Джефри Дивър
Картбланш (5)

Трета глава

Неизбежната смърт му тежеше.

Ниъл Дън клечеше сред бурените на десетина метра от железопътната стрелка. Той присви очи, втренчи се в помръкващата светлина на ранната вечер в кабинката на машиниста в приближаващия се товарен влак на сръбските железници и си помисли: Трагедия.

Смъртта обикновено беше разхищение, а Дън мразеше разхищенията. За него това граничеше с грях. Дизелови локомотиви, хидравлични помпи, подвижни мостове, електрически мотори, компютри, монтажни линии — всички машини бяха предназначени да изпълняват задачите си с възможно минимална загуба.

Смъртта беше прахосване на продуктивност.

Но тази вечер нямаше начин да я избегне.

Той погледна на юг, към отблясъците бяла светлина от фара на влака върху релсите, и после се озърна наоколо. Мерцедесът беше паркиран под правилен ъгъл и не се виждаше от влака. Това беше поредното прецизно изчисление, което Дън бе включил в плановете си за вечерта. Той си спомни гласа на шефа си.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант.

Дън забеляза сянката на главата на машиниста в кабината на дизеловия локомотив. Смърт… Той прогони мисълта.

Влакът вече беше на около петстотин метра.

Алдо Карич се приближи до него.

— Скоростта? — обърна се Дън към сърбина на средна възраст. Добра ли е? Струва ми се бавна.

— Не, добра е — отвърна сърбинът на развален английски. Сега я увеличава. Виж. Добра е.

Грамадният като мечок Карич всмукна въздух през зъбите си. Беше нервен по време на вечерята. Призна, че не е, защото може да го арестуват или уволнят, а защото ще му бъде трудно да запази в тайна десетте хиляди евро, включително от съпругата и двете си деца.

Дън отново погледна влака и пресметна скоростта, масата и наклона. Да, всичко беше точно. На този етап дори ако някой се опиташе да спре влака или диспечерът в Белград случайно забележеше, че нещо не е наред, обадеше се на машиниста и му заповядаше да удари спирачки, щеше да бъде физически невъзможно влакът да спре, преди да тръгне по релсите, сега преместени, за да го измамят.

Дън си напомни, че понякога смъртта е необходима.

Влакът беше на триста метра.

Всичко щеше да свърши за деветдесет секунди. И после…

Но какво беше това? Дън изведнъж съзря движение в близката нива. Неясен силует препускаше по неравната земя. Беше се насочил право към железопътната линия.

— Виждаш ли това? — попита той.

Карич ахна.

— Да, виждам. Кола. Какво става?

На бледата лунна светлина Дън видя малкия светъл автомобил, който препускаше по хълмчетата и заобикаляше дървета и части от огради. Как можеше шофьорът да кара толкова бързо по такъв терен? Изглеждаше невъзможно.

Вероятно тийнейджъри щурееха в някоя от глупавите си игри. Докато гледаше лудешкото препускане, Дън изчисли скоростта и ъглите. Ако не намалеше, колата щеше да прекоси линията секунди преди да мине влакът, но трябваше да ги прескочи, защото там нямаше прелез. Ако се заклещеше на релсите, локомотивът щеше да я смачка като зеленчукова консерва. Ала това нямаше да повлияе на мисията на Дън. Малкият автомобил щеше да бъде запратен встрани и влакът щеше да продължи смъртоносния си ход.

Почакай… Какво е това? Дън осъзна, че колата е полицейска. Но защо не бяха включени фаровете или сирената? Сигурно беше открадната. Самоубийство?

Шофьорът обаче нямаше намерение да спира на релсите, нито да преминава от другата страна. Колата полетя във въздуха от върха на хълма, стовари се на земята, плъзна се и спря на петдесетина метра пред влака. Шофьорът изскочи навън. Мъж. В черни дрехи. Дън не го виждаше ясно, но човекът не приличаше на полицай. Не се опита и да спре машиниста. Хукна по средата на железопътната линия и спокойно приклекна пред локомотива, който се носеше към него с осемдесет-деветдесет километра в час.

Обезумелият вой на свирката на влака изпълни нощта и от блокираните колела се разхвърчаха оранжеви искри.

Когато влакът се приближи на няколко метра от него, мъжът се хвърли встрани от релсите и изчезна в канавката.

— Какво става? — промълви Карич.

И в следващия миг от релсите пред дизеловия локомотив избухна бял пламък, а миг по-късно Дън чу пукот, който позна — експлозия на малко импровизирано експлозивно устройство или граната. След няколко секунди последва още един подобен взрив.

Шофьорът на полицейската кола, изглежда, имаше свой план.

Замисъл, който прецака намеренията на Дън.

Не, мъжът не беше полицай, нито самоубиец. Той сигурно беше детектив и имаше опит с експлозивите. Първата експлозия взриви клиновете, които прикрепваха релсата към траверсите, а втората леко отмести встрани необезопасената линия, така че предните леви колела на локомотива да се приплъзнат.

Карич измърмори нещо на сръбски. Дън не му обърна внимание. Гледаше как дискът на фара на локомотива примигва. И след това, с грохот и страховито стържене, локомотивът и грамадните вагони, които теглеше, излязоха от релсите и вдигайки облаци прах, откъртиха камъни от релсовия път и тръгнаха по земята.