Джефри Дивър
Картбланш (57)

Петдесет и пета глава

Във фоайето на „Зелена инициатива“ нямаше никого. Бонд предположи, че Хидт или по-вероятно Дън е уредил персоналът да има почивен ден, за да може срещата и стартът на плана „Геена“ да преминат без прекъсване.

Северан Хидт влезе и радушно поздрави Бонд. Беше в добро настроение, дори въодушевен. Черните му очи блестяха.

— Терон!

Бонд стисна ръката му.

— Искам да направите презентация пред партньорите ми на проекта за полетата на смъртта. Те ще го финансират. Не е необходимо да представяте нещо официално. Отбележете на картата къде са масовите гробове, горе-долу колко трупа има във всеки, от колко време са заровени в земята и колко мислите, че са готови да платят клиентите. А, между другото, един-двама от партньорите ми са в бизнес, подобен на вашия. Може би се познавате.

На Бонд му хрумна тревожната мисъл, че мъжете може да се зачудят на обратното: защо не са чували за безмилостния наемник от Дърбан Джийн Терон, осеял африканската земя с толкова много трупове.

Докато вървяха по коридора, Бонд попита къде може да се подготви, с надеждата, че Хидт ще го заведе в отдел „Научни изследвания и разработки“, след като вече е доверен партньор.

— Имаме кабинет за вас — отговори Хидт и го заведе в голяма стая без прозорци. Вътре имаше няколко стола, работна маса и бюро. Бяха му донесли и канцеларски принадлежности като тефтер с жълти листове, писалки, десетина подробни карти на Африка и интерком, но не и телефон. На коркови табла на стените бяха изложени копия на снимките на разлагащите се трупове, които беше дал на Хидт. Бонд се зачуди къде са оригиналите.

В спалнята на Хидт?

— Харесвате ли го? — мило попита Вехтошаря.

— Чудесен е. Компютърът би ми помогнал.

— Мога да го уредя за писане и разпечатки. Без достъп до интернет, разбира се.

— Без?

— Тревожим се от хакери и за сигурността. Но засега не се притеснявайте, че ще трябва да пишете нещо официално. Написаните на ръка бележки са достатъчни.

Бонд запази спокойно изражение, когато видя часовника. В Йорк беше осем и двайсет. Оставаха два часа.

— Е, по-добре да се залавям за работа.

— Ще бъдем в главната зала за конференции малко по-нататък по коридора. Стигате до дъното и завивате наляво. Номер 900. Елате, когато пожелаете, но се погрижете да е не по-късно от дванайсет и половина. По телевизията ще дават нещо, което мисля, че ще ви се стори интересно.

Десет и половина йоркско време.

Хидт излезе, а Бонд се наведе над картата и очерта кръгове около някои райони, които произволно беше избрал за бойни зони, когато с Хидт се бяха срещнали в клуб „Лодж“. Нахвърля няколко цифри за броя на жертвите, после нави картата и взе жълтия тефтер и няколко писалки. Излезе в коридора, където нямаше никого, ориентира се и тръгна към отдел „Научни изследвания и разработки“.

Изкуството на занаята повелява, че обикновено най-добрият подход е най-елементарният, дори в тайна операция като тази.

Той похлопа на вратата.

Господин Хидт ме помоли да взема едни документи… Съжалявам, че ви безпокоя. Няма да се бавя…

Бонд беше готов да връхлети върху човека, който отвори, и да извие ръката му, за да го подчини. Беше подготвен и за въоръжен пазач, дори се надяваше на среща с него, за да отнеме оръжието му.

Но никой не отвори. Очевидно и на персонала там беше даден почивен ден.

Той прибягна до резервния план, който беше още по-елементарен. Миналата вечер беше изпратил на Сану Хирани дигиталните снимки, които бе направил на отдел „Научни изследвания и разработки“. Шефът на отдел „Кю“ беше съобщил, че ключалката е на практика неразбиваема. Щеше да им отнеме часове да я хакнат. Той и екипът му щели да се опитат да измислят решение.

Скоро след това Бонд бе получил съобщение, че Хирани е изпратил Грегъри Лам да изнамери друг инструмент на занаята. Щял да го донесе сутринта заедно с писмени инструкции как Бонд да отвори вратата. Това беше предал агентът на МИ6 на Бонд в кабинета на Бхека Джордан.

Той огледа коридора още веднъж и после се залови за работа. От вътрешния джоб на сакото си извади „подаръка“ от Хирани — издържащо сто килограма тежест найлоново рибарско влакно, което не можеше да бъде засечено от детектора за метал на „Зелена инициатива“. Пъхна единия край в малкия процеп над вратата, докато стигна до пода от другата страна. Откъсна част от картона на жълтия тефтер и го изви като кука. Бутна я под вратата, закачи риболовното влакно и го издърпа.

Завърза краищата на троен хирургичен възел. Примката обхващаше вратата от горе до долу. Бонд използва писалка, превърна клупа в огромен турникет и започна да го стяга.

Найлоновото влакно се опъваше все повече и притискаше резето от другата страна на вратата. Накрая, както Хирани беше казал, че „по всяка вероятност“ ще стане, вратата изщрака и се отвори, сякаш някой служител от другата страна беше махнал резето, за да излезе. Заради пожарната безопасност отвътре нямаше табло с код.

Бонд влезе в тъмната стая, разви турникета и прибра в джоба си доказателството за нахлуването си. Затвори вратата, запали лампите и огледа лабораторията, търсейки телефони, предаватели или оръжия, но не видя такива неща. Имаше десетина компютъра, стационарни и преносими, но трите, които Бонд включи, бяха защитени с парола. Той не губи време с останалите.

Отчайващото беше, че бюрата и работните маси бяха отрупани с хиляди документи и папки, но никоя не беше надписана „Геена“ за по-удобно.

Бонд прерови купища чертежи, технически диаграми, списъци с характеристики и рисунки на схеми. Някои бяха на оръжия и охранителни системи, а други на превозни средства. Никой от тях обаче не отговаряше на жизненоважния въпрос кой е в опасност в Йорк и къде точно е бомбата.

И след това, най-после, Бонд откри папка с надпис „Сърбия“, отвори я и прегледа съдържанието.

Кръвта му се смрази. Не вярваше на очите си.

Пред него бяха снимки от моргата на старата британска военна болница в Марч. На едната маса имаше оръжие, което теоретично не съществуваше. Експлозивното устройство неофициално беше кръстено „Резачката“. МИ6 и ЦРУ подозираха, че сръбското правителство го разработва, но местните сътрудници не бяха намерили доказателство, че е направено. Представляваше хиперскоростно противопехотно оръжие, което използваше обикновени експлозиви, подсилени от твърдо ракетно гориво, и изстрелваше стотици малки титаниеви остриета с пет хиляди километра в час.

„Резачката“ беше толкова ужасяваща, макар за разработването й да се носеха само слухове, че вече беше заклеймена от ООН и организациите за защита на човешките права. Сърбия упорито отричаше, че я прави, и никой дори търговците на оръжия с най-дебелите връзки не бяха виждали такова устройство.

Как се беше сдобил с нея Хидт, по дяволите?

Бонд продължи да прелиства папките и намери сложни инженерни диаграми, чертежи и инструкции за изработването на остриетата — шрапнелите на оръжието и за програмирането на активиращите системи, всичките написани на сръбски, с превод на английски. Хидт беше произвел „Резачката“. По някакъв начин беше докопал плановете и беше поръчал на инженерите си да конструират проклетото нещо. Титаниевите стружки, които Бонд беше намерил във военната база в Марч, бяха от смъртоносните остриета.

И влакът в Сърбия — това обясняваше загадката с опасния материал, който нямаше нищо общо с мисията на Дън там. Той вероятно дори не бе знаел за химикалите. Целта на пътуването му до Нови Сад беше да открадне титаний от влака, за да бъде използван в оръжието, тъй като зад локомотива имаше два вагона с метални отпадъци. Те бяха мишената му. Раницата на Ирландеца не съдържаше оръжия или бомби за взривяване на контейнерите с опасни вещества в третия вагон, а е била празна, когато той бе пристигнал. Дън я беше напълнил с уникални титаниеви стружки и ги беше занесъл в Марч, за да направят „Резачката“.

Ирландеца беше уредил дерайлирането така, че да прилича на произшествие и никой да не разбере, че металът е откраднат.

Но как Дън и Хидт се бяха сдобили с чертежите? Сърбите сигурно бяха направили всичко възможно, за да запазят в тайна плановете и характеристиките.

Бонд откри отговора минута по-късно в писмо от дубайския инженер Махди Ал Фулан с дата отпреди една година.

Северан,

Прегледах искането ти да проверя дали е възможно да се произведе система, която да възстановява нарязани класифицирани документи. Опасявам се, че с модерните машини отговорът е не. Но предлагам следното — мога да създам система електронно око, която предотвратява щетите, в случай че някой проникне в машина за нарязване на документи. Ще играе ролята на хиперскоростен оптичен скенер. Щом документите се пуснат в машината, скенерът извлича информацията от тях, преди да бъдат нарязани. Информацията може да се съхрани на харддиск три или четири терабайта, скрит някъде в машината, и да се прехвърли чрез обезопасен мобилен телефон или сателитна връзка, или дори физически да се възстанови, когато служителите ти сменят остриетата или почистват частите.

Освен това препоръчвам да направиш и да предложиш на клиентите си машини за унищожаване на документи, които са толкова ефективни, че превръщат документите в прах, за да им внушиш доверие да те наемат да унищожаваш и най-деликатните материали.

В допълнение имам план за подобно устройство, което ще извлича информацията от харддисковете, преди да бъдат унищожени. Мисля, че е възможно да се създаде машина, която да разглобява стационарни и преносими компютри, оптично да разпознава харддрайва и да го насочва към специална станция, където временно ще бъде свързан с процесор в машината за унищожаване. Секретната информация ще бъде копирана, преди харддрайвът да бъде изтрит.

Бонд продължи да чете. Машините за унищожаване на документи със скенери вече се използваха във всеки град, където „Зелена инициатива“ имаше филиал, включително в свръхсекретни сръбски военни бази и офиси на доставчици на оръжия извън Белград.

Други писма подробно описваха планове за събиране на не толкова класифицирани, но все пак ценни документи, чрез използването на специални екипи от боклукчии на „Зелена инициатива“, които да събират отпадъците на набелязани хора, да ги закарват на определени за целта места и да ги преглеждат и сортират за лична и деликатна информация.

Бонд оцени потенциала на замисъла. Той намери копия на бележки от кредитни карти, някои непокътнати, а други възстановени от обикновени машини за нарязване на хартия. Имаше сметка от хотел в покрайнините на Претория. Собственикът на картата носеше титлата „многоуважаван“, т.е., беше министър. Прикрепените към нея бележки предупреждаваха, че извънбрачната му любовна връзка ще бъде разгласена публично, ако той не се съгласи със списък искания от страна на политик от опозицията. Оказваше се, че такива неща са „специалните материали“, които Бонд беше видял да пренасят камиони на „Зелена инициатива“.

Имаше и много страници с нещо като телефонни номера заедно с други цифри, имена на потребители, пароли и откъси от имейли и текстови съобщения. Електронни отпадъци. Разбира се, работниците в „Силициевата секция“ преглеждаха телефоните и компютрите и записваха електронните серийни номера на мобилните телефони, пароли, банкова информация, текстове, съобщения и кой знае още какво.

Ала непосредственият въпрос беше къде точно ще бъде детонирана „Резачката“.

Бонд отново прегледа записките. Нямаше информация, която да го насочи към мястото на бомбата в Йорк, която щеше да експлодира след малко повече от час. Той се наведе над едната работна маса и се втренчи в диаграмата на устройството. Слепоочията му пулсираха.

Мисли — ядосано си заповяда.

Мисли…

В продължение на няколко минути не му дойде на ум нищо. И после му хрумна идея. Какво правеше Северан Хидт? Събираше информация от късчета и фрагменти.

И ти направѝ същото — каза си Бонд. Сглобѝ частите на мозайката.

Но с какви късчета разполагам?

 

• Мишената е Йорк.

• Едното съобщение съдържа думите „срок“ и „пет милиона лири“.

• Хидт е готов да причини масово разрушение, за да отклони вниманието от истинското престъпление, което смята да извърши — както дерайлирането на влака в Сърбия.

• „Резачката“ е била скрита някъде близо до Марч и сега е закарана в Йорк.

• Платено му е за атаката, не го прави по идеологически причини.

• Хидт е можел да използва експлозивно устройство, но си е направил труда да конструира „Резачката“ с реални сръбски военни обозначения, оръжие, което не се продава на общия пазар на оръжия.

• Хиляди хора ще умрат.

• Взривът ще бъде с радиус най-малко трийсет метра.

• „Резачката“ ще бъде детонирана в определен час десет и половина сутринта.

• Атаката е свързана с „писта“, път или друг маршрут — курс.

 

Бонд пренареди късчетата от мозайката по всеки възможен начин, но видя само несвързана откъслечна информация.

Продължавай — кипеше той от гняв. Отново се съсредоточи върху едно от късчетата. Представи си, че го взима и го поставя на друго място.

Стана ясна една вероятност — щом Хидт и Дън бяха създали „Резачката“, криминалистите, които щяха да направят анализ след взрива, щяха да намерят военните обозначения и да помислят, че атаката е организирана от сръбското правителство или армия, тъй като устройствата все още не се предлагаха на черния пазар. Хидт го беше направил, за да отклони вниманието от истинските извършители — себе си и онзи, който му беше платил милиони лири да изпълни задачата. Това беше насочване по погрешна следа като планираната влакова катастрофа.

И означаваше, че има две мишени. Очевидната би трябвало да има връзка със Сърбия и за обществеността и полицията щеше да бъде целта на атаката. Но истинската жертва щеше да бъде човек, поразен от взрива, случайно присъстващ на мястото. Никой нямаше да разбере, че той или тя е човекът, който Хидт и клиентът му искат да умре… и смъртта му щеше да накърни интересите на Британия.

Но кой? Високопоставено лице от правителството? Учен? И по дяволите, къде по-точно щеше да се състои атаката?

Бонд отново прегледа откъслечната информация.

Нищо…

Но после в съзнанието му изплува спомен. „Срок“ свършваше до „курс“.

Ами ако не се отнасяше за срок на изпълнение на договор, а за учебен срок или семестър? И ако курс не означаваше маршрут, а курс от лекции?

В това имаше някаква логика. Голяма институция с хиляди студенти.

Но къде?

Най-доброто, което Бонд можа да измисли, беше институция, където имаше курс, лекция, някакво събиране, музейна изложба или друго, свързано със Сърбия, в десет и половина тази сутрин. Това предполагаше университет.

Дали съшитата оттук-оттам теория беше вярна?

Нямаше повече време за размишления. Той погледна електронния часовник на стената, който неумолимо отброяваше минутите.