Джефри Дивър
Картбланш (15)

Тринайсета глава

Миризмите на мухъл, гнилост, химикали, масло и петрол бяха непоносими. Бонд се помъчи да не кашля и примигна, за да прогони сълзите. Очите му пареха. И пушек ли съзираше?

Мазето на болницата нямаше прозорци. Само слаба светлина се процеждаше от входа на тунела. Той запали фенерчето си. Намираше се до железопътен обръщател, предназначен да завърта малки локомотиви, след като докарат припаси или пациенти.

Стиснал в ръка валтера, Бонд претърси района и се ослуша за гласове, стъпки, или изщракване на оръжие, което зарежда патрони или освобождава предпазител, но мястото беше пусто.

Беше влязъл в тунела от южния край. Докато се придвижваше на север и се отдалечаваше от железопътния обръщател, стигна до табелка, която го разсмя. Морга.

Състоеше се от три големи стаи без прозорци, очевидно обитавани наскоро. Подът беше чист и навсякъде бяха наредени нови евтини работни маси. Източникът на пушека беше в едната стая. Бонд видя електрически кабели, прикрепени с тиксо към стената и пода. Предположи, че те осигуряват захранване за лампите и работата, която се извършваше там. Вероятно пушекът се дължеше на късо съединение.

Бонд излезе от моргата и се озова в голямо отворено пространство с двойни врати вдясно, на изток, водещи към плаца. Забеляза, че през пролука между секциите прониква светлина — възможен път за бягство — и запомни мястото и колоните, които можеше да му осигурят прикритие, в случай че се наложеше да се измъкне под обстрел.

На пода бяха занитени стари стоманени маси, боядисани в черно и кафяво, всяка с отделно оттичане. Разбира се, за аутопсии.

Бонд продължи към северния край на сградата, където имаше няколко малки стаи с прозорци с решетки. Табелката обясняваше защо: „Психиатрично отделение“.

Той опита вратите, водещи към партера, откри, че са заключени, и се върна в трите стаи до железопътния обръщател. Методичното претърсване най-после разкри източника на пушека. В ъгъла на едната стая имаше импровизирано огнище. Бонд съзря големи горящи листове, на които беше написано нещо. Опита се да вземе единия, но хартията се разпадна на пепел между пръстите му.

Внимавай — предупреди се той и се приближи до едната от жиците, минаваща нагоре по стената. Откъсна няколко парчета сребристо тиксо и ги наряза с ножа си на ивици с дължина двайсет сантиметра. След това внимателно ги притисна до сиво-черните листчета, пъхна ги в джоба си и продължи да търси. Във втората стая нещо сребристо привлече погледа му. Бонд забърза към ъгъла и откри малки метални стружки на пода. Прибра ги с друга ивица тиксо и също я пусна в джоба си.

И в следващия миг се вцепени. Сградата започна да вибрира. След миг клатенето се усили значително. Недалеч се чу бръмчене на дизелов двигател. Това обясняваше защо обектът за разрушаване беше изоставен. Работниците сигурно бяха отишли да обядват и сега се бяха върнали. Бонд не можеше да стигне до партера или по-високите етажи, без да излезе навън. Време беше да се махне оттам.

Той се върна при железопътния обръщател, за да мине обратно през тунела.

И няколко децибела спасиха черепа му от разбиване.

Не видя нападателя, нито чу дишането му или пък свистене, когато той замахна към него, но долови леко заглушаване на бръмченето на дизела, сякаш дрехите на човека погълнаха звука.

Инстинктивно отскочи назад и се размина на сантиметри с металната тръба.

Той я хвана здраво с лявата си ръка и нападателят се спъна и загуби равновесие, твърде изненадан, за да пусне оръжието си. Младият русокос мъж носеше евтин черен костюм и бяла риза, униформата на охранител. Нямаше вратовръзка. Вероятно я беше махнал в очакване на атаката. Очите му бяха широко отворени от изумление. Той отново залитна и едва не падна, но бързо възвърна равновесие и непохватно се хвърли срещу Бонд. Двамата се строполиха на мръсния под. Бонд забеляза, че човекът не е Ирландеца.

Той скочи, стисна ръце в юмруци и пристъпи напред, но това беше лъжливо движение. Искаше да накара мускулестия мъж да отстъпи назад, за да избегне удара. Охранителят го направи и му даде възможност да извади оръжието си. Бонд обаче не стреля. Човекът му трябваше.

Изправен пред пистолета четирийсети калибър на Бонд, младият мъж се смрази, въпреки че ръката му се плъзна в сакото.

— Откажи се — студено каза Бонд. — Легни и разпери ръце.

Мъжът остана неподвижен. Потеше се от нерви и ръката му трепереше над ръкохватката на пистолета. Бонд забеляза, че е „Глок“. Телефонът на охранителя започна да бръмчи. Той погледна към джоба на сакото си.

— Легни! Веднага!

Ако се наложеше да стреля, Бонд щеше да се опита само да рани мъжа, но можеше и да го убие.

Телефонът престана да звъни.

— Сега — спусна ръка Бонд и се съсредоточи върху дясната китка на нападателя, близо до лакътя.

Русокосият, изглежда, щеше да се подчини. Раменете му се отпуснаха и на призрачната светлина очите му се разшириха от страх и несигурност.

В същия миг към мястото се приближи булдозер и от тавана се посипаха тухли и пръст. Голям камък удари Бонд. Той трепна и отстъпи назад, като мигаше, за да премахне прахоляка от очите си. Ако беше по-голям професионалист или по-малко паникьосан, нападателят щеше да извади оръжието си и да стреля, но той не го направи, а се обърна и хукна към тунела.

Бонд зае предпочитаната от него поза за фехтовка левият крак, изнесен напред, а десният перпендикулярно отзад. Хвана пистолета с двете си ръце и произведе оглушителен изстрел, който улучи мъжа в прасеца. Човекът изкрещя и тупна тежко на земята на десетина метра от входа на тунела.

Бонд се завтече след него. Трусовете и бръмченето се засилиха и от стените паднаха още тухли, а от тавана се посипаха водопади от мазилка и прахоляк. Бетонна топка се приземи върху раненото рамо на Бонд, който изръмжа от болка, но продължи да върви в тунела. Нападателят беше на земята и пълзеше към пролуката, откъдето проникваше слънчева светлина.

Булдозерът беше над главата на Бонд. Бягай, по дяволите — помисли си той. Те вероятно се готвеха да разрушат цялото проклето място. Докато се приближаваше към ранения мъж, бръмченето на дизеловия двигател се усили. Към пода полетяха още тухли.

Неприятно място, където да те погребат жив…

До охранителя оставаха само десетина метра. Бонд трябваше да му сложи турникет, да го изкара от тунела и да го разпита.

Но със зашеметяващ трясък меката светлина на пролетния ден в края на тунела помръкна и бе заменена от две пламтящи бели очи, които блеснаха в прахоляка. Спряха се и после, сякаш принадлежаха на лъв, съзрял плячка, леко се отместиха и се насочиха право към Бонд. Булдозерът ожесточено изрева и безмилостно заора напред, тласкайки кал и камъни пред себе си.

Бонд извади пистолета си, но нямаше мишена. Греблото на машината беше вдигнато високо и предпазваше кабината на шофьора. Булдозерът неумолимо пълзеше напред и блъскаше пръст, тухли и други отломки.

— Не! — извика раненият охранител, докато машината се движеше към него. Шофьорът не го виждаше или не му пукаше, че човекът може да умре.

Охранителят изкрещя и изчезна под лавината от камъни. Миг по-късно тракащите вериги се превъртяха над мястото, където той беше заровен.

Фаровете скоро угаснаха, задръстени от отломките, и настъпи непрогледен мрак. Бонд щракна фенерчето си и побягна към железопътния обръщател. Спъна се на входа и падна. Пръст и тухли го затрупаха до глезените и след това до прасците.

След миг затънаха коленете му.

Булдозерът зад него продължаваше да оре напред и да изблъсква калните развалини по-навътре в стаята. Скоро Бонд беше засипан до кръста. Още трийсетина секунди и щеше да бъде покрито лицето му.

Тежестта на планината от отломки обаче се оказа твърде голяма за булдозера или пък той се беше ударил в основите на сградата. Приливът престана да се движи напред. Преди шофьорът да успее да маневрира за по-добра опорна точка, Бонд се изрови и се измъкна от помещението. Очите му пареха, белите му дробове агонизираха. Плюейки прах и песъчинки, той запали фенерчето и освети тунела. Беше затрупан.

Забърза обратно през трите стаи без прозорци, откъдето беше взел овъглените късчета хартия и металните стружки, и спря до вратата, водеща към залата за аутопсии. Бяха ли затворили изхода, за да го вкарат в капан? Той завинти заглушителя на валтера си.

Пое си дълбоко въздух няколко пъти, бързо бутна вратата и приклекна в отбранителна позиция за стрелба. Държеше фенерчето в лявата си ръка, сложена върху дясната, която стискаше пистолета.

Пред него зейна огромният празен коридор. Двойните врати, през които беше видял, че прониква светлина, бяха затрупани. Булдозерът беше изсипал тонове пръст върху тях.

В капан…

Бонд хукна към по-малките стаи в северната част на мазето, психиатричното отделение. Най-голямата по всяка вероятност имаше врата, която обаче беше здраво залостена. Бонд застана под остър ъгъл, насочи валтера и изстреля четири куршума в металната ключалка и после още четири в пантите.

Това нямаше ефект. Оловото не можеше да се пребори със стоманата. Бонд презареди и пъхна празния пълнител в левия си джоб, където винаги държеше изразходваните пълнители.

Той оглеждаше прозорците с решетки, когато силен глас го накара да подскочи:

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky!

Бонд се завъртя и потърси мишена, но гласът се разнасяше от високоговорител на стената.

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky! Това е триминутно предупреждение!

Последното изречение на записа се повтори на холандски, полски и украински.

Предупреждение?

— Евакуирайте се незабавно! Опасност! Поставени са експлозиви!

Бонд обходи стаята с лъча на фенерчето.

Жиците! Те не захранваха с електричество сградата, а бяха прикрепени към експлозиви. Бонд не ги беше видял, защото бяха залепени с тиксо за стоманени напречни греди високо на тавана. Цялата сграда беше заредена с експлозиви за разрушаване.

Три минути…

Фенерчето освети десетина пакета взрив, достатъчно, за да превърнат в прах каменните стени около Бонд и самия него. И всички изходи бяха запечатани. Сърдечният му ритъм се ускори и на челото му изби пот. Той прибра фенерчето и пистолета и хвана желязната решетка на прозореца. Дръпна я, но тя не помръдна.

Бонд се огледа на мъглявата светлина, процеждаща се през стъклото, и се покатери на близката подпорна греда. Изтръгна единия пакет с експлозиви и скочи на пода. Взривовете бяха RDX композит, съдейки по миризмата.

С ножа си отряза голямо парче и го пъхна между валчестата дръжка и ключалката на вратата. Това щеше да бъде достатъчно да взриви ключалката, без да го убие.

Той се отдалечи на шест-седем метра, прицели се и стреля. Улучи експлозива, но както се беше опасявал, не се случи нищо, освен че жълтеникавосивият смъртоносен експлозив неатрактивно падна на земята. Композитът експлодираше само с детонатор, а не от физическо въздействие, макар и на куршум, летящ с шестстотин и десет метра в секунда. Бонд се беше надявал, че веществото може да се окаже изключение.

В стаята отекна двуминутно предупреждение.

Бонд погледна нагоре, към детонатора, от който беше откъснал експлозива. Единственият начин да го задейства беше с електричество.

Електричество…

Високоговорителите? Не, волтажът беше твърде нисък, за да възпламени капсул-детонатора. Както и батерията на фенерчето.

Гласът отново прогърмя и отправи едноминутно предупреждение.

Бонд избърса потта от дланите си, извади пистолета, дръпна плъзгача и изхвърли един патрон. С ножа си изстърга оловния куршум и го хвърли настрана, а след това пъхна в експлозива пълната с барут гилза и я залепи за вратата.

Дръпна се назад, прицели се внимателно в мъничкия диск на гилзата и стреля. Куршумът улучи капсулата, която възпламени барута и после експлозива. Ключалката се взриви с мощна въздушна струя и вратата се разби.

Ударната вълна събори Бонд на пода сред дъжд от трески и пушек. Няколко минути той лежа зашеметен, след това се изправи и залитайки, се приближи до дупката във вратата. Пролуката беше широка само двайсет сантиметра. Сграбчи дръжката и я дръпна с всичка сила.

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky!