Джефри Дивър
Картбланш (50)

Четирийсет и осма глава

Бонд беше на част от секундата да се завърти, да заеме бойна поза за стрелба и да премахне главните мишени, но инстинктът му каза да се въздържи.

И добре, че го направи. Пазачите не гледаха него. Пак се бяха втренчили в телевизора.

Той небрежно погледна през рамо. Алармата се беше включила, защото Джесика, която бе освободена от процедурите на охраната, беше минала през детектора за метал с чантата и бижутата си. Единият пазач спокойно натисна бутона, за да пренастрои системата.

Сърцето на Бонд възстанови нормалния си ритъм. Двамата с Джесика минаха през следващия пост на охраната и излязоха на паркинга, където лекият ветрец разнасяше набръчкани кафяви листа. Бонд й отвори вратата на субаруто, след това седна зад волана, включи двигателя и подкара по черния път към H7 сред потока от камиони на „Зелена инициатива“.

Той мълча известно време, но после изкусно се залови за работа. Започна с безобидни въпроси, за да улесни Джесика да говори. Обича ли да пътува? Кои са любимите й ресторанти тук? Какво работи в „Зелена инициатива“?

И сетне попита:

— Любопитен съм. Как се запознахте с господин Хидт?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разкажете ми.

— На млади години бях Кралица на красотата.

— Сериозно? Не познавам други — усмихна се Бонд.

— Не се представих зле. Участвах в конкурса „Мис Америка“, но най… — Тя се изчерви. — Не, глупаво е.

— Моля ви, продължете.

— Веднъж се състезавах в Ню Йорк, в хотел „Уолдорф-Астория“. Преди конкурса ние, момичетата, бяхме във фоайето. Джаки Кенеди ме видя, дойде при мен и ми каза, че съм много хубава. — Джесика засия от гордост, каквато Бонд не беше виждал на лицето й досега. — Това беше един от върховите моменти в живота ми. Тя беше моят идол, когато бях момиче. — Усмивката й помръкна. — Всъщност не искахте да знаете това, нали?

— Аз ви попитах.

— Разбира се, животът в света на конкурсите за красота е кратък. След като спрях да се явявам, участвах в няколко реклами и информационни съобщения. Тази работа също е уморителна. Няколко години по-късно майка ми почина, бяхме много близки и преживях труден период. Намерих си работа като сервитьорка в нюйоркски ресторант. Северан работеше наблизо и често се срещаше с клиенти там. Започнахме да разговаряме. Той беше много интересен събеседник. Обичаше историята и пътуваше навсякъде. Говорехме за хиляди различни неща. Имахме неповторима връзка. Беше много… стимулиращо. По време на конкурсите се шегувах, че животът не се свежда само до външността и грима. Това е всичко, което хората виждат. Гримът и дрехите. Предполагам, че Северан прозря по-надълбоко в мен. Спогаждахме се. Той поиска телефонния ми номер и непрекъснато ми се обаждаше. Не бях глупава. Бях на петдесет и седем години, без семейство и със съвсем малко пари, а той беше хубав… жизнен мъж.

Бонд се запита дали това означава онова, което подозираше.

Сателитната навигация го насочи да излезе от магистралата и той внимателно потегли по натоварен път. Беше пълно с таксита микробуси. На кръстовищата чакаха влекачи, очевидно за да бъдат първи на мястото на евентуална катастрофа. Търговци продаваха напитки край пътя. Импровизиран бизнес се въртеше и от камиони и пикали. Неколцина правеха успешна търговия, като продаваха акумулатори и ремонтираха алтернатори. Защо това заболяване измъчваше точно южноафриканските превозни средства?

Сега, след като беше разчупил леда, Бонд небрежно попита за срещата утре, но Джесика отговори, че не знае нищо за нея, и той й повярва. Колкото и да беше отчайващо за Бонд, Хидт, изглежда, я държеше в пълно неведение за „Геена“ и другите незаконни дейности, в които бяха замесени той, Дън или фирмата.

Джипиесът показа, че до крайната им цел остават пет минути, затова Бонд заяви:

— Трябва да бъда откровен. Странно е.

— Кое?

— Как се е обградил с всичко това.

— С какво? — попита Джесика и се втренчи в него.

— Смърт, разруха.

— Ами това му е работата.

— Нямам предвид работата му в „Зелена инициатива“. Това го разбирам. Говоря за личния му интерес към старото, употребяваното… изхвърленото.

Джесика не каза нищо и посочи голяма дървена къща, опасана с внушителна каменна ограда.

— Това е къщата…

Гласът й потрепери и тя се разплака.

Бонд спря до тротоара.

— Джесика, какво има?

— Аз…

Тя дишаше учестено.

— Добре ли сте?

— Нищо, няма нищо. О, колко е неудобно.

Бонд взе чантата й и потърси кърпичка. Намери и й я даде.

— Благодаря. — Джесика се опита да говори, но после се предаде на риданията. Щом се успокои, обърна огледалото за обратно виждане към себе си. — Той не ми позволява да си слагам грим… Дано поне тушът ми не е потекъл и не ме е превърнал в клоун.

— Не ви позволява… Какво искате да кажете?

Изповедта замря на устните й.

— Нищо — прошепна Джесика.

— Нещо лошо ли казах? Извинявайте, ако съм ви разстроил. Само се опитвах да поддържам разговора.

— Не, не, не сте направили нищо, Джийн.

— Кажете ми какво не е наред — погледна я Бонд в очите.

Тя се поколеба.

— Не бях откровена с вас. Изиграх ролята си добре, но това беше фасада. Ние нямаме връзка. Никога не сме имали. Той ме желае… — Джесика вдигна ръце. — О, не ви трябва да чувате тези неща.

Бонд докосна ръката й.

— Моля ви. Виновен съм. Бръщолевех глупости. Чувствам се като глупак. Кажете ми.

— Да, той обича старото… употребяваното… изхвърленото. Мен.

— Боже мой, не. Не исках да кажа…

— Знам, че не искахте да го кажете, но точно затова ме желае Северан — защото съм част от спиралата надолу. Аз съм неговата лаборатория за повяхване, остаряване и разруха. Само това означавам за него. Той рядко разговаря с мен. Нямам представа какви мисли се въртят в главата му и не проявява интерес да разбере каква съм всъщност. Дава ми кредитни карти, води ме на хубави места, грижи се за мен. Но в замяна иска… да ме наблюдава как остарявам. Хващам го да ме гледа дали имам нови бръчки и старчески петна. Ето защо ми забранява да се гримирам. Северан оставя лампите запалени, когато… досещате се какво имам предвид. Знаете ли колко унизително е това за мен? И той много добре го съзнава, защото унижението е форма на упадък. — Джесика се засмя горчиво и избърса очите си с хартиена кърпичка. — И знаете ли кое е ироничното, Джийн? Когато бях млада, живеех за конкурсите за красота. Никой не се интересуваше какво представлявам отвътре нито съдиите, нито другите участнички… нито дори майка ми. Сега съм стара и на Северан също не му пука каква съм отвътре. Има моменти, когато мразя да бъда с него. Но какво да направя? Безсилна съм.

Бонд стисна ръката й.

— Не е вярно. Съвсем не сте безсилна. Да бъдеш стар е сила — опит, преценка, прозорливост, познаваш възможностите си. Младостта е изтъкана от грешки и импулси. Повярвайте ми, преживял съм го.

— Но какво бих правила без него? Къде бих отишла?

— Навсякъде. И можете да правите каквото искате. Вие очевидно сте умна жена. Сигурно имате някакви пари.

— Малко, но проблемът не са парите, а как да намеря някого на моите години.

— Защо ви е?

— Говорите така, защото сте млад.

— А вие говорите като човек, който вярва на онова, което са му внушили, вместо да разсъждава самостоятелно.

Джесика се усмихна едва-едва.

— Трогната съм, Джийн. — Тя потупа ръката му. — Много сте любезен. Не мога да повярвам, че се размекнах пред непознат. А сега трябва да се прибера у дома. Северан ще се обади да ме провери.

Бонд подкара колата и спря пред портата под бдителния поглед на пазач от охраната. Това елиминира другия му план — да влезе в къщата и да види какви тайни има там. Джесика стисна ръката му с две ръце и после слезе.

— Ще ви видя ли утре в завода? — попита той.

Тя пак се усмихна леко.

— Да, ще бъда там. Каишката ми е къса.

Обърна се и бързо се вмъкна през отварящата се порта.

Бонд превключи на първа скорост и потегли. Джесика Барнс мигновено се изпари от мислите му. Вниманието му се насочи към следващата дестинация и какво ще го посрещне там.

Приятел или враг?