Джефри Дивър
Картбланш (25)

Двайсет и трета глава

Обикновено не чуваме звука, който ни събужда. Вероятно може да го чуем, ако се повтори будилник или настойчив глас. Но еднократният звук се извисява, без съзнанието ни да го регистрира.

Джеймс Бонд така и не разбра какво го вдигна от сън. Той погледна часовника си.

Минаваше един следобед.

Долови прекрасно ухание, комбинация от парфюм от цветя, по всяка вероятност жасмин, и приятния, богат аромат на отлежало шампанско. Над себе си съзря божествените очертания на красива жена от средноазиатски произход, с тясна пола в бургундско червено и златиста риза с дълги ръкави върху прелъстително тяло. Яката й беше закопчана с перла, различна от по-долните копчета. Мъничката кремава точица беше особено привлекателна. Косите й бяха синкавочерни като гарванови пера и прибрани нагоре, въпреки че един непокорен кичур падна от едната страна на лицето й, което беше гримирано умело и педантично.

— Салам алейкум — каза Бонд.

— Уа алейкум салам — отвърна тя и сложи кристална чаша на подноса пред него, където имаше елегантна бутилка „Дом Периньон“, краля на шампанското „Моет“. — Съжалявам, че ви събудих, господин Бонд. Щях само да оставя чашата, без да ви безпокоя.

— Шукран — рече той и взе чашата. — Не се тревожете. Вторият ми любим начин на събуждане е звукът от отваряне на шампанско.

Жената реагира с лека усмивка.

— Мога да ви уредя и обяд.

— Би било чудесно, ако не ви затруднява много.

Тя отиде в кухнята на самолета.

Бонд отпи малка глътка от шампанското и погледна през големия прозорец на частния самолет. Двата мотора „Ролс-Ройс“ пулсираха спокойно и равномерно, докато летяха към Дубай на височина тринайсет хиляди метра с Мах 80 — около хиляда километра в час. Бонд весело си помисли, че самолетът е „Груман“ като на Северан Хидт, но „Груман 650“, по-бързият модел и с по-голям обсег от онзи на Вехтошаря.

Бонд беше започнал преследването преди четири часа с модерен еквивалент на сцена от стар американски полицейски филм, в който детективът скача в такси и заповядва: „Карай след онази кола“. Беше решил, че пътническият полет ще го закара в Дубай твърде късно, за да попречи на убийствата и затова се обади на приятеля си от клуб „Комодор“ Фуад Хараз, който незабавно му предостави частния си самолет.

— Приятелю мой, знам, че съм ти длъжник — увери го арабинът.

Преди година той непохватно се беше обърнал за помощ към Бонд. По пътя си за дома от училище синът на Хараз беше станал мишена на деветнайсет-двайсетгодишни главорези, които размахвали антисоциалното си поведение като отличителен символ на военен ранг. Полицаите проявили разбиране, но нямали време за подобни случаи. Разтревожен до смърт за сина си, Хараз попита Бонд дали може да му препоръча нещо. В миг на слабост странстващият рицар у Бонд надделя и един ден, когато нямаше много работа в ГМР, той проследи момчето от училище. Хулиганчетата се появиха и Бонд се намеси.

С няколко хватки от бойното изкуство, изпълнени с лекота, той внимателно простря двама от тях на тротоара и прикова до стената третия, водача. Бонд научи имената им от шофьорските им книжки и студено прошепна, че ако отново досаждат на момчето на Хараз, следващото му посещение няма да свърши толкова цивилизовано. Младежите се измъкнаха, но повече не обезпокоиха момчето и съучениците му в училище започнаха да го гледат с уважение.

И така Бонд стана „най-добрият от най-добрите приятели“ на Фуад Хараз и реши да поиска услуга и да вземе един от частните му самолети.

Според електронната географска карта на стената на пилотската кабина, разположена под индикаторите за скоростта и височината, те летяха над Иран. До приземяването в Дубай оставаха два часа.

Точно след излитането Бонд се бе обадил на Бил Танър, за да му каже къде отива и за планираната смърт на деветдесет и няколко души за седем часа тази вечер, по всяка вероятност в Дубай, но може би и някъде другаде в Обединените арабски емирства.

— Защо ще ги убива Хидт? — попита шефът на персонала.

— Не съм сигурен дали ще ги убие, но всичките тези хора ще умрат и той ще бъде там.

— По дипломатическите канали ще съобщим на посолствата, че има заплаха, но не разполагаме с нищо конкретно. Те ще уведомят апарата за сигурност в Дубай по неофициални канали.

— Не споменавай името на Хидт. Той трябва да влезе в страната необезпокояван, без да подозира нищо. Искам да разбера какво крои.

— Съгласен съм. Ще го направим тихомълком.

Бонд помоли Танър да провери в „Златната жица“ за връзки на Хидт в Емирствата. Надяваше се, че Вехтошаря се е отправил към определено място. Шефът на персонала докладва след минута:

— Няма офиси, резиденции или заводи в района. И току-що проверих в базата данни. Няма резервация в хотел на негово име.

Бонд не остана доволен. Веднага щом кацнеше, Хидт щеше да изчезне в разпръснатото нашироко емирство с население два и половина милиона души и щеше да бъде невъзможно да го открие преди атаката.

Стюардесата отново се приближи до него.

— Имаме много ястия, но видях, че гледате одобрително шампанското и затова реших, че ще харесате най-доброто, което имаме на борда. Господин Хараз каза да се държим с вас като с цар. — Тя остави сребърен поднос до чашата с шампанското на масичката и пак я напълни. — Донесох ви ирански хайвер — от белуга, разбира се с препечени филийки, не блини, крем „Фраше“ и каперси. — Каперсите бяха толкова големи, че жената ги наряза. Настърганият лук е „Видалия“, американски, най-сладкият в света. И не оставя неприятен вкус в устата. Наричаме го „лука на влюбените“. След това има желирана патица с ментово кисело мляко и фурми. Ще ви изпека и пържола.

Бонд се засмя.

— Не, не. Това е повече от достатъчно.

Тя го остави да се храни. Щом приключи с яденето, той изпи две чашки арабско кафе с аромат на кардамон, докато четеше разузнавателните данни за Хидт и „Зелена инициатива“, които Фили Мейдънстоун му беше дала. Поразиха го две неща — предпазливостта на Хидт да стои настрана от организираната престъпност и фанатичните му усилия да разшири фирмата си в целия свят. Базата данни на „Златната жица“ разкри наскоро подадено заявление за откриване на бизнес в Южна Корея, Китай, Индия, Аржентина и пет-шест по-малки държави. Бонд беше разочарован, че никъде в материалите не можа да намери улика за самоличността на Ирландеца, Фили беше проверила снимките на Ирландеца и на жената в базите данни, но не бе открила съвпадение. А Бил Танър съобщи, че на агентите на МИ5, Агенцията по тежката организирана престъпност и „Особени престъпления“, които са се изтърсили на Гатуик, им е било казано, че за съжаление, документите за пътниците на борда на „Груман“ „изглежда са изчезнали“.

И тогава Бонд получи тревожната новина. Закодиран имейл от Фили. Изглежда някой неофициално проверяваше в МИ6 за координатите и планирания му маршрут.

Бонд предположи, че този „някой“ е скъпият му приятел Пърси Озбърн-Смит. В Дубай той щеше да бъде извън правомощията на човека от Трето управление, но това не означаваше, че Озбърн-Смит не може да му създаде куп неприятности и дори да съсипе кариерата му.

Той нямаше връзка с хората на МИ6 в Дубай, но Озбърн-Смит вероятно имаше. Ето защо Бонд не можеше да накара местни оперативни агенти или сътрудници да посрещнат самолета на Хидт. Всъщност той реши, че не може да има нищо общо с никого от сънародниците си, което беше много жалко, защото генералният консул в Дубай беше умен, схващаше бързо и беше… негов приятел.

Бонд се обади на пилота по интеркома и попита къде е самолетът, който преследваха. Въздушният контрол, изглежда, беше забавил техния полет, но не и този на Хидт, и нямаше да могат да го изпреварят. Щяха да се приземят най-малко половин час след него.

По дяволите. Трийсетте минути можеше да означават разликата между живота и смъртта на деветдесет и няколко човека. Бонд се втренчи през прозореца в Персийския залив. Извади мобилния си телефон и отново се замисли за равносметката на големия шпионаж, докато търсеше телефонен номер в обемистия указател. Започвам да се чувствам като „Леман Брадърс“ — помисли си той. Дълговете ми далеч превишават авоарите.