от стотици кремави свещи. Сервитьорът ги заведе до масата им и Бонд забеляза, че тясната рокля на Фелисити блести на светлината и сякаш променя цвета си, докато тя върви, от морскосиньо до лазурно и небесносиньо. Кожата й сияеше.

Сервитьорът я поздрави по име и се усмихна на Бонд. Фелисити си поръча „Космополитън“, а Бонд, също в настроение за коктейли, поиска питието, което беше пил с Фили Мейдънстоун.

— Уиски „Краун Роял“, двойно, с лед, на половината на това ликьор „Трипъл Сек“, три капки „Ангостура битер“ и щипка настъргана портокалова кора. Не пускайте резенче.

— Не го бях чувала — отбеляза Фелисити, след като сервитьорът се отдалечи.

— Мое изобретение.

— Как сте го кръстили?

Бонд се подсмихна, защото си спомни, че сервитьорът в „Антоан“ в Лондон беше задал същия въпрос.

— Още няма име. — Той почувства прилив на вдъхновение от разговора си с М. преди няколко дни. — Но сега го измислих. Ще го кръстя „Картбланш“ във ваша чест.

— Защо? — попита тя и ниското й чело се намръщи.

— Защото ако дарителите ви изпият достатъчно от този коктейл, ще ви дадат пълна свобода да разполагате с парите им.

Фелисити се засмя и стисна ръката му, а после взе менюто.

Сега, когато седеше до нея, Бонд видя колко професионално се е гримирала, подчертавайки котешките си очи и изпъкналите скули и челюст. Хрумна му нещо. Фили Мейдънстоун може би беше по-привлекателна с класическите си черти, но красотата й беше преходна. Хубостта на Фелисити бе далеч по-агресивна и завладяваща.

Той се упрекна, че размишлява върху сравнението, взе менюто и започна да го чете. Прегледа дългия списък и научи, че ресторантът, „Целзий“, е известен със специалната си скара, която достига деветстотин и петдесет градуса.

— Вие поръчайте и за мен — каза Фелисити. — Каквото и да е за ордьовър, но после трябва да опитам пържолите. Няма нищо по-хубаво от месото на скара в „Целзий“. Боже мой, Джийн, нали не сте вегетарианец?

— Не.

Сервитьорът дойде и Бонд поръча пресни сардини на скара, последвани, от голяма пържола за двама. Помоли да я изпекат с кокала, който в Америка беше познат като „каубойски котлет“.

Сервитьорът спомена, че пържолите обикновено се поднасят с екзотични сосове — аржентински, уругвайски зелен, с индонезийско кафе, мадагаскарски, с черен или зелен пипер и сметана, испански „Мадейра“ или перуански, но Бонд отказа всичките. Той беше на мнение, че пържолите имат достатъчно приятен собствен аромат и трябва да се ядат само със сол и черен пипер.

Фелисити кимна в знак на съгласие.

След това Бонд избра бутилка южноафриканско червено вино, „Рустенберг Питър Барлоу Каберне“, реколта 2005 година.

Виното им бе поднесено и беше хубаво, както той очакваше. Двамата допряха чаши и отпиха.

Сервитьорът донесе ордьоврите и те започнаха да се хранят. Бонд беше гладен като вълк, тъй като не бе обядвал заради Грегъри Лам.

— С какво си изкарвате прехраната, Джийн? Северан не спомена.

— Охранителна дейност.

— Аха.

Изражението й отново стана хладно, Фелисити очевидно беше твърда, делова жена и разпознаваше евфемизмите. Тя разбра, че Терон по някакъв начин е свързан с множеството конфликти в Африка. По време на речта си беше заявила, че войната е една от главните причини за епидемията от глад в Африка.

— Имам фирми, които инсталират алармени системи и осигуряват охранители — добави Бонд.

Сега тя изглежда повярва, че това поне отчасти е истина.

— Родена съм в Южна Африка, но живея тук от четири-пет години. Видях страната да се променя. Престъпността е по-малък проблем, отколкото беше, но въпреки това има нужда от охранителен персонал. В нашата организация имаме неколцина. Налага се. Благотворителната работа не изключва риска. Щастлива съм, че раздавам храна, и не искам да ми я крадат — мрачно добави тя.

Бонд започна да я разпитва за живота й, за да не й позволи да му задава други въпроси.

Фелисити израснала в дивата пустош на Уестърн Кейп. Била единственото дете на родители англичани. Баща й бил изпълнителен директор на минна компания. Семейството трябвало да се премести в Лондон, когато тя била на тринайсет години. Призна, че била аутсайдер в училището с пансион.

— Можех да се впиша по-добре, ако си бях държала устата затворена за газелите, чиито вътрешни органи изваждат, за да се запази по-добре месото им — особено в столовата.

След това учила в Лондонската бизнес школа и работила в голяма инвестиционна банка в Сити, където се представила „добре“. Пренебрежението и скромността, с които го каза, загатнаха, че се е представила изключително добре.

Накрая обаче работата се оказала неудовлетворяваща.

— Беше твърде лесна за мен, Джийн. Нямаше предизвикателства. Нуждаех се от по-стръмна планина. Реших да преосмисля живота си. Взех си един месец отпуск и дойдох тук. Видях колко повсеместен е гладът и се зарекох да предприема нещо. Всички ми казваха да не си правя труда. Било невъзможно да променя света. Но това ми подейства като размахване на червен плащ пред бик.

Фелисити Уилфул.

Тя се усмихна.

— И ето ме тук, тормозя дарители да ни дават пари и се боря с американските и европейските мегаферми.

— Агрополиси. Умен термин.

— Аз го измислих — похвали се Фелисити и после избухна: — Те унищожават континента. Няма да допусна това да им се размине.

Сериозното обсъждане беше прекъснато, защото сервитьорът се появи с желязно саче с цвърчащата пържола. Беше овъглена отвън и сочна отвътре. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо. По едно време Бонд отряза препечено парче месо, но изпи глътка вино, преди да го сложи в устата си. Когато посегна към чинията си, парчето беше изчезнало, а Фелисити дъвчеше предизвикателно и закачливо.

— Извинявайте, но имам навика да взимам нещата, които ми харесват.

Бонд се засмя.

— Много хитро, да крадете под носа на експерт по охраната.

Той махна на сомелиера, който донесе втора бутилка каберне. Насочи разговора към Северан Хидт, но остана разочарован, когато разбра, че тя не знае много за човека, който можеше да помогне на мисията му. Фелисити спомена имената на няколко негови партньори, които дарили пари на организацията й, и той ги запомни. Не познавала Ниъл Дън, но знаела, че Хидт има гениален помощник, който прави чудеса с техниката. Тя повдигна вежда и отбеляза:

— Току-що осъзнах, че той използва вас.

— Моля?

— За охраната на завода на „Зелена инициатива“ на север от града. Не съм ходила там, но единият от асистентите ми взе дарение от него. Пълно било с детектори за метал и скенери. Не може да влезеш дори с кламер, да не говорим за мобилен телефон. Проверяват всичко на вратата. Също като в старите американски уестърни оставяш револверите си навън, преди да влезеш в бара.

— Хидт е сключил с друг договор за охраната си. Аз върша по-дребни неща.

Информацията разтревожи Бонд. Той беше решил да влезе в сградата на „Зелена инициатива“ с много повече от кламер и мобилен телефон, въпреки презрението на Бхека Джордан към незаконното наблюдение. Сега трябваше да обмисли последиците.

Те изядоха пържолата и изпиха виното.

Бяха останали последни в ресторанта. Бонд поиска сметката и я плати.

— Второто ми дарение — подхвърли той.

Двамата минаха покрай гардероба, откъдето Бонд взе черното кашмирено палто на Фелисити и го наметна на раменете й. Тръгнаха по тротоара. Тънките й токчета потракваха по бетона. Тя отново огледа улицата. След това се отпусна, хвана ръката му и силно я стисна. Той усети парфюма й и случайния допир на гърдите й до рамото си.

Приближиха се до хотела и той извади ключа на пикапа от джоба си. Фелисити забави крачка. Нощното небе над тях беше ясно и осеяно със звезди.

— Хубава вечер — отбеляза тя. — Благодаря, че ми помогнахте да закарам остатъците. В по-добра форма сте, отколкото предполагах.

— Още една чаша вино? — изтърси Бонд.

Зелените й очи се втренчиха в неговите.

— А вие искате ли?

— Да — твърдо каза той.

След десетина минути бяха в стаята му в хотел „Тейбъл Маунтин“ и седяха на дивана, който бяха обърнали и преместили до прозореца. В ръцете си държаха чаши със „Стеленбош Пинотаж“.

Гледаха примигващите светлини в залива, бледожълти и бели като незлобиви насекоми, потрепващи в очакване.

Фелисити се обърна към Бонд, вероятно за да каже нещо, а може би не, и той се наведе към нея и нежно долепи устни до нейните. След това леко се дръпна назад, преценявайки реакцията й, и после отново я целуна, този път по-силно, потъвайки в допира, вкуса и топлината й. Почувства дъха й върху лицето си и ръцете й на раменете си. Тя започна да го целува по врата и закачливо захапа основата, където той се сливаше с твърдото му рамо. Езикът й се плъзна по белега, който се извиваше надолу по ръката му.

Бонд вплете пръсти в косите й и я придърпа още по-близо до себе си. Пикантното мускусно ухание на парфюма й го замая.

В спускането със ски имаше аналог на този момент — когато спреш на върха на красива, но стръмна писта. Имаш избора да продължиш или да се откажеш. Винаги можеш да свалиш ските и да слезеш пеша по планината. Но за Бонд този вариант никога не бе съществувал. Озовеше ли се на върха, беше невъзможно да не се отдаде на изкушението на гравитацията и скоростта. Единственият реален избор беше как да контролира ускорението на спускането.

Същото беше и в сегашната ситуация.

Бонд изхлузи роклята й. Ефирната синя дреха бавно се разстла на пода. Фелисити се отпусна назад и го притегли към себе си, а сетне подръпна устната му със зъби. Той хвана главата й и доближи лицето й до себе си. Ръцете й се вкопчиха в кръста му. Потрепери и рязко си пое дъх и Бонд разбра, че й харесва да го докосва там. Освен това разбра, че тя иска ръцете му да я държат здраво за хълбоците. Такъв е начинът, по който общуват любовниците, и той щеше да запомни това място и фините кости на гърба й.

Бонд беше в екстаз от всяко кътче на тялото й жадните устни, силните безупречни бедра, гърдите, обвити в тясна черна коприна, изящната шия и гърло, от което се изтръгна тихо стенание, гъстите й коси и по-меките кичури другаде.

Те се целуваха дълго и после тя се отдели от него и се втренчи в лицето му. Зелените й очи блестяха. Взаимно поражение, взаимна победа.