Джефри Дивър
Картбланш (26)

Двайсет и четвърта глава

Лимузината със Северан Хидт, Джесика Барнс и Ниъл Дън спря пред хотел „Интерконтинентал“, който се намираше на брега на широката, спокойна соленоводна река Дубай Крийк. Едрият неприветлив шофьор беше местен човек, когото бяха използвали и преди. Също като Ханс Гроел в Англия, той работеше и като охранител (и от време на време правеше и още нещо).

Те останаха в колата, докато Дън четеше текстово съобщение или имейл. Той изключи айфона си, вдигна глава и се обърна към Хидт.

— Ханс е открил нещо за шофьора на бентлито. Интересно.

Гроел беше помолил някой от „Зелена инициатива“ да провери регистрационния номер. Хидт почука с дългите нокти на пръстите си.

Дън избягваше да ги поглежда.

— И има връзка с Марч.

— Така ли?

Хидт се опита да разгадае израза в очите на Дън, но както обикновено, те бяха крайно загадъчни.

Ирландеца не каза нищо повече не и в присъствието на Джесика. Хидт кимна.

— Сега ще проверим.

Той надигна маншета на елегантното си сако и погледна часовника си. Още два и половина часа.

Броят на мъртвите ще бъде деветдесет и няколко.

Дън слезе пръв. Пронизващите му очи по навик огледаха дали наоколо има заплаха.

— Чисто е — с лек ирландски акцент каза той.

Хидт и Джесика излязоха на изумителната горещина и бързо се отправиха към хладното фоайе на „Интерконтинентал“, украсено с поразително красив триметров колаж от екзотични цветя. На близката стена бяха окачени портрети на кралските фамилии на Обединените арабски емирства, които гледаха строго и уверено.

Джесика нае стая на свое име — поредната идея на Дън. Въпреки че нямаше да стоят дълго — следващият им полет беше довечера, трябваше да оставят някъде багажа и да си починат. Дадоха куфарите си на пиколото да ги занесе в стаята.

Хидт кимна на Дън и двамата оставиха Джесика до цветята.

— На кого е бентлито?

— Регистрирано е на фирма в Манчестър, същият адрес като на „Събиране на смет Мидландс“.

„Мидландс“ беше свързана с един от големите престъпни синдикати, който действаше в Южен Манчестър. Мафията в Америка по традиция беше силно замесена в управлението на отпадъците, а в Неапол, където управляваше престъпният синдикат Камора, събирането на боклука беше известно като Краля на престъпността. В Британия организираната престъпност не се интересуваше толкова много от бизнеса, но от време на време някой местен бос от престъпния свят се опитваше да се развилнее на пазара като гангстер във филм на Гай Ричи.

— А тази сутрин във военната база са ходили ченгета и са показвали снимката на човек, забелязан в района предишния ден — продължи Дън. — Издадена му е заповед за арест за тежки телесни повреди. Работи за „Мидландс“. Полицаите казали, че е изчезнал.

„Както и ще стане, когато трупът изгние под хилядите тонове на срутената болница“ — помисли си Хидт.

— Какво може да е правил там? — попита той.

Дън се замисли.

— Вероятно е смятал да саботира работата по разрушаването. Нещо се обърква, фирмата ти получава лоша реклама и „Мидландс“ превземат бизнеса ти.

— Тогава човекът в бентлито е искал да разбере какво се е случило с приятеля му вчера.

— Да.

Хидт изпита огромно облекчение. Инцидентът нямаше нищо общо с „Геена“. И най-важното, човекът не беше от полицията или службите за сигурност, а само поредният конкурент в бизнеса с боклука.

— Добре. После ще се занимаваме с „Мидландс“.

Хидт и Дън се върнаха при Джесика.

— Ниъл и аз трябва да се погрижим за някои неща. Ще се върна за обяд.

— Мисля да се поразходя — каза тя.

Хидт се намръщи.

— В тази жега? Може да не ти се отрази добре.

Той не искаше Джесика да се отдалечава от него. Не се тревожеше, че тя ще се изпусне и ще каже нещо, което не трябва, защото беше запазил в тайна от нея всичко за „Геена“. А онова, което Джесика знаеше за останалото от сенчестия му живот, беше потенциално смущаващо, но не и незаконно. Северан Хидт само я желаеше понякога и вярата му в неизбежната сила на разложението го беше научила, че животът е твърде кратък и несигурен, за да си отказва каквото и да било по което и да е време.

— Мога да преценя — плахо каза тя.

— Разбира се, разбира се. Но… сама жена? — попита Хидт. — Знаеш какви са мъжете.

— Арабите ли? Тук не е Техеран или Джеда. Те дори не те поглеждат похотливо. Мъжете в Дубай проявяват повече уважение от парижаните.

Хидт се усмихна нежно. Беше забавно. И вярно.

— И все пак… не мислиш ли, че ще бъде по-добре да си в безопасност? Тук има престъпност. Пък и в хотела има чудесен басейн с минерална вода. Ще бъде идеална за теб. И външната стена на басейна е от плексиглас. Може да виждаш земята долу от дванайсет метра. Гледката към най-високия небостъргач в света „Бурж Халифа“ е доста внушителна.

— Предполагам.

В същия миг Хидт забеляза нова конфигурация на бръчките около очите й, докато Джесика оглеждаше извисяващата се огромна фигура от цветя.

Той се замисли и за женския труп, който бяха открили в контейнер на „Зелена инициатива“ вчера. Сега гробът й беше дискретно обозначен според бригадира Денисън. Хидт почувства познатото леко отпускане в тялото си, сякаш се разхлабваше пружина.

— Както искаш, стига да си доволна — каза той и докосна лицето й близо до бръчките с единия си дълъг нокът. Джесика отдавна бе престанала да се дърпа, не че това го беше възпирало някога.

Хидт изведнъж усети, че кристалносините очи на Дън се насочват към него. По-младият мъж настръхна, а после се съвзе и отмести поглед. Хидт се раздразни. Какво му влиза в работата какво намирам за привлекателно? — запита се той, както често правеше, макар че вероятно отвращението на Дън към особения му вид сластолюбие не произлизаше от факта, че е нестандартно, а от презрението му към всякаква сексуалност. През месеците, откакто го познаваше, Ирландеца не беше погледнал похотливо никоя жена или мъж.

Хидт спусна ръката си и отново погледна Джесика и бръчките, разпространяващи се във всички посоки от примирените й очи. Той изчисли времето. Щяха да излетят довечера и самолетът нямаше отделни помещения. Не можеше да си представи как ще я люби, когато Дън е наблизо, дори да спеше.

Той се поколеба. Имаше ли време да се качи в стаята, да сложи Джесика на леглото, да разтвори широко завесите, така че ниското слънце да озари меката й плът и извивките на тялото й…

… и да прокара нокти по кожата й?

Така както се чувстваше в момента, вглъбен в нея и мислейки за зрелището в седем часа довечера, съвкуплението им нямаше да продължи дълго.

— Северан — отривисто каза Дън. — Не знаем какво ни е подготвил Ал Фулан. Трябва да тръгваме.

Хидт сякаш се замисли върху думите му, но не сериозно.

— Полетът беше дълъг. Искам да се преоблека. — Той се вгледа в отегчените очи на Джесика. — А ти може би ще искаш да подремнеш, скъпа моя.