Джефри Дивър
Картбланш (31)

Двайсет и девета глава

В същия миг по високоговорителите прозвуча съобщение на арабски.

Бонд спря да го чуе. Разбра по-голямата част.

Господа, моля онези, които имат билети за изложбата в седем часа, да минат през вратата за северното крило.

Това беше входът, към който се приближаваха Хидт и Ал Фулан в дъното на главното фоайе. Те не излизаха от музея. Ако там щяха да умрат хора, защо двамата не бягаха?

Бонд остави противопожарното табло и се отправи към вратата. Пазачът го изгледа още веднъж, а после се обърна и закопча кобура си.

Хидт и партньорът му стояха на входа за специалното шоу, на което музеят беше домакин. Бонд най-после разбра и бавно изпусна затаения си дъх. Заглавието на изложбата беше „Смърт в пясъците“. Бележка на вратата обясняваше, че през есента археолози са открили масов гроб, датиращ от хиляда години, близо до оазиса Лиуа в Абу Даби, на стотина километра от Персийския залив. Цяло номадско арабско племе, деветдесет и двама души, било нападнато и избито. След битката се разразила буря, която затрупала телата. Когато селището беше открито миналата година, останките бяха намерени напълно запазени в горещите сухи пясъци.

Изложбата беше на изсушените трупове, положени точно както са били открити, във възстановка на селището. Телата бяха скрити от общата публика. Специалното шоу в седем тази вечер, на което щяха да присъстват само мъже, беше за учени, лекари и преподаватели. Труповете не бяха покрити. Ал Фулан очевидно беше успял да намери билет за Хидт.

Бонд едва не се изсмя на глас. Обзе го облекчение, а после мрачно си помисли, че едва не беше провалил мисията заради деветдесет души, които бяха мъртви от едно хилядолетие.

И след това настроението му стана още по-мрачно, докато гледаше в голямата изложбена зала и съзираше гледки от панорамата на смъртта — изсъхнали трупове, някои запазили повечето си кожа, която се беше набръчкала и съсухрила. Други представляваха предимно скелети. Ръцете им бяха протегнати, сякаш в последна молба за милост. Имаше съсухрени тела на майки, прегърнали децата си. Очните им ябълки бяха празни, пръстите тънки като вейки, а устните изкривени в ужасяващи усмивки от опустошенията на времето и разложението.

Бонд погледна лицето на Хидт, докато Вехтошаря се беше втренчил в жертвите. Той беше във възторг, а в очите му блестеше похот. Дори Ал Фулан изглеждаше обезпокоен от удоволствието, което деловият му партньор демонстрираше.

Не бях чувал такава радост от перспективата да убиеш някого…

Хидт правеше снимка след снимка. Многократното проблясване на мобилния му телефон обливаше труповете в ярка светлина и ги правеше още по-свръхестествени и страховити.

Каква загуба на време, по дяволите — ядоса се Бонд. Всичко, което научи от пътуването, беше, че Хидт има някаква шикозна нова машина за рециклиране на отпадъци и че се надървя от образи на мъртъвци. Дали и Инцидент 20, каквото и да беше това, също бе погрешно тълкуване на засечената информация? Бонд се замисли за точните думи на оригиналното съобщение и стигна до извода, че планираното за петък е реална заплаха.

… Хиляди жертви в началото. Британските интереси неблагоприятно засегнати. Трансферът на финанси, както обсъдихме.

Това ясно описваше атака.

Хидт и Ал Фулан се придвижваха по-навътре в изложбената зала и тъй като нямаше специален билет, Бонд не можа да ги проследи по-нататък. Но Хидт отново заговори. Бонд вдигна телефона до ухото си.

— Искрено се надявам, че разбираш за онова твое момиче. Как й беше името? — попита Хидт.

— Стела — отвърна Ал Фулан. — Не, нямаме избор. Когато разбере, че няма да напусна съпругата си, тя ще бъде риск. И честно казано, напоследък е много досадна.

— Партньорът ми оправя всичко. Ще я заведе в пустинята и тя ще изчезне. Каквото и да направи, ще бъде ефективно. Той е изумителен в планирането… във всичко.

Ето защо Ирландеца беше останал в склада.

Ако той се готвеше да убие Стела, тогава в пътуването наистина имаше нещо повече от легален бизнес. Бонд трябваше да предположи, че това е свързано с Инцидент 20. Той бързо излезе от музея и се обади на Феликс Лайтър. Трябваше да спасят младата жена и да научат какво знае.

Мобилният телефон на Лайтър иззвъня четири пъти и после се включи на гласова поща. Бонд опита отново. Защо американецът не отговаряше, по дяволите? Дали в момента той и Насад се мъчеха да спасят Стела и се биеха с Ирландеца или шофьора? Или и с двамата?

Позвъни още веднъж. Пак гласова поща. Бонд хукна, проправяйки си път през пазара, докато натрапчиви гласове, призоваващи правоверните към молитва, изпълниха небето по залез.

Изпотен и задъхан, той пристигна в склада на Ал Фулан след пет минути. Лимузината на Хидт беше изчезнала. Бонд се провря през дупката, която бяха изрязали в телената ограда. Прозорецът, през който Лайтър се бе вмъкнал, сега беше затворен. Бонд се втурна към склада, използва шперц и отключи страничната врата. Влезе вътре и извади валтера.

В помещението, изглежда, нямаше никого, въпреки че някъде наблизо се чуваше силен вой на машина.

Нямаше следа от младата жена.

И къде бяха Лайтър и Насад? Само няколко секунди по-късно Бонд научи отговора на този въпрос, поне донякъде. В стаята с малкия отворен прозорец намери пресни петна от кръв на пода. Имаше следи от борба. Наоколо бяха разхвърляни няколко инструмента и пистолетът и телефонът на Лайтър.

Той си представи онова, което може би се беше случило. Лайтър и Насад се бяха разделили и американецът се беше скрил тук. Той сигурно бе наблюдавал Ирландеца и Стела, когато арабският шофьор се бе промъкнал зад гърба му и го беше ударил с гаечен ключ или тръба. Дали го беше завлякъл в багажника на колата и закарал в пустинята заедно със Стела?

Бонд стисна пистолета и тръгна към вратата, откъдето се чуваше звукът на машина.

Смрази се на мястото си, когато погледна вътре.

Мъжът в синьото сако, който го беше следил, влачеше изпадналия в безсъзнание Феликс Лайтър към една от огромните машини за разфасоване и сортиране на отпадъци. Агентът на ЦРУ се просна с краката напред на конвейерната лента, която не се движеше, въпреки че машината работеше. Двете грамадни метални плочи отстрани на лентата излизаха напред и почти се допираха, а после се отдръпваха, за да приемат нова партида боклук.

Краката на Лайтър бяха само на два метра от тях. След миг щяха да бъдат размазани на каша.

Нападателят вдигна глава, намръщи се и се втренчи в натрапника.

Бонд се прицели в него и извика:

— Ръцете отстрани до тялото!

Мъжът се подчини, но изведнъж се хвърли наляво, натисна бутон на машината и изтича навън.

Конвейерната лента тръгна напред. Лайтър се придвижваше към дебелите стоманени плочи, които се приближаваха на разстояние петнайсет сантиметра една от друга и после се отдалечаваха, за да пропуснат още отпадъци по пътя им.

Бонд хукна към таблото и натисна червения бутон за изключване, а после побягна след нападателя, но мощният мотор не спря веднага. Лентата продължи да носи приятеля му към смъртоносните плочи, които безпощадно пулсираха напред и назад.

— Господи…! — Бонд прибра валтера в кобура и се върна. Сграбчи Лайтър, който беше по-тежък от него с повече от шест килограма, и се помъчи да го издърпа от машината, но конвейерната лента имаше остри зъбци за по-добро захващане и дрехата на Феликс се закачи.

Главата му увисна. В очите му се появи кръв. Лентата продължаваше да го носи към компресиращия механизъм.

Оставаха четирийсет и пет сантиметра, четирийсет… трийсет.

Бонд скочи върху лентата и заби крак в рамката, а после уви сакото около ръцете си и задърпа ожесточено. Инерцията намаля, но огромният мотор не спря да движи лентата. Плочите сновяха напред и назад.

Лайтър беше на двайсет, а после и на петнайсет сантиметра от плочите, които щяха да направят на пихтия ходилата и глезените му. Мускулите на ръцете и краката на Бонд агонизираха. Той задърпа още по-силно и изпъшка от усилието.

Седем сантиметра…

Най-после лентата спря. Плочите също, издавайки хидравлична въздишка.

Опитвайки се да си поеме дъх, Бонд протегна ръце и измъкна панталоните на американеца от зъбците на лентата, измъкна го и го сложи да легне на пода. След това извади оръжието си и се втурна към товарното отделение, но там нямаше и следа от мъжа в синьо. Той се огледа за други заплахи и след това се върна при агента на ЦРУ, който се съвземаше. С негова помощ Лайтър бавно се надигна, седна и се ориентира.

— Не мога да те оставя сам дори за пет минути — подхвърли Бонд, прикривайки ужаса, който беше изпитал от вероятната смърт на приятеля си, прегледа раната и я избърса с парцал, който намери наблизо.

Феликс се втренчи в машината и поклати глава, а после едрото му лице се разтегли в познатата усмивка.

— Вие, британците, винаги нахлувате в неподходящия момент. Тъкмо щях да го завра там, където исках.

— Болница? — попита Бонд. Сърцето му блъскаше от усилията да спаси Лайтър и от облекчение от благополучния край.

— Не. — Американецът огледа окървавения парцал, но изглеждаше повече ядосан, отколкото ранен. — По дяволите, Джеймс, изпуснахме крайния срок! Деветдесетте души?

Бонд му разказа за изложбата.

Смехът на Феликс прозвуча като дрезгав лай.

— Какво прецакване! Изтълкували сме го погрешно, братко. Оказва се, че Хидт се надървя от трупове. И иска снимки? Човекът има съвсем нова концепция за порното.

Бонд взе телефона и оръжието на Лайтър и му ги даде.

— Какво се случи, Феликс?

Очите на Лайтър станаха неподвижни.

— Шофьорът на лимузината влезе в склада веднага след като ти тръгна. Видях, че той и Ирландеца разговарят и поглеждат към жената. Разбрах, че се готви нещо. И това означава, че тя знае нещо. Реших да постъпя хитро и да я спася. Да се представим за инспектори по безопасността или нещо подобно. Преди обаче да се намеся, те сграбчиха жената, завързаха я, запушиха устата й и я повлякоха към кабинета. Изпратих Юсуф да ги пресрещне от другата страна и тръгнах след тях, но негодникът ме хвана, преди да направя и десетина крачки. Беше онзи от мола, „опашката“ ти.

— Знам. Видях го.

— Копелето знае бойни изкуства. Така ме фрасна, че ми причерня пред очите.

— Каза ли ти нещо?

— Сумтя много, когато ме халоса.

— С Ирландеца ли работеше или с Ал Фулан?

— Не разбрах. И тях не ги видях.

— А жената? Трябва да я намерим, ако можем.

— Те вероятно отиват в пустинята. Ако ни е провървяло, Юсуф ги следи. Може да се е опитал да ми се обади, докато бях в несвяст.

С помощта на Бонд агентът се изправи на крака. Взе телефона и натисна копче за бързо избиране.

Някъде наблизо се чу чуруликане на телефон, весела електронна мелодия, но приглушена.

Те се огледаха.

— О, не — промълви американецът и затвори очи за миг.

Двамата забързаха към задната част на компактора. Звукът се разнасяше от голям пълен чувал, който машината автоматично бе запечатала с тел и после изхвърлила на платформата в товарното отделение, за да бъде откаран на сметището.

Бонд също осъзна какво се е случило.

— Ще погледна — каза той.

— Не — твърдо заяви Феликс. — Това е моя работа. — Той размота телта, пое си дълбоко дъх и погледна в чувала.

Бонд се приближи до него.

В гъстата мозайка от остри метални парчета, жици и болтове, гайки и винтове беше преплетена маса от черва, съсирена кръв и части от човешки органи и кости.

Изцъклените очи на Юсуф Насад бяха смачкани и изкривеното му лице гледаше право между двамата мъже.

* * *

Без да проронят нито дума, те се качиха в алфа-ромеото и провериха сателитната проследяваща система, която съобщи, че лимузината на Хидт се е върнала в „Интерконтинентал“. По пътя беше спряла за малко два пъти — вероятно за да прехвърлят младата жена в друга кола за последното й пътуване до пустинята и да вземе Хидт от музея.

Петнайсетина минути по-късно Бонд вкара алфа-ромеото на паркинга до хотела.

— Искаш ли да си вземеш стая? — попита Бонд. — И да се погрижиш за това? — посочи главата на Лайтър.

— Не. Нуждая се от питие, по дяволите. Само ще се измия. Ще се срещнем в бара.

Те паркираха и Бонд отвори багажника. Извади чантата с лаптопа си и остави куфара вътре, Феликс нарами малката си чанта и намери шапка дамгосана, така да се каже, с емблемата на „Лонгхорн“, футболния отбор на Университета на Тексас. Сложи я внимателно така, че да покрие раната си, и прибра отдолу сламенорусата си коса. Двамата влязоха в хотела през страничния вход.

Лайтър отиде да се изкъпе, а Бонд се увери, че никой от антуража на Хидт не е във фоайето, мина през него и отново излезе. Огледа група шофьори на лимузини, които оживено разговаряха. Видя, че никой от тях не е шофьорът на Хидт. Направи знак на най-дребния от всичките и човекът нетърпеливо се приближи до него.

— Имаш ли визитна картичка? — попита Бонд.

— Да, разбира се — отвърна мъжът и му предложи една. Бонд я погледна и я прибра в джоба си. — Какво ще желаете, сър? Забавно пътуване през дюните? Не, сетих се, пазарът на злато! За вашата дама. Ще й занесете нещо от Дубай и ще бъдете нейният герой.

— Мъжът в онази лимузина?

Очите на шофьора се вкамениха. Бонд не се разтревожи. Усещаше кога някой се продава и опита още веднъж.

— Познаваш го, нали?

— Не много добре, сър.

— Но вие, шофьорите, разговаряте помежду си. Знаете всичко, което става тук, особено що се отнася до интересен човек като господин Хидт.

Бонд му даде петстотин дирхама.

— Да, сър. Може и да съм чул нещо. Нека си помисля. Да, вероятно.

— И какво може да е то?

— Мисля, че той и приятелите му отидоха в ресторанта. Ще бъдат там два часа и нещо. Ресторантът е много хубав. Храниш се спокойно и дълго.

— Имаш ли представа къде ще отидат след това?

Шофьорът кимна, но не каза нищо.

Още петстотин дирхама се присъединиха към приятелите си.

Мъжът се изсмя тихо и цинично.

— Хората са небрежни около нас. Ние само ги возим насам-натам като камили. Товарни животни. Все едно не съществуваме. Ето защо клиентите смятат, че не чуваме какво говорят, колкото и деликатни да са разговорите. И ценни.

Бонд му показа още пари и после ги прибра в джоба си.

Шофьорът се огледа.

— Довечера ще лети за Кейптаун. С частен самолет. Заминава след три часа. Както ви казах, ресторантът долу е известен с обилни и мудни обеди и вечери. — Той се нацупи престорено. — Но въпросите ви ми подсказват, че вероятно не искате вашият приятел да запази маса. Разбирам. Може би при следващото ви пътуване до Дубай.

Бонд му даде останалите пари, извади визитката на шофьора от джоба си, перна я с палец и попита:

— Моят приятел? Едрият мъж, който влезе с мен?

— Американецът.

— Да, американец. И грамаден.

— Много грамаден.

— Аз ще замина скоро, но той ще остане в Дубай и искрено се надява информацията ти за господин Хидт да е точна.

Усмивката на шофьора се изпари като пясък, отнесен от вятъра.