Джефри Дивър
Картбланш (32)

Трийсета глава

Бонд отиде в бара и седна на маса на терасата навън с изглед към Дубай Крийк, гладка като огледало и изпъстрена с отражения на разноцветни светлини, които контрастираха на ужаса, на който Бонд беше станал свидетел във фабриката на Ал Фулан.

Сервитьорът се приближи и го попита какво ще желае. Любимото питие на Бонд беше американски бърбън, но смяташе, че водката е лечебна, когато се сервира режещо студена. Той си поръча двойна „Столичная“ с Мартини, средно сухо, и помоли само да го разклатят добре. Това не само че охлаждаше водката по-успешно от разбъркването, но и вкарваше в нея въздушни мехурчета, подобрявайки значително вкуса.

И само настъргана кора от лимон.

Питието пристигна. Беше мътно доказателство за добро разклащане. Бонд веднага изпи половината на един дъх и почувства оксиморонния парещ хлад от гърлото до лицето си, който му помогна да притъпи отчаянието, че не е могъл да спаси младата жена и Юсуф Насад, но не направи нищо, за да смекчи спомена за зловещото изражение на Хидт, докато сластолюбиво гледаше изсъхналите трупове.

Отново отпи и разсеяно се втренчи в телевизора над бара, на чийто екран красивата певица Ахлам от Бахрейн се въртеше във видеоклип в отривистия стил, моден по арабските и индийските телевизии. От тон колоните се разнасяше заразителният й, вълнуващ глас.

Бонд пресуши чашата си и се обади на Бил Танър. Обясни за фалшивата тревога в историческия музей и за труповете и добави, че вечерта Хидт ще замине за Кейптаун. Накрая попита дали отдел „Т“ могат да му уредят транспорт. Вече не можеше да се вози на самолета на приятеля си, защото той беше отлетял обратно за Лондон.

— Ще видя какво мога да направя, Джеймс. Вероятно ще се наложи да пътуваш с пътнически полет, но не знам дали ще пристигнеш преди Хидт.

— Трябва ми само наблюдател, който да посрещне полета и да види къде ще отиде Хидт. Какво е положението с МИ6 там?

— Станция „З“ има агент под прикритие в Кейптаун. Грегъри Дам. Ще проверя къде е. — Чу се тракане по клавиатура. В момента той е в Еритрея. Дрънкането на оръжия на суданската граница се е влошило. Но, Джеймс, няма да замесваме Лам, ако можем да го избегнем. Досието му не е съвсем безупречно. Има връзки с местните като герой от роман на Греъм Грийн. Мисля, че МИ6 смятат да му бият дузпата, но още се колебаят. Ще ти намеря някой местен човек. Бих препоръчал южноафриканската полиция, а не Националното разузнаване. Напоследък е влязло в новините и не с добро. Ще се обадя тук-там и ще ти кажа.

— Благодаря, Бил. Ще ме свържеш ли с „Кю“?

— Да. Желая ти късмет.

Скоро по линията се чу замислен глас:

— Отдел „Кю“. Хирани.

— 007 е, Сану. В Дубай съм. Трябва ми нещо много бързо, но в момента МИ6 са нон грата тук.

— Не се тревожи. Връзките ми нямат нищо общо с МИ6. Наемам местни хора.

Бонд му обясни за какво става дума и Хирани остана разочарован от лесната задача.

— Къде си? — попита той.

— Хотел „Интерконтинентал“ във Фестивал Сити.

Бонд отново чу чаткане по клавиатура.

— Добре. След трийсет минути. И запомни — цветя.

Те затвориха. Лайтър дойде, седна и си поръча „Джим Бийм“ без нищо.

— Това означава без лед, вода или плодова салата. Нищо. Но означава двойно. И тройно ще преживея.

Бонд поиска още една водка с мартини и щом сервитьорът се отдалечи, попита:

— Как е главата ти?

— Нищо ми няма — смотолеви Феликс. Не изглеждаше сериозно ранен и Бонд знаеше, че лошото му настроение се дължи на загубата на Насад. — Откри ли нещо за Хидт?

— Заминават довечера. След два часа. Отиват в Кейптаун.

— Какво има там?

— Нямам представа. Това трябва да разбера.

При това за три дни — напомни си Бонд — ако искам да спася онези хиляди хора.

Те млъкнаха, когато сервитьорът донесе питиетата, и огледаха заведението, докато отпиваха. Нямаше следа от чернокосия мъж с обецата, нито наблюдатели, които да обръщат прекалено голямо внимание — или недостатъчно на двамата мъже в ъгъла.

Никой не вдигна наздравица в памет на загиналия сътрудник. Колкото и да се изкушава човек, това не се прави.

— Насад? — попита Бонд. — Тялото?

Мисълта, че съюзник е оставен в такъв безславен гроб, беше трудно поносима.

Лайтър сви устни.

— Ако Хидт и Ирландеца бяха пряко замесени и бях повикал екип, щяха да разберат, че сме ги взели на мушка. На този етап няма да рискувам прикритието ни. Юсуф знаеше в какво се забърква.

Бонд кимна, Феликс постъпваше правилно, но това не правеше решението по-лесно.

Лайтър вдъхна изпаренията на уискито и отпи още една глътка.

— Знаеш ли, най-трудното в тази професия е взимането на решения, а не да извадиш пистолета и да се правиш на Буч Касиди. Това го вършиш, без да разсъждаваш.

Мобилният телефон на Бонд забръмча. Отдел „Т“ му бяха запазили билет за нощен полет на „Еър Емиратс“ за Кейптаун. Самолетът излиташе след три часа. Бонд остана доволен от избора на превозвача. Авиолинията на Емирството старателно избягваше да се превърне в поредната пазарна институция и предлагаше на пътниците си качествени услуги, типични за златната ера на пътуванията по въздуха преди петдесет-шейсет години. Бонд каза на Феликс, че заминава, и добави:

— Хайде да хапнем нещо.

Американецът повика сервитьора и поиска плато с мезета.

— А после ни донеси морски костур на скара. И да го обезкостят, ако обичат.

— Добре, сър.

Бонд поръча бутилка хубаво „Шабли“, първа реколта. Двамата мълчаливо отпиха от охладените чаши. След малко пристигна първото блюдо — кюфтета кофта, маслини, хумус — хранителна паста, направена от нахут и сусамов тахан с овкусители — зехтин, чесън, червен пипери лимонов сок, сирене, патладжан, ядки и най-хубавите питки, които Бонд беше вкусвал. Двамата започнаха да се хранят. След това сервитьорът прибра остатъците и донесе главното ястие. Бялата риба вдигаше пара и беше сложена върху подложка от стръкчета леща. Беше много вкусна и крехка, но месеста. Бонд беше изял само няколко залъка, когато телефонът му зажужа. Екранът показа само кода на британски правителствен номер. Той си помисли, че може би Фили звъни от друг кабинет, затова отговори на обаждането.