Джефри Дивър
Картбланш (47)

Четирийсет и пета глава

Джеймс Бонд хареса шегичката на Колийн Нкози.

Да, колата, която той беше намерил за агента, беше малка и внос от Япония, син металик „Субару Импреза WRX“, модел STI, с турбо двигател с триста и пет конски сили, шест скорости и висок спойлер. Кокетното малко превозно средство щеше да се чувства много по-добре на състезателна писта, отколкото на някой паркинг на супермаркет. Бонд седна зад волана и не се сдържа. Изфуча по Баютенкант Стрийт, оставяйки две следи от гуми, и се отправи към магистралата.

Половин час пътува на север от Кейптаун, воден от сателитна навигация, и накрая зави по H7 и продължи на изток по все по-малко оживен път, покрай бездънна каменна кариера и после грозен пейзаж с ниски хълмове, донякъде зелени, донякъде кафяви от есенните багри. Тук-там по няколко дървета нарушаваха монотонността.

Майското небе беше облачно и въздухът бе влажен, но от пътя се вдигаше прахоляк, разнасян от камионите на „Зелена инициатива“, превозващи отпадъци в посоката, в която се беше отправил Бонд. Освен обикновените боклукчийски камиони имаше и много по-големи, изрисувани с името и емблемата на „Зелена инициатива“ отличителния зелен лист. Страничните надписи показваха, че идват от бази на фирмата из цяла Южна Африка. Бонд се изненада, като видя камион от филиал в Претория, административната столица на страната, която се намираше много далеч. Защо Хидт поемаше разходите да пренася отпадъци чак до Кейптаун, когато можеше да отвори депо за рециклиране там, където е необходимо?

Той смени скоростите и изпревари няколко камиона. Маневреният, бързо подвижен автомобил му доставяше удоволствие. Трябваше да разкаже на Фили Мейдънстоун за субаруто.

Мина покрай голям пътен знак в черно и бяло:

Gevaar!!!

ы̀пасност!!!

Privaat — eienskap

??астна собственост

Korporatiewe Kantoor

vлавен офис^[1]

Бонд се беше отклонил от H7 преди няколко километра, когато пътят се бе разделил на две. Камионите тръгнаха надясно. Той свърна наляво и пое по шосето, пред което имаше знак със стрелка.

Бонд бързо мина покрай гъста горичка, дърветата бяха високи, но изглеждаха наскоро засадени, преодоля малко възвишение, без да обръща внимание на знака за ограничение на скоростта до четирийсет километра в час, и рязко удари спирачки, когато видя „Зелена инициатива“. Внезапното спиране не беше заради някакво препятствие или остър завой, а заради обезпокоителната гледка, която го поздрави.

Безкрайното пространство на сметището изпълваше полезрението му и изчезваше в мъгла от прах в далечината. Оранжевите огньове от горящи отпадъци се виждаха най-малко от километър и половина.

Същински ад.

Пред Бонд имаше препълнен паркинг, а отзад се издигаше сградата на централата, която също беше зловеща. Макар и не голяма, постройката беше грубовата, мрачна и внушителна. Небоядисаният едноетажен бункер имаше само няколко малки и запечатани прозореца. Дворът беше опасан с две триметрови метални огради, увенчани със зловеща бодлива тел, която блестеше на слабата светлина. Бариерите, поставени на разстояние десет метра една от друга, напомниха на Бонд за друг подобен периметър зоната, в която се стреляше на месо без предупреждение, около южнокорейския затвор, от който той успя да измъкне местен сътрудник на МИ6 миналата година.

Бонд се намръщи, докато оглеждаше конфигурацията на оградите. Единият му план беше провален. От онова, което Фелисити му каза, той знаеше, че там има детектори за метал и скенери и по всяка вероятност внушителна предпазна ограда, но беше предположил, че бариерата е една. Смяташе да вмъкне някои нещата, които Хирани му беше изпратил: водонепроницаем миниатюрен радиопредавател и оръжие през оградата, да ги остави в тревата или храстите от другата страна и да ги вземе, след като влезе, но това нямаше да стане при наличието на две огради и такова голямо разстояние между тях.

Бонд отново подкара колата и видя, че входът е преграден от дебела стоманена порта, отгоре на която имаше табелка:

НАМАЛИ ПОТРЕБЛЕНИЕТО, ИЗПОЛЗВАЙ МНОГОКРАТНО, РЕЦИКЛИРАЙ.

Девизът на „Зелена инициатива“ смрази кръвта му, не самите думи, а конфигурацията — полумесец от контрастни черни метални букви. Напомни му за надписа над входа на нацисткия лагер на смъртта Аушвиц, че работата ще направи свободни затворниците — ARBEIT MACHT FREI.

Той спря и слезе от колата. Задържа у себе си валтера и мобилния си телефон, за да разбере колко ефективна е охраната. В джоба му беше и инхалаторът за астматици, който Хирани му беше изпратил, а под предната седалка на субаруто беше скрил други неща, доставени от Лам сутринта.

Приближи се до първото караулно помещение на външната ограда. Едър мъж в униформа го поздрави със сдържано кимане. Бонд му каза името си. Човекът се обади по телефона и миг по-късно друг, също толкова грамаден и неприветлив мъж в черен делови костюм дойде и каза:

— Господин Терон, елате, ако обичате.

Бонд го последва през ничията територия между двете огради. Влязоха в стая, където трима въоръжени пазачи седяха и гледаха футболен мач. Те станаха незабавно.

— Господин Терон, тук имаме много строги правила — каза охранителят. — Господин Хидт и партньорите му извършват повечето научноизследователска работа и разработките за фирмите си на тази територия и трябва внимателно да пазим професионалните си тайни. Не позволяваме внасянето на мобилни телефони или предаватели, нито фотоапарати, камери и пейджъри. Ще трябва да ги оставите тук.

Бонд видя голям рафт с прегради като отделенията за ключове на рецепцията на старомоден хотел. Бяха стотици и в повечето имаше телефони. Охранителят проследи погледа му.

— Правилото важи и за служителите ни.

Бонд си спомни, че Рьоне Матис му беше казал същото за лондонската база на Хидт — от фирмата там нито влизаха, нито излизаха СИГНИТ.

— Е, предполагам, че имате стационарни телефони, които може да използвам. Ще трябва да проверя съобщенията си.

— Има няколко, но всички линии минават през телефонна централа в отдела по сигурността. Някой пазач може да се обади вместо вас, но няма да сте сам. Повечето посетители говорят по телефоните си, след като излязат оттук. Същото важи и за имейлите ви и достъпа до интернет. Ако желаете да задържите нещо метално, ще го прегледаме на рентген.

— Трябва да ви кажа, че съм въоръжен.

— Да, като много хора, които идват в „Зелена инициатива“. Разбира се…

— Ще трябва да ви предам и оръжието си.

— Точно така.

Бонд благодари наум на Фелисити Уилинг, че му каза за охраната на Хидт, иначе щяха да го хванат с една от стандартните видеокамери или фотоапарати, скрити в писалка или копче на сакото, дело на отдел „Кю“, и това щеше да разклати доверието в него… и вероятно да доведе до схватка.

Играейки ролята на корав наемник, той се намръщи заради неудобството, но даде пистолета и телефона си, който беше програмиран да разкрие информация за самоличността му под прикритие на Джийн Терон само ако някой се опита да разбие кодирането му. След това разкопча колана и часовника си и ги сложи заедно с ключовете си на подноса за рентгена.

Закрачи бързо и взе вещите си, след като пазачът провери, че в часовника, ключовете и колана няма камери, оръжия или записващи устройства.

— Изчакайте тук, ако обичате — каза охранителят.

Бонд седна там, където му посочиха, и се огледа за отдел „Научни изследвания и разработки“, където Стефан Дламини им беше казал, че има информация за „Геена“, но не забеляза нищо.

Инхалаторът все още беше в джоба му. Ако го бяха претърсили, намерили и разглобили устройството, щяха да открият, че всъщност представлява чувствителен фотоапарат, направен без нито една метална част. Един от хората на Сану Хирани в Кейптаун бе успял да намери или да сглоби устройството сутринта. Затворът беше от въглеродно влакно, както и пружините, които го задействаха.

Носителят за съхраняване на образите беше доста интересен и уникален за днешните времена — старомоден микрофилм, каквито шпионите използваха по време на Студената война, фотоапаратът имаше обектив с фиксиран фокус и Бонд можеше да снима, като натисне основата и после я завърти, за да премести филмчето. В тази дигитална епоха забуленото в паяжини минало понякога предлагаше предимство.

Бонд седя пет минути, докато се появи Северан Хидт. Силуетът му не можеше да се сбърка — високият ръст, голямата глава, оградена с къдрава коса и брада, и добре ушитият костюм. Той спря застрашително на прага.

— Терон.

Черните му очи се впиха в Бонд.

Двамата се ръкуваха и Бонд се опита да не обръща внимание на гротескното усещане, което изпита, когато дългите нокти на Хидт се плъзнаха по дланта и китката му.

— Елате с мен — рече Хидт и го заведе в главната сграда, която съвсем не беше толкова неприветлива, колкото предполагаше външният й вид. Всъщност беше добре обзаведена със скъпи мебели, творби на изкуството, антики и удобни работни места за персонала. Изглеждаше типична за средна по размери фирма, фоайето беше обзаведено със задължителните канапе и столове, маса с професионални списания и кейптаунски вестник. По стените имаше картини на гори, хълмисти полета с жито и цветя, потоци и океани.

И навсякъде зловещата емблема, листът, който приличаше на кама.

Докато вървяха по коридорите, Бонд търсеше отдел „Научни изследвания и разработки“ и накрая в задната част на сградата видя знак, който сочеше към него.

Хидт обаче свърна в противоположната посока.

— Елате. Ще ви покажа завода.

Близо до изхода им дадоха тъмнозелени каски и после се приближиха до задна врата, където Бонд с изненада видя втори охранителен пост. Беше странно, че проверяваха работниците, които идват от двора с отпадъците и влизат в сградата. Хидт и Бонд излязоха във вътрешен двор, който гледаше към десетки ниски постройки. От всяка излизаха или влизаха камиони и мотокари. Навсякъде сновяха работници с каски и униформи.

Бараките, построени в спретнати редици като казарми, отново напомниха на Бонд за затвор или концентрационен лагер.

ARBEIT MACHT FREI…

— Насам — подвикна Хидт и тръгна по терен, отрупан със земекопни съоръжения, контейнери, бидони от петрол и палети с купища хартия и картон. Във въздуха се разнасяше тихо бръмчене и земята трепереше, сякаш работеше някаква огромна подземна пещ или машина — контрапункт на пронизителните писъци на чайките, които се спускаха да грабнат остатъци от храна, паднали от камионите, влизащи през портата, на около шестстотин метра на изток. — Ще ви изнеса кратък урок по бизнес — предложи той.

Бонд кимна.

— Има четири начина да се отървем от отпадъците. Може да ги изхвърлим някъде — предимно в сметища, но все още най-популярното място е океанът. Знаете ли, че в Тихия океан има четири пъти повече найлон, отколкото зоопланктон? Най-голямото сметище в света е Голямата тихоокеанска камара, огромна купчина боклук, която се движи между Япония и Северна Америка. Два пъти по-голяма е от Тексас и може да стане колкото целите Съединени щати. Никой не знае колко точно, но едно е сигурно — тя се увеличава. Вторият начин е отпадъците да се изгарят. Това е много скъпо и остава опасна пепел. Трето, боклукът може да се рециклира — експертната област на „Зелена инициатива“. И накрая, има минимизиране, което означава да се грижим да се произвеждат и продават все по-малко материали за еднократна употреба. Запознат сте с найлоновите бутилки за вода, нали?

— Разбира се.

— Те са много по-тънки, отколкото бяха.

Бонд му повярва.

— Това се нарича „олекотяване“. Много по-лесно се компресират. Обикновено самите продукти не са проблем, когато се стигне до изхвърляне. Опаковките имат много по-голям обем. С отпадъчните материали се справяхме лесно, докато не се променихме в консуматорско индустриално общество и започнахме масово производство на стоки. Как да дадем продуктите в ръцете на хората? Опаковаме ги в стиропор, слагаме ги в кутия и после, за бога, ги пускаме в найлонови торбички, за да ги занесем вкъщи. А, и ако е подарък, увиваме го в цветна хартия и завързваме панделка! Коледа е абсолютен ураган от отпадъци.

Извисявайки се, Хидт огледа империята си и продължи:

— Повечето заводи за преработване на отпадъци са на площ между петдесет и седемдесет и пет акра^[2]. Нашият е на сто акра. В Южна Африка имам още три завода и десетки трансферни станции, където камионите, които виждате по улиците, закарват боклука за компресиране и транспортиране в депа за обработване. Аз пръв отворих трансферни станции в южноафриканските гета. За шест месеца страната стана шейсет-седемдесет процента по-чиста. Наричаха найлоновите торбички „националното цвете на Южна Африка“, но вече не е така. Аз се справих с проблема.

— Видях камиони, които пренасят отпадъци от Претория и Порт Елизабет в двора тук. Защо?

— Специализиран материал — уклончиво отговори Хидт.

Опасни вещества? — зачуди се Бонд.

— Но трябва да тълкувате правилно речника, Терон. Остатъците от храна наричаме мокри или органични. „Вторични суровини“ са сухите материали като хартия, картон и тенекиени кутии. От домовете и офисите събираме „твърди градски отпадъци“, или ТГО, а от строежите и разрушените сгради — отломки. Има и институционални, комерсиални и индустриални отпадъци. Най-общият термин е „смет“, но аз предпочитам „отпадъци“. — Хидт посочи на изток, към задната част на завода. Всичко, което не се рециклира, отива там, в работната зона на сметището, където се заравя на пластове в пластмасова обшивка, за да предпазва бактериите и замърсяването да не проникнат в земята. Ще я забележите, като потърсите птиците.

Бонд проследи погледа му, който се насочи към връхлитащите чайки.

— Наричаме сметището Секция „Изчезване“.

Хидт поведе Бонд към входа на дълга сграда. За разлика от другите работни бараки постройката имаше внушителни врати, които бяха заключени. Бонд надникна през прозорците. Работници разглобяваха компютри, харддискове, телевизори, радиопредаватели, пейджъри, мобилни телефони и принтери. Имаше контейнери, препълнени с батерии, електрически крушки, компютърни харддискове, платки, жици и чипове. Персоналът носеше повече предпазни облекла от другите служители — противогази, тежки ръкавици и очила или цели маски за лицето.

— Това е нашият отдел за електронни отпадъци. Наричаме го „Силициевата секция“. Електронните отпадъци съставляват повече от десет процента от смъртоносните вещества на Земята — тежки метали, литий от батерии. Да вземем например компютрите и мобилните телефони. Те имат живот най-много две-три години и хората ги изхвърлят. Чели ли сте предупредителната брошура, която ви дават заедно с лаптопа или телефона, „Изхвърлете правилно“?

— Не.

— Не, разбира се. Никой не я чете. Но компютрите и телефоните се трупат килограм по килограм и са най-смъртоносните отпадъци в света. В Китай просто ги заравят или изгарят и така убиват населението си. Аз започвам нова дейност, за да отговоря на тази потребност — ще отделям компонентите на компютрите във фирмите на моите клиенти и после ще ги изхвърлям правилно.

Бонд си спомни устройството, което Ал Фулан беше демонстрирал в дома си, онова до компактора, отнел живота на Юсуф Насад.

Хидт посочи с дългия си жълт нокът.

— В задната част на сградата е отделът за извличане на опасни материали, една от най-доходните ни услуги. Преработваме всичко от боя до моторно масло и от арсен до полоний.

— Полоний? — хладно се изсмя Бонд. Това беше радиоактивният материал, използван преди няколко години за убийството на руския шпионин Александър Литвиненко, изгнаник в Лондон. Полоният беше едно от най-токсичните вещества на Земята. — Изхвърляте го? Това е незаконно.

— Там е номерът с отпадъчните материали, Терон. Хората изхвърлят невинна на вид антистатична машина, която обаче съдържа полоний, но никой не знае.

Хидт поведе Бонд покрай моторен парк, където имаше няколко камиона, дълги шест-седем метра. Отстрани бяха написани името и девизът на фирмата и думите „Унищожаване на документи“.

Хидт проследи погледа на Бонд и каза:

— Друга от специалностите ни. Даваме под наем машини за унищожаване на документи на фирмени и правителствени офиси, но по-малките организации предпочитат да ни наемат ние да го направим. Знаете ли, че когато иранските студенти превзеха американското посолство през седемдесетте години на миналия век, те успяха да възстановят класифицираните документи на ЦРУ, които са били нарязани? И научиха самоличността на повечето тайни агенти там. Местните техници свършиха работата.

Всеки в разузнавателната общност знаеше това, но Бонд се престори на изненадан.

— В „Зелена инициатива“ ние извършваме унищожаването индустриално — стандартно раздробяване шесто ниво. Машините ни превръщат документите в прах. Наемат ни най-секретните правителствени институции.

След това той поведе Бонд към най-голямата сграда в завода, висока три етажа и дълга двеста метра. Непрекъснат поток от камиони влизаше през една врата и излизаше от друга.

— Това е главната база за рециклиране. Наричаме я Секция „Възстановяване“.

Двамата влязоха вътре. Три огромни машини се захранваха с безкраен приток от хартия, картон, найлонови бутилки, стиропор, метални отпадъци, дърво и стотици други неща.

— Сортировачите — извика Хидт. Шумът беше оглушителен. В отсрещния край отделените материали се пакетираха и натоварваха на камиони за по-нататъшно превозване — метални кутии, стъкло, пластмаса, хартия и други. — Рециклирането е любопитна работа. Само няколко продукта — предимно метали и стъкло — могат да бъдат рециклирани до безкрайност. Всичко останало се разпада след известно време и трябва да бъде изгорено или да отиде на сметището. Алуминият е единственият неизменно доходен материал, който подлежи на рециклиране. Повечето продукти са много по-евтини и по-чисти и по-лесно се добиват от суровини, отколкото от рециклирани материали. Допълнителните камиони за транспортиране на материали за рециклиране и самият процес на рециклиране увеличават замърсяването на въздуха с твърди горива. А повторната преработка използва повече енергия от първоначалното производство и това е разхищение на суровини. — Той се засмя. — Но правилната политика е да се рециклира… и хората идват при мен.

Бонд последва екскурзовода си навън и забеляза, че Ниъл Дън се приближава с дългите си крака. Походката му беше тромава, той стъпваше с ходилата навън. Бретонът на русата му коса висеше над безизразните като камъни сини очи. Бонд прогони от съзнанието си спомена за жестокостта на Дън към мъжете в Сърбия и убийството на асистентката на Ал Фулан в Дубай, усмихна се дружелюбно и стисна широката му ръка.

— Терон — кимна Дън. Видът му не беше много гостоприемен. Той погледна Хидт. — Трябва да тръгваме.

Изглеждаше нетърпелив.

Хидт направи знак на Бонд да се качи в рейнджроувъра, паркиран близо до тях. Бонд се настани на предната седалка. Усещаше напрегнато очакване в двамата мъже, сякаш имаха план, който се готвеха да осъществят. Шестото чувство му подсказа, че нещо не е наред. Бяха ли разкрили истинската му самоличност? Беше ли се издал по някакъв начин?

Другите също се качиха. Неусмихващият се Дън седна зад волана. Бонд си помисли, че ако някъде има място, където тайно да се отървеш от труп, това е заводът на Хидт.