Джефри Дивър
Картбланш (39)

Трийсет и седма глава

Хотелът се намираше близо до залива Тейбъл в модния район на Кейптаун Грийн Пойнт. Сградата беше стара, шестетажна, в класическия за града стил и не прикриваше колониалните си корени — дори не се опитваше. Те личаха ясно в старателно оформената градина, за която в момента се грижеха неколцина трудолюбиви работници, в деликатното, но категорично напомняне на табелките за начина на обличане в ресторанта, безупречно белите униформи на скромния вездесъщ персонал и ратановите мебели на голямата веранда с изглед към залива.

Друго свидетелство беше въпросът дали господин Терон би желал личен иконом по време на престоя си. Той учтиво отказа.

Хотел „Тейбъл Маунтин“ — или ТМ, както всички го наричаха, когато пишеха писма, от мраморния под до кърпите за хранене, щамповани с релефни изображения, беше най-подходящото място, където би отседнал един заможен бизнесмен африканер от Дърбан, легален търговски посредник на компютри или наемник, който трябва да се отърве от десет хиляди трупа.

Бонд се регистрира и тръгна към асансьора, но нещо привлече погледа му. Той се отби в магазина да си купи пяна за бръснене, от която не се нуждаеше, а после заобиколи, върна се в рецепцията и си наля безплатен плодов сок от голям стъклен съд, заобиколен от красиво подредени цветя тъмночервена джакаранда и червени и бели рози.

Не беше сигурен, но може би някой го следеше. Бонд се обърна рязко да вземе сока и някаква сянка изчезна също толкова бързо.

С многото възможности идват и много действащи лица…

Той изчака малко, но привидението не се появи.

Разбира се, оперативният живот посява семената на параноята. Понякога случайният минувач си е само случаен минувач и любопитният поглед не означава нищо повече от любопитно съзнание. Освен това не можеш да се опазиш от всеки риск в занаята. Ако някой много те иска мъртъв, желанието му обикновено се сбъдва. Бонд прогони мисълта за „опашката“ и се качи с асансьора на първия етаж, където до стаите се стигаше през открит балкон, обърнат към фоайето. Той влезе вътре и затвори и заключи вратата.

Хвърли куфара си на едното легло, приближи се до прозореца и дръпна завесите. Пъхна всичко, което го идентифицираше като Джеймс Бонд, в голям плик от карбоново влакно с електронна ключалка и го заключи. С рамото си отмести шкаф с чекмеджета и бутна кесията отдолу. Разбира се, можеше да я откраднат, но всеки опит да я отворят без отпечатъка от палеца му върху ключалката щеше да отправи закодирано съобщение до отдел „К“ в ГМР и Бил Танър щеше да изпрати текст „Бързо потапяне“, за да го предупреди, че прикритието му е компрометирано.

Бонд позвъни на румсървиса и си поръча, трипластов сандвич и тъмна бира „Гилрой“, а след това се изкъпа. Облече сиви панталони и спортна риза и в същия миг донесоха храната. Той прокара гребен през влажната си коса, погледна през шпионката и пусна сервитьора да влезе.

Мъжът остави подноса на масичката и Бонд подписа сметката като Юджин Джийн Терон — със собствения си почерк. Това беше единственото нещо, което не се и опитваш да фалшифицираш, колкото и убедителна да е легендата ти. Сервитьорът пъхна бакшиша в джоба си с нескрита благодарност. Бонд отиде до вратата, за да изпрати младия човек, сложи веригата и машинално огледа балкона и фоайето.

Присви очи и се втренчи надолу, но вратата бързо се затвори.

По дяволите.

Той погледна със съжаление сандвича — и с още по-голямо съжаление бирата, нахлузи обувките си и отвори куфара. Завинти заглушителя „Гемтек“ на дулото на валтера и въпреки че го беше направил наскоро в южноафриканското полицейско управление, дръпна леко плъзгача няколко милиметра назад, за да се увери, че в гнездото има патрон.

Пистолетът изчезна в гънките на днешния брой на „Кейп Таймс“, който Бонд сложи върху подноса със сандвичите и бирата. Вдигна го над рамото си, излезе от стаята и тръгна надясно. Подносът скриваше лицето му. Не беше облечен в униформа на сервитьор, но се движеше бързо, с наведена глава, и ако някой случайно го видеше, можеше да го сбърка с принуден да търчи насам-натам член на персонала.

Стигна до дъното на коридора, мина през аварийните врати на стълбището, остави подноса и взе вестника със скритото му съдържание. След това безшумно слезе на партера.

Погледна през пролуката на двукрилата летяща врата и забеляза мъжа, който седеше на кресло в сенките на отдалечен ъгъл във фоайето, почти невидим. Беше се обърнал встрани от Бонд и погледът му шареше между вестника в ръцете му и балкона на първия етаж. Очевидно беше пропуснал бягството на мишената си.

Бонд прецени разстоянията и ъглите, местоположението и броя на гостите, персонала и охраната. Изчака един носач да откара количка с куфари, някакъв сервитьор да отнесе поднос със сребърен кафеник на друг гост в отсрещния край и докато група японски туристи се изнесат през вратата, отвличайки вниманието на мишената.

Сега — реши Бонд.

Той изскочи от стълбището и забърза към креслото, над което се виждаше косата на преследвача. Заобиколи го, настани се на стола срещу него и се усмихна, сякаш беше срещнал стар приятел. Държеше пръста си на спусъка на валтера, който ефрейтор Мензийс беше фино настроил за лек като перце натиск.

Човекът с червендалесто лице на лунички вдигна глава. Очите му блеснаха от изненада. И сетне го позна. Погледът му говореше, че не е там случайно, а наистина наблюдава Бонд.

Това беше мъжът, когото Бонд беше видял на летището сутринта и бе помислил за капитан Джордан.

— Каква изненада, че те виждам тук! — весело възкликна Бонд, за да приспи подозренията на всеки, който беше станал свидетел на срещата, и повдигна сгънатия вестник така, че дулото на заглушителя да се съсредоточи върху обемистите гърди на мъжа.

Но, странно, учудването в млечнозелените очи се замени не със страх или отчаяние, а с весело настроение.

— А, господин… Терон, нали? Терон ли сме в момента? — Акцентът беше манчестърски. Късите дебели ръце се вдигнаха нагоре с дланите напред.

Бонд наклони глава на една страна.

— Оръжието е почти безшумно. С този заглушител ти ще бъдеш мъртъв, а аз отдавна ще съм си тръгнал, преди някой да забележи.

— О, но ти няма да искаш да ме убиеш. Това би ти се отразило доста зле.

Бонд беше чувал много монолози в мигове като този, когато държеше на прицел противник. Обикновено остроумните забележки имаха за цел да спечелят време или служеха за разсейване, докато мишената се подготвеше за отчаяна атака. Той знаеше, че не трябва да обръща внимание на думите на мъжа и да следи ръцете и езика на тялото му.

Въпреки това не можа да не обърне внимание на следващите изречения, които излязоха от меките, провиснали устни на мъжа.