Джефри Дивър
Картбланш (74)

Седемдесет и втора глава

Джеймс Бонд седеше навън, в ъгъла на терасата на ресторанта в хотел „Тейбъл Маунтин“.

Над главата му грееха газови калорифери, които изпращаха надолу водопади от топлина. Миризмата на пропан беше странно привлекателна в хладния нощен въздух.

Той държеше тежка кристална чаша с бърбън „Бейкър“ и лед. Алкохолът имаше същия състав като „Базил Хейдън“, но беше с по-високо качество. Бонд разклати чашата, за да се разтопят кубчетата лед, макар че не беше сигурен дали иска да разрежда бърбъна след вечер като тази.

Най-после отпи и огледа масите наоколо. Всичките бяха заети от влюбени двойки. Милваха ръцете си и допираха колене, докато шепнеха тайни обещания с дъх, ухаещ на вино. Завъртаха се воали от копринени коси, когато жените накланяха глави да чуят нежните думи на придружителите си.

Бонд се замисли за Франшоек и Фелисити Уилинг.

Какъв ли щеше да бъде дневният й ред в събота? Смяташе ли да разкаже на безпощадния наемник Джийн Терон за кариерата си на брокер на глада и да се опита да го завербува?

И ако тя наистина беше жената, за каквато я бе помислил отначало, спасителката на Африка, щеше ли той да признае, че е оперативен агент за британското правителство?

Размислите дразнеха Джеймс Бонд. За него това беше загуба на време. Изпита облекчение, когато мобилният му телефон изжужа.

— Бил.

— Ето какво е общото положение, Джеймс — каза Танър. — Войските в страните около Източен Судан вече не са в бойна готовност. Хартум разпространи изявление, че Западът отново „се намесва в демократичния процес на суверенна държава в опит да наложи феодализъм в региона“.

— Феодализъм? — усмихна се Бонд.

— Подозирам, че авторът е искал да каже „империализъм“, но се е объркал. Не разбирам защо Хартум не използва Гугъл, за да намери някой свестен журналист, както правят всички останали.

— Ами китайците? Те са лишени от големи количества петрол с отстъпка.

— Едва ли са в положение да се оплакват, тъй като са отчасти виновни за нещо, което щеше да бъде една много неприятна война. Но регионалното правителство на Източния алианс е на седмото небе. Губернаторът им подшушнал на нашия министър-председател, че ще гласуват да се отделят от Хартум догодина и ще проведат демократични избори. Искат дългосрочни икономически връзки с нас и Америка.

— И те имат много петрол.

— Гейзери, Джеймс. Почти всичката храна, която Фелисити Уилинг е смятала да раздаде, пътува обратно за Кейптаун. Световната програма по изхранването ще контролира разпределянето й. Ще я изпратят на места, където има нуждаещи се. Съжалявам за Лам.

— Той се изпречи на огневата линия, за да ни спаси. Трябва да бъде награден посмъртно.

— Ще се обадя във Воксхол Крос и ще им кажа. А сега, извинявай, Джеймс, но ми трябваш в понеделник. Нещо се пече в Малайзия. Има връзка с Токио.

— Странна комбинация.

— Да.

— Ще бъда при теб в девет сутринта.

— По-добре в десет. Ти беше много зает през седмицата.

Затвориха и Бонд имаше време само за една глътка бърбън, когато телефонът му отново започна да вибрира. Той погледна екрана и отговори на третото позвъняване.

— Фили.

— Джеймс, прочетох сигналите. Боже мой, добре ли си?

— Да. Денят беше труден, но изглежда оправихме всичко.

— Ти си майстор на омаловажаването. Е, оказа се, че „Геена“ и Инцидент 20 са две различни неща, а? Никога не би ми хрумнало. Как надуши това?

— Чрез аналитични взаимни зависимости, разбира се. Трябва да разсъждаваме триизмерно — сериозно отговори Бонд.

— Будалкаш ме, нали, Джеймс? — след кратко мълчание попита Фили Мейдънстоун.

— Предполагам.

Тя се засмя.

— А сега, сигурна съм, че си капнал от умора и се нуждаеш от почивка, но открих още едно парче от загадката „Стоманен патрон“. Ако те интересува.

Успокой се — помисли си той.

Но не можа. Предател ли беше баща му или не?

— Научих самоличността на къртицата на КГБ в МИ6, онзи, който е бил убит.

— Разбирам. — Бонд си пое бавно дъх. — Кой е бил?

— Чакай малко… Къде оставих листчето? Тук беше.

Агония. Бонд се помъчи да запази спокойствие.

— Аха, ето го — каза Фили. — Името му под прикритие е било Робърт Уидърспун. Завербуван е от КГБ, докато е учил в Кеймбридж. През 1988 година е бил блъснат под влак в метрото на Пикадили Съркъс от агент на КГБ, участник в активното мероприятие.

Бонд затвори очи. Андрю Бонд не беше учил в Кеймбридж и двамата със съпругата му бяха загинали през 1990 година в планина във франция. Баща му не беше предател. Нито шпионин.

— Но открих, че и друг агент на свободна практика на МИ6 е бил убит в рамките на „Стоманен патрон“ — продължи Фили. — Не е бил двоен агент, напротив, очевидно са го смятали за изключителен. Работил е в контраразузнаването и е издирвал къртици в МИ6.

Бонд завъртя думите й в съзнанието си като бърбъна в чашата си.

— Знаеш ли нещо за смъртта му? — попита той.

— Пазят я в тайна, но знам, че е бил убит през 1990 година някъде във Франция или Италия. Било е замаскирано като нещастен случай и на местопроизшествието е бил оставен стоманен патрон за предупреждение на другите агенти.

Устните на Бонд се разтеглиха в иронична усмивка. Оказваше се, че в крал на краищата баща му е бил шпионин, макар и не и предател, поне на родината си. Но беше ли предал семейството и сина си? Не беше ли Андрю Бонд безразсъдно смел, за да взима малкия си син на среща с вражеските агенти, които се опитваше да измами?

— Има и още нещо, Джеймс. Ти каза „смъртта му“.

— Какво?

— Ти каза „му“ за агента от контраразузнаването на МИ6, който е бил убит през 1990 година. Сигнал в архивите намеква, че агентът е бил жена.

Боже мой — помисли си Бонд. Майка му — шпионин? Моник Делакроа Бонд? Невъзможно. Но тя беше фотожурналист на свободна практика, което често се използва като неофициално прикритие за агенти. И беше много по-голяма авантюристка от баща му. Моник беше насърчила съпруга си да се занимава с планинско катерене и ски. Джеймс си спомни учтивите й, но твърди откази да го вземе да я придружава на фотографските й задачи.

Една майка, разбира се, никога не би изложила на опасност детето си, каквото и да препоръчва изкуството на занаята.

Бонд не знаеше какви са били изискванията за вербуване по онова време, но фактът, че Моник е родена в Швейцария, вероятно не е бил пречка да я наемат да работи.

Естествено, трябваше да направи още проучвания, за да затвърди подозрението си. И ако беше истина, щеше да намери онзи, който бе издал заповедта за убийството й, и извършителя. Ала това беше лично негова мисия.

— Благодаря, Фили. Мисля, че това е всичко, което ми трябваше. Златна си. Заслужаваш Ордена на Британската империя.

— Ваучер за подарък от „Селфридж“ ще свърши работа… Ще се заредя, когато в отдела за храни има седмица на индийската кухня.

Аха, отново общият им интерес към храната.

— В такъв случай, предлагам нещо още по-добро. Ще те заведа в един ресторант за ястия с къри на Брик Лейн, най-хубавия в Лондон. Още не са получили пълен лиценз, но може да внесем бутилка „Бордо“ от онези, за които ти спомена. Следващата събота става ли?

Тя не отговори веднага и Бонд предположи, че проверява календара.

— Да, Джеймс, ще бъде чудесно.

Той си я представи отново — буйните червени коси, искрящите й златистозелени очи и шумоленето, докато кръстосваше крака.

— И ти ще трябва да си доведеш приятелка — добави Фили.

Бърбънът преседна в гърлото му.

— Разбира се — отговори машинално.

— Ти и тя, Тим и аз. Много ще се забавляваме.

— Тим. Годеникът ти.

— Може би си чул, че преживяхме труден период, но той отказа страхотна работа, за да остане в Лондон.

— Добро момче. Вразумил се е.

— Едва ли вината е негова, защото с мен се живее трудно. Но решихме да видим дали ще излезе нещо. Отдавна сме заедно. Ще пробваме в събота. Ти и Тим можете да си говорите за коли и мотоциклети. Той знае много за тях. Повече от мен.

Тя говореше твърде бързо. Освен че беше умна, Офелия Мейдънстоун загряваше бързо и отлично съзнаваше какво се беше случило между тях в ресторанта в понеделник. Тя чувстваше реалната връзка, която имаха, и дори сега мислеше, че може да се случи нещо… ако миналото не се беше намесило.

Миналото — иронично си помисли Бонд. Страстта на Северан Хидт.

И неговото възмездие.

— Радвам се за теб, Фили — искрено каза той.

— Благодаря, ти, Джеймс.

В гласа й прозвуча леко вълнение.

— Но няма да ти позволя да прекараш живота си, като буташ бебешки колички из Клапам. Ти си най-добрият офицер за свръзка, който сме имали, и ще настоявам да те използвам за всяка задача, която евентуално ми възложат.

— Ще бъда готова за теб, Джеймс, когато и където ме искаш.

Бонд си помисли, че при дадените обстоятелства изборът на думи вероятно не беше най-подходящият, и се усмихна.

— Трябва да затварям, Фили. Ще ти звънна идната седмица за анализа на Инцидент 20.

Поръча си още едно питие и щом то пристигна, изпи половината на един дъх и се втренчи в пристанището, въпреки че не виждаше много от зрелищната му красота. И разсейването му нямаше нищо общо е, съвсем малко с възобновения годеж на Офелия Мейдънстоун.

Не, мислите му се въртяха около по-важна тема.

Майка ми шпионин…

Боже мой.

Неочаквано някакъв глас прекъсна бурните му мисли.

— Закъснях. Съжалявам.

Бонд се обърна към Бхека Джордан, която седеше срещу него.

— Добре ли е угого?

— О, да, но сестра ми ни накара да гледаме повторението на „Сгуди Снайси“.

Бонд повдигна вежда.

— Ситуационна комедия на зулуски отпреди няколко години. Смешна е.

Под отоплителното тяло на терасата беше топло и Джордан съблече морскосиньото си сако. Червената й риза беше с къси ръкави и Бонд видя, че няма пудра на ръката. Белегът, причинен от бившите й колеги, се виждаше ясно. Той се зачуди защо не го е скрила тази вечер.

Тя го погледна внимателно.

— Изненадана съм, че прие поканата ми за вечеря. Между другото, аз черпя.

— Не е необходимо.

— Не знам какво означава това — намръщи се Джордан.

Бонд реши, че и той не знае.

— Тогава благодаря.

— Не бях сигурна дали да те поканя. Колебах се известно време. Не съм човек, който се колебае. Обикновено взимам решения много бързо. Мисля, че ти го казах. — Тя отмести поглед встрани. — Съжалявам, че срещата ти във винарския район не се състоя.

— Като се има предвид всичко, предпочитам да съм тук с теб, отколкото във Франшоек.

— И аз мисля така. Трудна жена съм, но не съм масов убиец. Ала ти не трябваше да флиртуваш с мен — заплашително добави тя. — Не отричай! Много добре си спомням погледа ти на летището в деня, когато пристигна.

— Флиртувам много по-малко, отколкото си мислиш.

— Психолозите имат термин за това. Нарича се проектиране. Ти проектираш чувствата си върху мен.

— Забележката ти е флиртуване!

Бонд се засмя и направи знак на сомелиера. Посочи бутилката южноафриканско вино, което му беше поръчал да донесе, когато дамата му пристигне. Сервитьорът го отвори.

Бонд опита виното и кимна одобрително.

— Ще ти хареса — каза той на Джордан. — „Греъм Бек Кюве Клайв“. Шардоне и пино ноар. От 2003 година, от Робъртсън, Уестърн Кейп.

Джордан се засмя. Рядко го правеше.

— Преподавах ти лекции за Южна Африка, но и ти, изглежда, знаеш някои неща.

— Виното е хубаво като в Реймс.

— Къде е това?

— Във Франция, където правят шампанското. На изток от Париж. Красиво място. Ще ти хареса.

— Сигурна съм, че е красиво, но очевидно няма смисъл да ходя там, след като нашето вино е хубаво като тяхното.

— Логиката й беше неоспорима. Двамата наклониха чаши един към друг.

— Khotso — каза тя. — Мир. Khotso.

Те отпиха и помълчаха няколко минути. Бонд се чувстваше изненадващо удобно в компанията на тази „трудна жена“.

Джордан остави чашата си.

— Може ли да те питам нещо?

— Моля — отвърна той.

— Когато Грегъри Лам и аз бяхме в караваната пред „Шестият апостол“ и записвахме разговора ти с Фелисити Уилинг, ти й каза, че си се надявал, че между вас може да излезе нещо. Вярно ли е това?

— Да.

— Тогава съжалявам. И аз нямах късмет в личните си взаимоотношения. Знам какво е, когато сърцето ти се обърне срещу теб. Но ние сме издръжливи същества.

— Така е. Напук на всичко.

Тя отмести очи от него и се вгледа в пристанището.

— Моят куршум уби Ниъл Дън — заяви Бонд.

Джордан се стресна.

— Откъде знаеше, че аз… — Гласът й заглъхна.

— За пръв път ли стреляш по човек?

— Да. Но как можеш да бъдеш сигурен, че куршумът е бил твоят?

— Реших, че от това разстояние е най-добре векторът на мишената да бъде главата. Дън имаше една рана в челото и друга в торса. Изстрелът в главата беше моят и беше фатален. Раната в тялото беше нанесена от теб, но беше повърхностна.

— Убеден ли си, че ти го застреля в главата?

— Да.

— Защо?

— В този сценарий за стрелба не бих пропуснал.

Джордан замълча за миг и после каза:

— Предполагам, че трябва да ти повярвам. Всеки, който употребява изрази като „векторът на мишената“ и „сценарий за стрелба“, сигурно знае къде е попаднал куршумът му.

Бонд си помисли, че в началото, когато се запознаха, тя би казала това с присмех — намек за склонния му към насилие и крещящо незачитане на закона характер, но сега просто отбеляза факт.

Двамата бъбриха известно време за нейното семейство и за неговия живот в Лондон и пътуванията му.

Нощта вече беше обвила града, приятна есенна вечер, типична за тази част на южното полукълбо, и панорамата заискри от неподвижните светлини на сушата и движещите се светлини на плавателните съдове. Звездите също заблестяха, с изключение на черните бездни наблизо там, където кралят и принцът на скалните образования в Кейптаун блокираха небето — планината Тейбъл Маунтин и Лъвската глава.

До тях достигна жаловитият баритонов вой на корабна сирена от пристанището.

Бонд се запита дали източникът е някой от корабите, доставящи храна.

Или вероятно беше на туристическото корабче, което връщаше посетители от затвора на близкия остров Робен, където хора като Нелсън Мандела, Кгалема Мотланте и Джейкъб Зума — всичките впоследствие станали президенти на Южна Африка — бяха лежали дълги, тежки години по време на апартейда.

Или може би сирената беше на пътнически кораб, който се готвеше да замине за други пристанища и призоваваше уморени пътници, понесли чанти с увита в прозрачно фолио пастърма билтонг, вино пинотаж и кърпи за бърсане на съдове в черно, зелено и жълто — цветовете на Африканския национален конгрес — заедно с туристическите си преживявания в тази сложна страна.

Бонд направи знак на сервитьора, който донесе менюто. Докато Джордан го взимаше, ранената й ръка за миг докосна лакътя му. Двамата се усмихнаха за малко повече от миг.

Ала въпреки личните изповеди и помирението им в момента, Бонд знаеше, че щом вечерята свърши, ще качи Джордан на такси, което ще я закара в Бо Каап, а той ще се върне в хотелската си стая и ще приготви багажа си за полета до Лондон сутринта.

Това беше „несъмнено“, както би се изразил Куолийн Нкози.

Идеята за жена, която му пасва идеално и с която може да сподели всички тайни и живота си, го привличаше и се беше оказала утешаваща и подкрепяща в миналото. Бонд обаче осъзна, че такава жена, всъщност всяка жена, би заемала малка роля в особената реалност, в която той живееше. В края на краищата, целта му постоянно го тласкаше в движение, от място на място, и оцеляването и душевното му равновесие изискваха транзитният преход да бъде неумолимо бърз, за да може да догони плячката и да изпревари преследвача.