Джефри Дивър
Картбланш (22)

Двайсета глава

Темз Хаус, домът на МИ5, правителствения отдел по въпросите за Северна Ирландия и някои сходни организации по сигурността, не е внушителен като резиденцията на МИ6, която се намира наблизо, отсреща, на южния бряг на Темза. Централата на МИ6 по-скоро прилича на футуристичен анклав от филм на Ридли Скот (наричат я Вавилон-на-Темза заради приликата й със зикурат и не толкова любезно — Леголанд.)

Но макар и не тъй поразителна в архитектурно отношение, Темз Хаус е далеч по-заплашителна. Деветдесетгодишният монолит от сив камък е място, където, ако беше милиционерско управление в Съветска Русия или Източна Германия, човек би започнал да отговаря, преди да му зададат въпросите. От друга страна, сградата може да се похвали с доста внушителни скулптури (например „Британия“ и „Свети Георги“ на Чарлс Сарджънт Джагър) и всеки ден до предния вход се приближават туристи от Арканзас или Токио, решили, че това е галерията „Тейт“, която се намира наблизо.

В недрата без прозорци на Темз Хаус се помещават офисите на Трето управление. В името на отричането на истината организацията съзнателно беше наела пространство и оборудване от МИ5 (а никой няма по-добро оборудване от МИ5), при това на един хвърлей камък.

В средата на това феодално владение имаше голям команден център, доста поизтъркан, с олющени и издраскани зелени стени, изтърбушени мебели и мокет, надупчен от твърде много токчета. Навсякъде бяха разлепени задължителните правителствени плакати с правила за подозрителни пакети, противопожарни учения, здравни и профсъюзни въпроси, често надраскани от бюрократи, които нямаше какво друго да правят.

Ала компютрите там бяха ненаситни, а десетките монитори с плоски екрани големи и ярки. Заместник старшият директор на „Полеви операции“ Пърси Озбърн-Смит стоеше със скръстени на гърдите ръце пред най-големия и най-яркия. Беше се събудил в четири сутринта и до пет и половина се бе облякъл в кафяво сако и различен по цвят панталон. До него бяха двама млади мъже — асистентът му и един рошав технически специалист, който се бе прегърбил над клавиатурата.

Озбърн-Смит се наведе, натисна клавиш и отново се заслуша в записа, направен от наблюдението. Беше се заловил с него след безсмисленото си пътуване до Кеймбридж само за да яде къри с пилешко месо, което не му даде покой през нощта. Шпионирането не включваше заподозрения за Инцидент 20, тъй като никой не беше достатъчно любезен да разкрие самоличността му, но момчетата и момичетата на Озбърн-Смит успяха да уредят продуктивно подслушване. Без да информират МИ5 какво правят, те бяха поставили микрофони на прозорците на анонимен съучастник на негодника, млад мъж на име Джеймс Бонд от Секция „00“, отдел „0“, „Грула за международно развитие“, Форин Офис.

Озбърн-Смит се вслуша в гласа с френски акцент.

— Имам нещо за теб, Джеймс.

— Обличам се. Ще те включа на високоговорител.

И така Озбърн-Смит научи за Северан Хидт и че той е Ной и собственик на „Зелена инициатива“. Бонд очевидно не беше сметнал за нужно да спомене, че мисията му на Бутс Роуд, а не някоя аптека от веригата „Бутс“ е довела до тези много важни разкрития.

— Копеле — изръмжа асистентът, слаб и висок мъж с дразнещо гъста и буйна кестенява коса. — Бонд си играе с живота на хората.

— Успокой се — каза Озбърн-Смит на младия човек, когото наричаше „заместник на заместника“, макар и не на глас.

— Ама той наистина е копеле.

От своя страна Озбърн-Смит беше смаян, че Бонд се е свързал с френските тайни служби. В противен случай никой нямаше да научи, че Хидт се готви да напусне страната и да убие деветдесет и няколко души по-късно днес или поне да присъства на смъртта им. Разузнавателните данни затвърдиха решителността на Озбърн-Смит да закопчае белезници на Северан Хидт „Ной“, да го замъкне в „Белмарш“ или в стаята за разпити на Трето управление, която беше много по-гостоприемна от затвора, и да му изпие кръвта.

— Проучи всичко за Хидт — заповяда той на заместник-заместника. — Искам да знам и доброто, и лошото за него, какви лекарства взима, дали чете „Индипендънт“ или „Дейли Спорт“, дали е привърженик на „Арсенал“ или на „Челси“, какво предпочита да яде, филмите, които го карат да се страхува или да плаче, с кого си губи времето и кой си губи времето с него. И как. И съберете екип за арест. Между другото, не получихме формуляра за разрешително за носене на огнестрелно оръжие на Бонд, нали?

— Не, сър.

Това вече възбуди любопитството на Озбърн-Смит.

— Къде е окото ми в небето? — обърна се той към младия технически специалист, който седеше пред компютъра.

Бяха се опитали да открият местоположението на Хидт по лесния начин. Тъй като шпионинът в Париж беше научил, че заподозреният заминава с частен самолет, те потърсиха в архивите на Гражданската въздухоплавателна администрация самолети, регистрирани на името на Северан Хидт, „Зелена инициатива“ и евентуалните филиали на фирмата, но не намериха нищо. Ето защо се наложи шпионирането да бъде старомодно, ако така можеше да се опише безпилотен летателен апарат за три милиона английски лири.

— Чакайте, чакайте — обади се техническият специалист. — Голямата птица наднича.

Озбърн-Смит погледна екрана. Гледката от височина пет километра беше забележително ясна, но когато се вгледа по-отблизо, той попита:

— Сигурен ли си, че това е домът на Хидт, а не част от фирмата му?

— Да. Частно жилище.

Имотът заемаше голям правоъгълен парцел в Канинг Таун. Не беше изненадващо, че е отделен от съседите с техните градски къщи и порутени апартаменти с внушителна стена, отгоре на която блестеше остра бодлива тел. В двора имаше грижливо поддържани градини, където бяха разцъфнали майски цветя. Преди столетие мястото очевидно е било скромен склад или фабрика, но наскоро, изглежда, бе ремонтирано и обновено. В единия ъгъл бяха скупчени четири пристройки и гараж.

Какво е това? — зачуди се Озбърн-Смит. Защо такъв богаташ живееше в Канинг Таун? Кварталът беше беден, населен с етнически малцинства и изпълнен с насилие, престъпления и банди, но с ожесточено лоялни обитатели и активни градски съветници, които работеха много усилено за избирателите си. Извършваше се мащабно строителство, освен съоръженията за Олимпийските игри, които според някои щяха да се състоят в центъра на квартала. Озбърн-Смит си спомни, че преди десетилетия баща му е слушал „Полис“, Джеф Бек и „Депеш Мод“ да свирят в легендарна кръчма в Канинг Таун.

— Защо Хидт живее там? — попита той.

— Току-що ми се обадиха, че Джеймс Бонд е излязъл от апартамента си и се е отправил на изток — съобщи асистентът му. — Но се е изплъзнал от нашия човек. Кара като Михаел Шумахер.

— Знаем къде отива. При Хидт.

Озбърн-Смит мразеше да обяснява очевидното.

Докато минутите летяха, без в жилището на Хидт да има раздвижване, младият помощник на Озбърн-Смит му съобщи най-новата информация. Екипът за арест беше сформиран и включваше въоръжени офицери.

— Те искат да знаят какви са заповедите, сър.

Озбърн-Смит се замисли.

— Нека бъдат готови, но ще почакаме да видим дали Хидт ще се срещне с някого. Искам да се събере целият екип.

— Сър, има раздвижване — извика техническият специалист.

Озбърн-Смит се наведе към екрана и видя грамаден мъж в черен костюм, вероятно охранител, който изнесе куфари от къщата и ги занесе в гаража.

— Сър, Бонд току-що пристигна в Канинг Таун. — Специалистът наклони лоста и образът се увеличи. — Ето — посочи той. — Това е бентлито му.

Автомобилът намали и спря до тротоара.

Асистентът подсвирна.

— „Континентал GT“. Жестока кола. Имаше специално предаване за тях в „Топ Гиър“. Гледал ли си това шоу, Пърси?

— За жалост обикновено работя.

Озбърн-Смит тъжно погледна разрошения заместник-заместник и реши, че ако не проявява повече уважение, младият мъж вероятно няма да оцелее в кариерата много дълго след края на операция „Инцидент 20“.

Бонд паркира бентлито дискретно — ако думата можеше да се използва, за да се опише кола за сто двайсет и пет хиляди лири в Канинг Таун — на петдесетина метра от жилището на Хидт, скрито зад няколко контейнера.

— Екипът за арест е в хеликоптера, сър — докладва асистентът.

— Да излитат — нареди Озбърн-Смит — и да кръжат във въздуха някъде край Корнишона^[1].

Четирийсететажната сграда с офиси на швейцарската застрахователна компания „Суис Ре“, която се извисяваше над лондонското Сити и според него по-скоро приличаше на космически кораб от петдесетте години на миналия век, отколкото на кисела краставичка, заемаше централна позиция и следователно беше добро място, откъдето да започнат преследването.

— Предупредете охраната на всички летища Хийтроу, Гатуик, Лутън, Сгансгед, Лъндън Сити, Саутенд и Бипш Хил.

— Добре, сър.

— Още обекти — рече техническият специалист.

На екрана трима души излизаха от къщата. Висок мъж в костюм и прошарена коса и брада вървеше до дългурест блондин, чиито ходила стъпваха навън. Следваше ги слаба жена в черен костюм и с бели коси.

— Онзи с брадата е Хидт — отбеляза специалистът.

— Имаш ли представа коя е жената?

— Не, сър.

— А жирафът? — подигравателно попита Озбърн-Смит. Още беше ядосан, че Бонд не е сметнал за необходимо да попълни формуляра за огнестрелното оръжие. — Той ли е Ирландеца, за когото всички говорят? Снимай ги и ги пусни за проверка. Побързай.

Тримата влязоха в гаража. Миг по-късно през портата изфуча черно ауди A8 и подкара по улицата.

— И тримата са в колата заедно с охранителя — извика заместник-заместникът.

— Включете наблюдение МАСИНТ. И маркирайте с лазер за всеки случай.

— Ще се опитам — отговори специалистът.

— Направи го.

Бентлито на Бонд плавно се вля в движението и пое след аудито.

— Увеличи образа и не ги изпускай — заповяда Озбърн-Смит с фъфлене, от което отдавна се мъчеше да се отърве. Говорният дефект го тормозеше през целия му живот.

Камерата се фокусира върху германския автомобил.

— Добро момче — похвали той техническия специалист.

Аудито се движеше бързо. Бонд го следваше дискретно, но не пропусна нито един завой. Шофьорът на немската кола беше добър, но Бонд беше още по-добър — предугаждаше кога онзи ще опита нещо хитро, ще се откаже да свърне или неочаквано ще смени лентата и контрираше мярката. Двата автомобила минаваха на зелено, жълто и червено.

— Насочват се на север. Принс Риджънт Лейн.

— Значи не отиват на летище Лъндън Сити.

Аудито подкара по Нюхам Роуд.

— Аха — ентусиазирано възкликна заместник-заместникът. — Или Станстед, или Лутън.

— Отправя се на север по A406 — съобщи друг технически специалист, възпълничка русокоса жена, която сякаш се материализира от празното пространство.

След това аудито и бентлито поеха по M25, насочвайки се на запад.

— Лутън! — извика асистентът.

— Раздвижи птицата по-спокойно — нареди Озбърн-Смит.

— Добре.

Всички мълчаливо следяха движението на аудито. Накрая колата влезе в паркинга за кратък престой на летище Лутън. Бонд не беше далеч. Бентлито спря внимателно извън полезрението на пътниците в аудито.

— Хеликоптерът каца на антитерористичната площадка на летището. Нашите хора ще се разгърнат към паркинга.

От аудито не слезе никой. Озбърн-Смит се усмихна.

— Знаех си! Хидт ще чака да се срещне със съучастници. Ще ги спипаме всичките. Съобщи на нашите хора да останат под прикритие, докато им кажа. И включи всички камери на Лутън да предават на живо.