Джефри Дивър
Картбланш (12)

Десета глава

Бонд излезе от кабинета на М. и тръгна по коридора. Поздрави елегантно облечена азиатка, която сръчно чаткаше по клавиатурата на голям компютър, и мина през вратата зад нея.

— Встъпил си в задълженията си, а? — каза той на мъжа, който се беше прегърбил над бюро, отрупано с книжа и папки.

— Да. — Бил Танър вдигна глава. — Седни, Джеймс — кимна той към свободен или по-точно празен стол. Кабинетът можеше да се похвали с няколко стола, но останалите служеха като подставки за още папки. — Е, най-важното, дадоха ли ти сносно вино и хубаво ядене в авиолинии „СВС“? — попита главният координатор на ГМР.

Хеликоптер „Апачи“, с любезното съдействие на Специалните военновъздушни сили, беше взел Бонд от една нива на север от Дунав и го бе закарал в база на НАТО в Германия, откъдето „Херкулес C1“, натоварен с части за микробуси, завърши пътешествието му до Лондон.

— Очевидно бяха забравили да заредят камбуза — отвърна Бонд.

Танър се засмя. Пенсионираният армейски офицер, бивш лейтенант-полковник, беше едър човек на петдесет и няколко години, с червендалесто лице, изправени рамене и праволинеен във всеки смисъл на думата. Носеше обичайната си униформа черни панталони и светлосиня риза с навити до лактите ръкави. Работата му беше трудна. Ръководеше ежедневните операции на ГМР и по правило не би трябвало да има чувство за хумор, но имаше. Той беше наставник на Бонд, когато младият агент бе постъпил на работа, и сега беше най-близкият му приятел в организацията. Той беше запален играч на голф и на всеки няколко седмици двамата с Бонд ходеха на някое от най-трудните игрища като „Роял Синк Портс“ или „Роял Сейнт Джордж“, или ако нямаха много време, на „Сънингдейл“, южно от Хийтроу.

Танър, разбира се, беше запознат в общи линии с Инцидент 20 и издирването на Ной, но Бонд му разказа новините и обясни принизената си роля в операцията на територията на Обединеното кралство.

Главният координатор се засмя съчувствено.

— Carte grise, а? Трябва да отбележа, че го приемаш много добре.

— Нямам избор — призна Бонд. — В Уайтхол още ли са убедени, че заплахата идва от Афганистан?

— Да речем, че се надяват да е базирана там — тихо отвърна Танър. — Поради няколко причини. Вероятно вече си се досетил какви са.

Естествено, той имаше предвид политиката.

След това Танър кимна към кабинета на М.

— Каза ли ти мнението си за конференцията по сигурността, на която е принуден да присъства тази седмица?

— Не остави много място за тълкуване — отговори Бонд.

Танър се ухили.

Бонд погледна часовника си и стана.

— Трябва да се срещна с един човек от Трето управление. Пърси Озбърн-Смит. Знаеш ли нещо за него?

Бил Танър повдигна загадъчно едната си вежда и се усмихна.

— Желая ти успех, Джеймс.

* * *

Отдел „0“ заемаше почти целия четвърти етаж.

Огромното отворено пространство беше преградено на работни станции за агентите. В средата бяха настанени техническите помощници и другият поддържащ персонал. Помещението би приличало на отдел „Продажби“ в голям супермаркет, ако не беше фактът, че на вратата на всеки кабинет имаше скенер за ретината и електронна ключалка. В центъра имаше много компютри с плоски екрани, но нито един от гигантските монитори, които бяха модни в шпионските организации и филмите.

Бонд тръгна през тази оживена зона и кимна за поздрав на блондинка на двайсет и пет години, която седеше на ръба на канцеларския си стол и изпълняваше задълженията си зад подредено работно място. Ако Мери Гуднайт работеше в някой друг отдел, Бонд вероятно щеше да я покани на вечеря и да види как ще се развият нещата оттам нататък. Тя обаче не работеше в друг отдел, а на пет метра от вратата на кабинета му, беше неговият човешки дневник, крепостна порта и подвижен мост и умееше да отпраща посетителите без предварително уговорена среща твърдо и със съвършена тактичност — най-важното нещо, когато си на държавна работа. Макар да не бяха наредени на бюрото й, Гуднайт от време на време получаваше от колеги, приятели и гаджета — картички или сувенири, вдъхновени от филма „Титаник“. Много приличаше на Кейт Уинслет.

— Добро утро, Гуднайт^[1].

Тази игра на думи и други подобни отдавна се бяха превърнали от флиртуване в символ на привързаност и вече бяха нещо като размяна на нежности между съпрузи, почти машинални и никога отегчителни.

Гуднайт прегледа ангажиментите на Бонд за деня, но той й каза да отмени всичко. Щеше да се срещне с човека от Трето управление, който щеше да дойде от Темз Хаус и може би веднага след това щеше да излезе.

— А сигналите? — попита тя.

Бонд се замисли.

— Може да ги прочета сега. И без това трябва да разчистя бюрото си. Ако се наложи да замина, не искам да се натрупат материали за цяла седмица четене, когато се върна.

Гуднайт му даде зелени папки с гриф „Строго секретно“. Бонд получи одобрението на електронната ключалка и скенера за ириса, влезе в кабинета си и запали осветлението. Пространството не беше малко според лондонските стандарти за кабинети, пет на пет метра, но доста стерилно. Бюрото беше малко по-голямо, но в същия цвят като бюрото му в Отбранителната разузнавателна агенция. Четирите дървени лавици бяха отрупани с разнообразни по тематика книги и периодични издания, които бяха или можеше да му бъдат полезни — от най-новите хакерски методи, използвани от българите, до тайландски идиоми и наръчник за зареждане на патрони за снайперова пушка „Лапуа .338“. Малко лични вещи освежаваха стаята. Предметът, който би могъл да бъде изложен на показ, очебийният Кръст за храброст, даден му за заслуги в Афганистан, беше в най-долното чекмедже на бюрото. Бонд бе приел честта на драго сърце, но за него смелостта беше само инструмент в торбата на войника и не виждаше смисъл да държи на показ миналото си. Това беше все едно да окачи списък с използвани кодове на стената. Той седна на стола и започна да чете сигналите — разузнавателни доклади от отдел „Запитвания“ на МИ6, подредени и сложени в папки, както му е редът. Първият беше от Руското бюро. Тяхната станция „Р“ беше успяла да хакне правителствен сървър в Москва и да източи класифицирани документи. Бонд, който имаше вроден талант за езика и беше учил руски във Форт Монктън, прескочи резюмето на английски и премина към непреведените разузнавателни данни.

Прочете един параграф от тежката проза, когато две думи го накараха да се вцепени.

Стальной патрон.

Стоманен патрон.

Изразът отекна дълбоко в него, както сонар в подводница засича далечна, но ясно определена мишена.

„Стоманен патрон“, изглежда, беше кодово наименование на „активно мероприятие“, съветският термин, описващ тактическа операция. Отнасяше се за живота на неколцина души.

Некоторые смерти…

Ала нямаше нищо конкретно за оперативните детайли.

Бонд се облегна назад и се втренчи в тавана. Чу женски гласове пред вратата и погледна натам, Фили държеше няколко папки и бъбреше с Мери Гуднайт. Бонд кимна и агентката на МИ6 се приближи до него и се настани на дървения стол срещу бюрото му.

— Какво откри, Фили?

Тя се наведе напред и кръстоса крака. На Бонд му се стори, че чу привлекателното шумолене на найлон.

— Първо, фотографските ти умения са чудесни, Джеймс, но светлината е била малко. Не можах да получа достатъчно висока резолюция на лицето на Ирландеца, за да го разпознаем. И няма други отпечатъци върху сметката от ресторанта и бележката, освен частичен от твоите.

Очевидно човекът щеше да остане анонимен засега.

— Но отпечатъците върху очилата са ясни. Местният е бил Алдо Карич, сърбин. Живее в Белград и работи за националните железници. — Фили сви устни от разочарование и това подчерта очарователната й трапчинка. — Но ще отнеме малко повече време, отколкото се надявах, за да извлечем детайли. Същото е положението и с опасния материал във влака. Никой не казва нищо. Ти беше прав. Белград не е в настроение да съдейства. А сега късчетата хартия, които си намерил в горящата кола. Получих някои възможни местонахождения.

Бонд забеляза разпечатките, които Фили извади от папката. Географски карти, украсени с веселата емблема на „Мап Куест“, онлайн услугата за упътване.

— Проблеми с бюджета ли имате в МИ6? С удоволствие ще позвъня на министерството на финансите за вас.

Тя се засмя задъхано.

— Разбира се, използвах заместители. Исках да имам представа къде точно на терена играем. — Фили потупа едната папка. — Сметката? Кръчмата е тук. Намира се встрани от магистрала, близо до Кеймбридж.

Бонд се втренчи в картата. Кой се беше хранил там? Ирландеца? Ной? Други съучастници? Или някой, който беше наел колата миналата седмица и нямаше никаква връзка с Инцидент 20?

— А бележката?

Бутс — 17 март. Не по-късно.

Фили извади дълъг списък.

— Опитах се да помисля върху всяка възможна комбинация какво би могло да означава това. Дата, ботуши, географски координати, аптека. — Устните й отново се свиха. Тя не беше доволна, че усилията й не се бяха увенчали с успех. — Опасявам се, че не открих нищо очевидно.

Бонд стана, свали няколко карти на Кралското картографско управление от лавиците, прелисти едната и се вгледа внимателно.

На прага застана Мери Гуднайт.

— Джеймс, някакъв човек иска да се срещне с теб. Каза, че е от Трето управление и името му е Пърси Озбърн-Смит.

Фили явно съзря промяната в изражението на Бонд.

— Тръгвам, Джеймс. Ще продължа да обработвам сърбите. Ще се пречупят. Гарантирам.

— А, и още нещо, Фили. — Бонд й даде сигнала, който беше прочел преди малко. — Искам да изровиш всичко възможно за съветска или руска операция, наречена „Стоманен патрон“. Тук има малко, не много.

Тя погледна разпечатката.

— Съжалявам. Не е преведено, но ти вероятно… — започна той.

— Я говорю по русски.

Бонд се подсмихна.

— И с далеч по-добър акцент от мен.

Той си напомни никога повече да не я подценява.

Фили внимателно прочете разпечатката.

— Хакнато е от източник онлайн. У кого е оригиналният информационен файл?

— Сигурно у някого от вашите хора. Дошъл е от Станция „Р“.

— Ще се свържа с Руското бюро. Ще прегледам метадатата, закодирана във файла. Така ще разбера на коя дата е създаден, кой е авторът и може би дали има препратки към други източници. — Фили пъхна документа на руски в кафява папка, извади писалка и отбеляза едното квадратче отпред. — Как искаш да бъде класифицирана информацията?

Бонд се замисли за миг.

— Само за нашите очи.

— „Нашите“? — учуди се тя. Местоимението не се използваше в официалното класифициране на документи.

— Твоите и моите — тихо отговори той. — Ничии други.

Фили се поколеба и после с красивия си почерк написа: „Само за очите на агент на МИ6 Мейдънстоун и агент на ГМР Джеймс Бонд“.

— Приоритет? — попита тя.

Той изобщо не се поколеба.

— Спешно.