Джефри Дивър
Картбланш (68)

Шейсет и шеста глава

През май слънцето в Кейптаун залязва около пет и половина. Докато Бонд караше на юг по Виктория Роуд, пейзажът стана сюрреалистичен, облян във величествения залез. И после се спусна здрач, изпъстрен с ивичести пурпурни облаци над бурния Атлантически океан.

Планината Тейбъл и Лъвската глава останаха зад гърба му. Вляво от него бяха мрачните назъбени скални образувания на планинската верига Дванайсетте апостоли, осеяни с треви, финбош и тук-там протея. На невъзможни места бяха поникнали предизвикателни борове.

Половин час след като излезе от офиса на Фелисити Уилинг, Бонд забеляза отклонението за странноприемницата „Шестия апостол“ вляво, на изток. Два знака бележеха пътя: името на хотела с олющена избеляла боя и отдолу, по-ярко и ново, предупреждение, че се извършва строителство и влизането е забранено.

Бонд зави към входа, угаси фаровете и бавно продължи по дълга криволичеща алея. Чакълът стържеше под гумите. Пътят водеше право към внушителната фасада на Хребета на апостолите, който се извисяваше на трийсет-четирийсет метра зад сградата.

Пред него беше странноприемницата — занемарена и отчаяно нуждаеща се от обещания ремонт. Той предположи, че някога мястото е било чудесно за почивка или романтично преживяване, на което да заведеш любовницата си от Лондон или Хонконг. Сградата беше едноетажна и несиметрично разположена, построена сред огромни градини, сега изоставени и обрасли с плевели.

Бонд заобиколи отзад и спря на буренясалия паркинг. Скри субаруто в храстите и високите треви, слезе и погледна към затъмнената каравана, използвана от строителния екип. Освети я с фенерчето си. Нямаше признаци, че вътре има някого. След това извади валтера си и безшумно тръгна към хотела.

Предната врата беше отворена и Бонд влезе вътре. Долови мирис на мухъл и на наскоро излян бетон и боя. Вдясно видя всекидневна и библиотека, а вляво голяма трапезария и фоайе, които гледаха на север и предлагаха гледка към градините и възвишенията на Дванайсетте апостоли над тях, все още слабо осветени от последните лъчи на залязващото слънце. В тази стая работниците бяха оставили компресорите, резачките и различни други инструменти, всичките закачени на вериги с катинари. Отзад беше коридорът към кухнята. Бонд забеляза електрически ключове за външно и вътрешно осветление, но предпочиташе да е тъмно.

Крачетата на мъничко животно изприпкаха под дъските на пода.

Бонд седна върху кутия с инструменти в ъгъла на трапезарията. Нямаше какво друго да прави, освен да чака, докато врагът се появи.

Замисли се за лейтенант-полковник Бил Танър, който наскоро след присъединяването му към ГМР бе казал: „Виж, 007, по-голямата част от работата ти ще включва чакане. Надявам се, че си търпелив“.

Бонд не беше търпелив, но ако мисията му изискваше чакане, чакаше.

По-рано, отколкото бе предполагал, стената се освети от лъч светлина. Той стана и погледна през един от предните прозорци. Към странноприемницата идваше кола, която спря в ниската растителност близо до входа.

Някой слезе. Бонд присви очи. Беше Фелисити Уилинг. Държеше се за корема.

Бонд изскочи навън и хукна към нея.

— Фелисити!

Тя се помъчи да върви, но се строполи на чакъла.

— Джеймс, помогни ми! Аз съм… Помогни ми! Ранена съм.

Той се приближи и видя червено петно отпред на блузата й. Пръстите й също бяха окървавени. Бонд коленичи и я прегърна.

— Какво се случи?

— Отидох… на доковете да проверя пратката. Там имаше един човек. Извади пистолет и ме простреля! Не каза нищо. Стреля по мен и побягна. Успях да се кача в колата и дойдох тук. Трябва да ми помогнеш!

— Защо не се обади на полицията?

— Той беше полицай, Джеймс.

— Какво?

— Видях значката на колана му.

Бонд я вдигна, занесе я в трапезарията и внимателно я сложи да легне върху чували, натрупани до стената.

— Ще намеря нещо да те превържа — промълви и после ядосано каза: — Аз съм виновен. Трябваше да се досетя. Ти си мишената на Инцидент 20. Лам няма да потопи пътнически кораб, а кораб с храна. Сигурно е бил нает от някоя агробизнес фирма в Америка или Европа, за които говореше ти, да те убие и да унищожи храната. Платил е на някого от полицията да му помогне.

— Не ме оставяй да умра!

— Всичко ще бъде наред. Ще те превържа и ще се обадя на Бхека. На нея можем да имаме доверие.

Бонд тръгна към кухнята.

— Не — с неестествено спокоен и безизразен глас каза Фелисити.

Той спря и се обърна.

— Хвърли мобилния си телефон, Джеймс.

Бонд се вгледа в проницателните й зелени очи, съсредоточени в него като очи на хищник. В ръката й беше собственото му оръжие „Валтер PPS“. Той потупа кобура си, откъдето Фелисити бе измъкнала пистолета, докато я беше пренасял вътре.

— Телефонът — повтори тя. — Не докосвай екрана. Хвани го отстрани и го хвърли в ъгъла.

Бонд се подчини.

— Съжалявам — добави Фелисити. — Съжалявам.