Джефри Дивър
Картбланш (34)

Трийсет и втора глава

Боингът на „Еър Емиратс“ плавно рулираше по пистата към сградата на летището в Кейптаун. Джеймс Бонд се протегна и нахлузи обувките си. Чувстваше се освежен. Скоро след излитането от Дубай той се беше почерпил с две чашки „Джим Бийм“ с малко вода. Питието свърши работа и Бонд изкара седем часа блажен, непрекъснат сън. Сега четеше съобщенията от Бил Танър.

Свръзка: капитан Джордан, отдел „Разследване и борба с престъпността“ от полицията на Южна Африка. Джордан ще те посрещне лично на летището. Наблюдението на Хидт е активно.

Последва второ съобщение.

Предполага се, че Грегъри Лам от МИ6 все още е в Еритрея. По мнението на всички тук, избегни го, ако е възможно.

Дойде и последното.

Радвам се, че ти и Озбърн-Смит сте се целунали и сдобрили. Кога ще бъде ергенското парти?

Бонд не можа да не се усмихне.

Самолетът спря пред сградата и стюардесата изпя литургията на приземяването, с която той беше твърде добре запознат.

— Отваряме вратите. Госпожи и господа, моля, внимавайте, когато отваряте шкафчетата над главите си. Съдържанието може да се е разместило по време на полета.

Благословено бъди, дете мое, защото Съдбата реши да те върне благополучно на земята… поне този път.

Бонд извади чантата с лаптопа си, взе куфара, където беше оръжието му, и тръгна към гишето на имиграционните власти в оживената зала. Служителят летаргично подпечата паспорта му. След това Бонд премина в митническата зала и показа разрешителното си да носи огнестрелно оръжие на начумерения служител, за да може да вземе куфара си. Човекът се втренчи изпитателно в него. Бонд почувства напрежение и се запита дали ще има проблем.

— Добре, добре — каза мъжът. Едрото му, лъснало от пот лице се изду още повече от властта на чиновническия му пост. — А сега ми кажете истината.

— Истината? — спокойно попита Бонд.

— Да. Как се доближавате до антилопите куду или планински скачач, за да използвате пистолет, когато ловувате?

— Това е предизвикателство — отвърна Бонд.

— Да, и още как.

Бонд се намръщи.

— Не ходя на лов за планински скакачи.

— Не? От тях става най-хубавата пастърма.

— Може би, но отстрелването на планински скакач е лош късмет за Англия на игрището за ръгби.

Митничарят се засмя силно, стисна ръката на Бонд и му кимна да се насочи към изхода.

Залата за пристигащи пътници беше препълнена. Повечето хора бяха в западняшки дрехи, въпреки че някои носеха традиционни африкански облекла — богато украсени мъжки ризи дашики, а жените — дълги роби кенте от памук и коприна и забрадки, всичките в ярки цветове. Имаше и мюсюлмански мантии и шалове, и няколко сарита.

Докато си проправяше път през тълпата, Бонд долови няколко отличителни чужди езика и много повече диалекти. Беше заинтригуван от цъкащия звук в африканските езици. В някои думи тук устата и езикът произвеждаха същата тази съгласна. Най-много я имаше в койсан, говорен от коренното население в тази част на Африка, въпреки че зулусите и народността кхоса също цъкаха. Бонд се беше опитвал, но възпроизвеждането на този звук беше невъзможно.

Когато свръзката му, капитан Джордан, не се появи веднага, той отиде в едно кафене, отпусна се на стола пред бара и си поръча двойно еспресо. Изпи го, плати и излезе навън, оглеждайки красива делова жена. Тя беше на около трийсет и пет години, с екзотични високи скули. В гъстите й вълнисти коси имаше няколко преждевременно побелели кичура, които допринасяха за чувствения й вид. Тъмночервеният й костюм над черната риза беше тесен и подчертаваше закръглена, но стегната и атлетична фигура.

Южна Африка ще ми хареса — помисли си Бонд, усмихна се на жената и я пусна да мине пред него към изхода. Като повечето привлекателни жени в транзитния свят на летищата, тя не му обърна внимание.

Бонд стоя няколко минути в средата на залата за пристигащи пътници и после реши, че Джордан вероятно чака той да го намери. Изпрати съобщение на Танър и поиска снимка, но точно след като натисна бутона „ИЗПРАТИ“, забеляза полицая — едър, брадат, червенокос мъж в светлокафява униформа, същински мечок, който го погледна веднъж, намеквайки за реакция, но веднага се обърна и отиде в будка за цигари.

Същината на занаята беше подтекстът — фалшиви самоличности прикриваха кой си всъщност, тъпи разговори, изпълнени с кодови думи, предаваха шокиращи факти и невинни предмети се използваха като тайници или оръжия.

Внезапното отбиване на Джордан да си купи цигари беше послание. Не се беше приближил до Бонд, защото присъстваха вражески елементи.

Бонд се озърна назад, но не видя знаци на непосредствена заплаха. Разбира се, той знаеше процедурата. Когато агентът те отбягва, небрежно напускаш района колкото е възможно по-незабележимо и се свързваш с трета страна, която координира нова среща на по-безопасно място. Бил Танър щеше да бъде посредникът.

Бонд тръгна към изхода.

Но вече беше късно.

Докато гледаше как Джордан влиза в тоалетната, пъхайки в джоба си цигари, които вероятно никога нямаше да изпуши, Бонд чу зловещ глас близо до ухото си:

— Не се обръщай.

Английският беше примесен с местен акцент. Бонд усети, че мъжът е висок. С периферното си зрение забеляза най-малко един съучастник, по-нисък, но по-набит. Човекът се намеси бързо и го освободи от чантата с лаптопа и куфара с безполезния валтер.

— Излез от залата. Веднага — заповяда първият нападател.

Бонд не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Той се обърна натам, накъдето мъжът му нареди, и закрачи по безлюдния коридор.

Прецени положението. От ехото на стъпките разбра, че партньорът е достатъчно далеч и първият му ход може да неутрализира мигновено само единия от тях. По-ниският мъж трябваше да захвърли куфара и чантата с лаптопа и това щеше да даде на Бонд няколко секунди да стигне до него, но онзи пак щеше да има възможност да извади оръжието си. Мъжът можеше да бъде отстранен, но не и преди да изстреля няколко куршума.

Не — разсъждаваше Бонд. — Има твърде много невинни хора. Най-добре беше да изчака, докато излязат навън.

— През вратата вляво. Казах да не поглеждаш назад.

Те излязоха на ярката слънчева светлина. В Южна Африка беше есен и времето беше приятно хладно, а небето поразително лазурно. Докато се приближаваха към изоставен строеж, отнякъде се появи очукан черен „Рейндж Роувър“ и спря, изсвирвайки с гуми.

Още вражески елементи, но от джипа не слезе никой.

Цел… реакция.

Целта им беше да го отвлекат и Бонд щеше да отговори със стандартната реакция при опит за похищение — дезориентация и после атака. Той небрежно премести ролекса си над пръстите като бокс, завъртя се рязко към двамата мъже и се усмихна презрително. Те бяха млади и адски сериозни. Кожата им контрастираше на блестящата белота на ризите им. Бяха с костюми единият кафяв, а другият морскосин и тесни черни вратовръзки. Може би бяха въоръжени, но препалената самоувереност ги бе подвела да задържат пистолетите си в кобурите.

Вратата на рейнджроувъра се отвори, Бонд се отмести встрани, за да не го нападнат в гръб, и прецени ъглите. Реши първо да разбие челюстта на високия мъж и да вземе оръжието му. Погледна го спокойно в очите и се изсмя.

— Ще докладвам за вас в туристическата агенция. Чувал съм много за дружелюбността на южноафриканците. Очаквах много повече гостоприемство.

Точно преди да се хвърли, той чу строг женски глас, който се разнесе от роувъра:

— И щяхме да ви го предложим, ако не се бяхте направили на толкова очевидна мишена, като спокойно се наслаждавахте на кафе пред погледите на всички, когато на летището присъстваше вражески елемент.

Бонд отпусна юмруци и се обърна. Надникна в джипа и неуспешно се опита да прикрие изненадата си. На задната седалка седеше красивата жена, която преди малко беше видял в залата за пристигащи пътници.

— Аз съм капитан Бхека Джордан от южноафриканската полиция, отдел „Разследване и борба с престъпността“.

Бонд погледна сочните й устни, недокоснати от козметика, и черните й очи. Тя не се усмихваше.

В същия миг мобилният му телефон зажужа. Екранът показа, че има съобщение от Бил Танър и разбира се, снимка на жената пред него.

— Капитан Бонд, аз съм административен офицер Куолийн Нкози — представи се високият похитител и протегна ръка. Дланите им се срещнаха по традиционния южноафрикански начин — първо ръкостискане като на Запад, последвано от вертикално ръкуване и отново обичайното. Бонд знаеше, че се смята за неучтиво да дръпне ръката си твърде бързо. Очевидно бе преценил правилно продължителността на жеста, защото Нкози се усмихна приветливо и кимна към по-ниския мъж, който носеше куфара и чантата с лаптопа на Бонд към багажното отделение на рейнджроувъра. — А това е сержант Мбалула.

Якият мъж кимна, без да се усмихне, остави багажа на Бонд и бързо изчезна. Вероятно се беше качил в колата си.

— Моля, извинете безцеремонността ни, капитане — добави Нкози. — Решихме, че е най-добре да ви изведем от летището колкото е възможно по-бързо, вместо да губим време в обяснения.

— Да не прахосваме повече време за любезности, административен офицер — нетърпеливо измърмори Бхека Джордан.

Бонд се намести на задната седалка до нея. Нкози седна отпред. Миг по-късно зад тях спря големият черен автомобил на сержант Мбалула, също без опознавателни знаци.

— Да тръгваме — изрева Джордан. — Бързо.

Джипът се отдели от бордюра и безочливо се вмъкна в уличното движение. Маневрата спечели на шофьора серия енергични клаксони и летаргични ругатни. Джипът увеличи скоростта на деветдесет километра в час в зона, обозначена с четирийсет.

Бонд извади мобилния телефон от колана си, написа съобщение и прочете отговорите.

— Административен офицер? — попита Джордан. — Нещо?

Нкози се беше втренчил в страничното огледало и отвърна на зулуски или кхоса. Бонд не говореше тези езици, но от тона на Нкози и реакцията на жената разбра, че не ги следят. Рейнджроувърът намали, когато излязоха от територията на летището и поеха към група ниски, но внушителни планини в далечината.

Джордан протегна ръка. Бонд я хвана и се усмихна, но после видя, че тя държи мобилен телефон.

— Ако не възразявате, докоснете екрана — строго каза Джордан.

Дотук със затоплянето на международните отношения.

Бонд взе телефона, допря палец до средата на екрана и й го върна. Тя прочете информацията, което се появи.

— Джеймс Бонд, „Група за международно развитие“, Форин Офис. А сега може би ще искате да потвърдите моята самоличност. — Джордан протегна ръка с разперени пръсти. — Предполагам, че имате приложение, което ще идентифицира отпечатъците ми.

— Не е необходимо.

— Защо? — студено попита тя. — Защото за вас съм красива жена и няма нужда да проверявате по-нататък? Може да съм наемен убиец или терорист от „Ал Кайда“, опасан с експлозиви.

Бонд реши да не споменава, че първоначалният оглед на тялото й не беше разкрил доказателства за експлозиви.

— Отпечатъците ви не са ми необходими — малко надменно отговори той — защото освен снимката ви, която ми изпратиха от Службата, мобилният ми телефон идентифицира ириса ви преди няколко минути и потвърди, че наистина сте капитан Бхека Джордан от отдел „Разследване и борба с престъпността“ от южноафриканската полиция. Работите там от осем години. Живеете на Льовен Стрийт в Кейптаун. Миналата година сте получили Златен кръст за храброст. Поздравления.

Бонд беше научил и възрастта й, трийсет и две години, размера на заплатата й и че е разведена.

Куолийн Нкози се обърна, погледна телефона на Бонд и с широка усмивка подхвърли:

— Хубава играчка, капитан Бонд. Несъмнено.

— Куолийн! — изсъска Джордан.

Усмивката на младия мъж помръкна. Той отново се втренчи в страничното огледало.

Джордан погледна пренебрежително телефона на Бонд.

— Ще отидем в централата и ще помислим как да подходим към ситуацията със Северан Хидт. Работих с вашия лейтенант-полковник Танър, докато той беше в МИ6, и затова се съгласих да ви помогна. Той е интелигентен и отдаден на работата си. И истински джентълмен.

Намекът беше, че Бонд вероятно не е. Той се раздразни, че тя се е обидила от невинната — е, относително невинна — усмивка в залата за пристигащи пътници на летището. Привлекателна беше и Бонд сигурно не беше първият мъж, който бе флиртувал с нея.

— Хидт в кабинета си ли е? — попита тя.

— Да — отвърна Нкози. — Той и Ниъл Дън са в Кейптаун. Сержант Мбалула и аз ги проследихме от летището.

— Наблюдавате ли ги?

— Да — отговори високият слаб мъж. — Взели сме пример от Лондон и навсякъде в центъра на града има камери. Той е в кабинета си и го наблюдаваме от централна позиция. Можем да го проследим навсякъде, ако излезе. И ние имаме играчки, капитане.

Бонд му се усмихна и се обърна към Джордан.

— Споменахте за вражески елемент на летището.

— От имиграционните власти научихме, че от Дубай е пристигнал един мъж горе-долу по същото време като вас. Пътувал е с фалшив британски паспорт. Открихме това едва след като той мина през митническата проверка и изчезна.

Брадатият, когото Бонд беше сбъркал с Джордан? Или мъжът със синьото сако в търговския център край брега на Дубай Крийк? Бонд ги описа.

— Не знам — троснато отвърна Джордан. — Както казах, единствената ни информация е документална. Тъй като той не влизаше в сметките ни, реших, че е най-добре да не ви посрещам лично на летището в залата за пристигащи пътници, и изпратих моите офицери. — Тя изведнъж се наведе напред и попита: — Забеляза ли някого?

— Не, капитане, не ни следят.

— Изглеждате притеснена за наблюдението — отбеляза Бонд.

— Южна Африка е като Русия — отговори Джордан. — Старият режим падна и светът тук е съвсем нов. Това привлича хора, които искат да спечелят пари, да се забъркат в политиката и всякакви други неща. Понякога законно, друг път не.