Джефри Дивър
Картбланш (14)

Дванайсета глава

Час и половина по-късно Джеймс Бонд беше в своето „Бентли Континентал GT“ и караше на север.

Той размишляваше как бе измамил Пърси Озбърн. Смит, защото беше решил, че уликата за кръчмата в Кеймбридж не е много обещаваща. Да, вероятно те се бяха хранили там. Сметката предполагаше ядене за двама или трима души. Но датата беше отпреди повече от седмица, затова беше малко вероятно някой от персонала да си спомня човек, отговарящ на описанието на Ирландеца и придружителите му. И тъй като вече бе доказал колко много е умен, Бонд подозираше, че Ирландеца сменя местата, където се храни и пазарува, и не е редовен клиент в кръчмата.

Разбира се, уликата в Кеймбридж трябваше да бъде проверена, но не по-малко важното беше, че Бонд искаше да отклони вниманието на Озбърн-Смит. Не можеше да позволи Ирландеца или Ной да бъдат арестувани и замъкнати в „Белмарш“ като търговеца на наркотици или ислямиста, който купувал тонове изкуствен тор. Трябваше да държат в играта двамата заподозрени, за да разберат какво е естеството на Инцидент 20.

Бонд, който беше страстен покерджия, бе блъфирал. Показал беше прекален интерес към уликата за кръчмата и бе споменал, че заведението е недалеч от Уимпол Роуд. За повечето хора това не означаваше нищо. Той обаче предполагаше, че Озбърн-Смит знае, че на Уимпол Роуд се намира и тайна правителствена база, свързана с Портън Даун, научноизследователския център за биологични оръжия в Уилтшър към Министерството на отбраната. Беше го забелязал на картата. Вярно, базата се намираше на 13 километра на изток, в другия край на Кеймбридж, и съвсем не беше близо до кръчмата, но Бонд реши, че като свърже двете места, ще насърчи човека от Трето управление да се хване за идеята като морска птица, съзряла глава на риба.

Това изпращаше Бонд на очевидно безплодната задача да се бори със загадъчната бележка. Бутс — 17 март. Не по-късно.

Той смяташе, че я е разшифровал.

Повечето предположения на Фили за смисъла й бяха свързани с фармацевтичната фирма „Бутс“, която имаше аптеки във всеки град на Обединеното кралство, Фили беше споменала и за ботуши и неща, случили се на седемнайсети март.

Но едно предположение към края на списъка й беше заинтригувало Бонд. Тя отбеляза, че между „Бутс“ и „17“ има тире, и откри, че съществува Бутс Роуд, път, който минава през град Марч^[1], на два часа северно от Лондон. При положение че последните думи „Не по-късно“ загатваха за краен срок, „17“ имаше смисъл като дата, но вероятно беше 17 май, утре.

Умница — беше си помислил Бонд, докато чакаше Озбърн-Смит в кабинета си, и влезе в „Златната жица“ — обезопасена фиброоптична мрежа, която обединяваше данни от всички големи британски агенции за сигурност, за да научи каквото може за Марч и Бутс Роуд.

Открил беше някои интригуващи факти — информация за отклонения от пътя, тъй като голям брой камиони пътуваха по Бутс Роуд близо до стара военна база, и знаци, че се извършват ремонтни работи. Справката предполагаше, че ремонтът трябва да бъде завършен до полунощ на седемнайсети или ще бъдат наложени глоби. Бонд имаше предчувствие, че това може да е солидна улика, водеща към Ирландеца и Ной. И изкуството на занаята диктуваше, че ако пренебрегнеш интуицията си, ще бъдеш в опасност.

Ето защо той пътуваше за Марч, погълнат от увлекателното удоволствие да шофира.

Това, разбира се, означаваше да кара бързо.

Трябваше да си наложи известно ограничение, тъй като не се движеше по N-260 в Пиренеите или по разнебитен път в Лейк Дистрикт, а по A1, което произволно променяше идентичността си между магистрала и високоскоростен път. И все пак стрелката на спидометъра от време на време достигаше сто и шейсет километра в час, макар че Бонд често използваше плавно превключващата, реагираща за част от секундата скоростна кутия „Куикшифт“, за да изпревари някоя бавно движеща се кола, теглеща фургон с кон, или пък „Форд Мондео“. Придържаше се предимно към дясната лента, въпреки че един-два пъти навлезе в банкета. Контролираното плъзгане по отсечки с обратен наклон му доставяше удоволствие.

Полицаите не бяха проблем. Правомощията на ГМР в Обединеното кралство бяха ограничени — carte grise, а не картбланш, както сега се пошегува наум Бонд, но често се налагаше агентите на отдел „0“ да се придвижват бързо из страната. Бонд се беше обадил да не го засичат и камерите и ченгетата с радари пренебрегваха регистрационния му номер.

Той беше на мнение, че „Бентли Континентал GT купе“ е най-хубавото превозно средство в света, без, разбира се, автомобилите по поръчка.

Обичаше тази марка. Баща му пазеше стотици снимки от стари вестници на знаменитите братя Бентли и творенията им, които оставяха далеч след себе си „Бугати“ и останалите коли по трасето на Льо Ман през двайсетте и трийсетте години на миналия век. Бонд беше видял с очите си как изумителната „Бентли Спийд 8“ финишира първа на ралито през 2003 г., завърнала се в играта след седемдесет и пет години. Винаги бе искал да притежава един от тези представителни, но бързи и умни автомобили. „Ягуар тип Е“ в гаража на апартамента му беше наследство от баща му, но бентлито беше непряко завещание. Бонд купи първия си „Континентал“ преди няколко години, изчерпвайки каквото беше останало от вноските на застраховката „Живот“, получена след смъртта на родителите си. Наскоро го беше заменил с новия модел.

Той се отклони от магистралата и продължи към Марч, в сърцето на блатистата област в Източна Англия. Не знаеше много за мястото. Беше чувал, естествено, за „Марч, Марч, Марч“, студентския поход от Марч до Кеймбридж, през третия месец на годината. Там беше затворът „Уайтмур“. Туристите идваха да видят и църквата „Сейнт Уендреда“. Бонд трябваше да се довери на думите на туристическата агенция, че е зрелищна. От години не беше влизал в Божи дом, освен с цел наблюдение.

Отпред застрашително се появи британска военна база. Бонд продължи в широк кръг към задната й страна, опасана със зловеща бодлива тел и предупредителни надписи срещу навлизане в територията. Видя, че базата е в процес на разрушаване. Оказа се, че това са ремонтните работи, за които беше прочел. Половин дузина сгради вече бяха съборени. Беше останала само една, висока три етажа, стара, от червени тухли. На избеляла табела пишеше: Болница.

Имаше големи камиони, булдозери, други земекопни машини и каравани, паркирани на хълм на стотина метра от сградата, вероятно временен щаб на екипа по разрушаването. До най-голямата каравана беше спряла черна кола, но наоколо не се виждаше жива душа. Бонд се запита защо, тъй като беше работен ден — понеделник.

Той вкара колата в горичка, за да не се вижда. Слезе и огледа терена преплетени водопроводи, ниви с картофи и захарно цвекло и групички дървета. Надяна тактическата си екипировка, скъсана на рамото от шрапнел и напоена с мирис на опърлено, докато спасяваше уликата в Сърбия, довела го тук, и после събу обувките си „Сити“ и нахлузи ниски бойни ботуши.

Сложи нов пълнител във валтера и две торбички с боеприпаси в специален брезентов колан.

Ако се натъкнеш на препятствие, свирни ми.

Пъхна в джоба си заглушител, фенерче, комплект инструменти и сгъваемото си ножче.

След това застана неподвижно и мислено се пренесе на онова друго място, където отиваше преди всяка тактическа операция абсолютно спокоен, с фокусирани очи, оглеждайки всеки детайл — клонки, които може да го издадат, като се счупят, храсти, където може да се крие дуло на снайпер, следи от доказателство за жици, сензори и камери, които може да съобщят на врага за присъствието му.

А също да се подготви бързо и ефикасно да отнеме човешки живот, ако се наложи. И това беше част от другия свят.

Беше още по-предпазлив заради множеството въпроси, които мисията повдигаше.

Нагодѝ реакцията си към целта на врага.

Но каква беше целта на Ной?

Всъщност кой беше той, по дяволите?

Бонд тръгна между дърветата и после мина напряко през ъгъла на нивата, изпъстрен с ранни стръкове захарно цвекло. Заобиколи зловонно блато и предпазливо тръгна през преплетени бодливи трънаци, отправяйки се към болницата. Приближи се до оградения с бодлива тел периметър, където предупредителни знаци уведомяваха, че работата се извършва от „Разрушаване на сгради и метални отпадъци Изток“. Бонд не беше чувал фирмата, но може би бе виждал камионите им, защото в отличителните им зелени и жълти цветове имаше нещо познато.

Той огледа буренясалото поле пред сградата. Плацът беше отзад. Не видя никого, извади ножици за тел и сряза дупка в оградата, като си мислеше колко умно е да се използва сградата за тайни срещи, свързани с Инцидент 20. Мястото скоро щеше да бъде изравнено със земята и всички веществени доказателства за използването му щяха да бъдат унищожени.

Наблизо нямаше работници, но присъствието на черната кола предполагаше, че има някого вътре. Бонд потърси задна врата или друг дискретен вход и след пет минути откри дупка в земята, дълбока три метра, причинена от срутването на подземен тунел за доставки. Той се спусна надолу и запали фенерчето. Тунелът, изглежда, водеше към мазето на болницата, която се намираше на петнайсетина метра.

Бонд тръгна и забеляза стари напукани тухлени стени и таван. Две тухли се откъртиха и с трясък паднаха на земята. Долу имаше тесни релси, ръждясали и покрити с кал на места.

На половината път в мрачния тунел върху главата му се посипаха камъчета и поток от влажна пръст. Той вдигна глава и видя, че два метра над него таванът е набразден като напукана яйчена черупка. Имаше такъв вид, сякаш ако го пернеше с ръка, щеше да се срути.

Неприятно място, където да те погребат — помисли си Бонд и после се усмихна иронично. — Но пък къде ли е приятно?

* * *

— Отлична работа — каза Северан Хидт на Ниъл Дън.

Те бяха сами в караваната на Хидт, паркирана на стотина метра от мрачната британска военна болница край град Марч. Тъй като екипът на „Геена“ беше под натиск да довърши работата до утре, Хидт и Дън бяха спрели разрушаването сутринта и се бяха погрижили работниците да стоят настрана. Повечето служители на Хидт не знаеха за „Геена“ и той трябваше много да внимава, когато двете операции се застъпваха.

— Доволен съм — монотонно отговори Дън с тона, с който реагираше на почти всичко похвали, критики или безпристрастни забележки.

Екипът беше заминал с устройството преди половин час, след като го сглоби с материалите, които Дън донесе. Щеше да бъде скрито в тайна квартира наблизо до петък.

Хидт беше обиколил последната сграда, която трябваше да бъде съборена — болницата, построена преди повече от осемдесет години.

Разрушаването на стари сгради носеше на „Зелена инициатива“ огромни суми пари. Фирмата печелеше от хора, плащащи й да разруши постройки, които вече не искат, и да извади от развалините неща, които други хора искаха — дървени и стоманени греди, жици, алуминиеви и медни тръби — чудесна мед, мечтата на вехтошаря. Интересът на Хидт към разрушаването обаче не беше само финансов. Той изследваше старите сгради, изпаднал в напрегнат екстаз, както ловец се втренчва в нищо неподозиращо животно миг преди да произведе фаталния изстрел.

Хидт мислеше и за бившите обитатели умрелите и умиращите, които бавно линееха.

Той беше направил десетки снимки на Старата дама Смърт, докато се разхождаше из порутените коридори и мухлясалите стаи особено в моргата и залите за аутопсия и събираше изображения на разруха и упадък. Архивите му съдържаха фотографии на стари сгради и трупове. Имаше много, някои доста артистични, от места като Нортъмбърланд Терас, Палмърс Грийн и Северното околовръстно шосе, вече несъществуващия завод за олио „Пюра“ на Боу Крийк в Канинг Таун и Готическият кралски арсенал и Кралската лаборатория в Улуич. Снимките му на историческия кей на Ловел в Гринич, свидетелство за резултатите от агресивна занемареност, никога не пропускаха да го трогнат.

Ниъл Дън даваше инструкции по мобилния си телефон на шофьора на камиона, който преди малко беше тръгнал, как най-добре да скрие устройството. Указанията бяха точни и подробни, в съответствие с характера му и естеството на страховитото оръжие.

Въпреки че ирландецът го караше да се чувства неспокоен, Хидт беше благодарен, че пътищата им се бяха пресекли. Нямаше да напредне толкова бързо и благополучно без него. Хидт го наричаше „човека, който мисли за всичко“ и наистина беше така. Ето защо Северан Хидт с удоволствие се примиряваше с тайнственото мълчание, студените погледи и тромавата конструкция на железния робот, какъвто представляваше Ниъл Дън. Двамата си сътрудничеха успешно, въпреки че партньорството им беше иронично — инженер, чиято функция е да строи, и вехтошар, чиято страст е разрушението.

Какви любопитни създания са човешките същества! Предсказуеми само в смъртта. И верни също само тогава — разсъждаваше Хидт, но сетне прогони мисълта.

На вратата се почука точно когато Дън затвори телефона. На прага стоеше Ерик Янсен, охранителят в „Зелена инициатива“, който ги беше закарал до град Марч. Лицето му беше обезпокоено.

— Господин Хидт, господин Дън, някой влиза в сградата.

— Какво? — излая Хидт.

— Минал е през тунела.

Дън избълва като картечница няколко въпроса. Сам ли е натрапникът? Янсен засякъл ли е някакви комуникации? Наблизо ли е колата му? Има ли необичайно движение в района? Въоръжен ли е човекът?

Отговорите предположиха, че неканеният гост действа сам и не е от Скотланд Ярд или силите за сигурност.

— Засне ли го? Огледа ли го добре? — попита Дън.

— Не, сър.

Хидт щракна с дъгите нокти на пръстите си.

— Мъжът със сърбите от снощи? — обърна се той към Дън. — Детективът?

— Не е невъзможно, но не ми е ясно как би могъл да ни проследи дотук.

Дън се втренчи през мръсния прозорец на караваната, сякаш не виждаше сградата. Хидт знаеше, че ирландецът чертае план наум. Или вероятно преразглежда план, вече подготвен, в случай на подобно непредвидено нещо. Дън дълго стоя неподвижно. Накрая извади пистолета си, направи знак на Янсен да го последва и излезе от караваната.