Джефри Дивър
Картбланш (43)

Четирийсет и първа глава

— Hayi! Hayi!^[1]

Вопълът на жената изпълни нощта, докато тя гледаше запалената колиба, дома си. Сълзи замъглиха очите й.

Тя и петте й деца се бяха скупчили зад пожара. Задната врата беше отворена и предоставяше късаща сърцето гледка към бушуващите пламъци, които унищожаваха цялото имущество на семейството. Жената се опита да влезе вътре и да спаси каквото може, но съпругът й, Стефан Дламини, я хвана за ръката и й заговори на език, който според Джеймс Бонд беше кхоса.

Събра се голяма тълпа — неофициална пожарна команда. Хората си подаваха кофи с вода в безполезен опит да угасят огъня.

— Трябва да тръгваме — каза Бонд на високия мъж, който стоеше до него край пикапа на южноафриканската полиция.

— Несъмнено — отвърна Куолийн Нкози.

Бонд имаше предвид, че трябва да изведат семейството от гетото, преди Дън да разбере, че са живи.

Нкози обаче имаше други грижи. Административният офицер оглеждаше нарастващата тълпа, която се беше втренчила в белия мъж. И колективният поглед не беше дружелюбен.

— Покажи им значката си — каза му Бонд.

Очите на Нкози се разшириха.

— Не, не, капитане, идеята не е разумна. Да тръгваме! Веднага.

Те заведоха Стефан Дламини и семейството му в пикапа. Бонд седна отзад при тях, а Нкози се настани зад волана, включи двигателя и потегли в мрака.

Оставиха разгневената, объркана тълпа и буйните пламъци… но без нито един пострадал.

Беше истинска надпревара към финала, за да спасят семейството.

След като научи, че мишената на Дън ще бъде Дламини, който живее анонимно в огромно гето, Бонд се помъчи да измисли начин да го намери. БПКС и МИ6 не успяха да открият мобилен телефон на името на Дламини, нито информация за него в статистическите данни за населението на Южна Африка или профсъюзите. Той рискува и се обади на Куолийн Нкози.

— Ще ти кажа нещо, офицер, и разчитам на теб да го пазиш в тайна от всички.

Последва мълчание и след това младият мъж предпазливо рече:

— Продължавай.

Бонд описа проблема и спомена факта, че наблюдението е било незаконно.

— Сигналът се разпада, капитане. Не чух последните ти думи.

Бонд се засмя.

— Трябва да разберем къде живее Стефан Дламини. Бързо.

Нкози въздъхна.

— Няма да е лесно. Примроуз Гардънс е огромен. Но имам идея.

Оказа се, че шофьорите на таксита микробуси знаят много повече за гетата и локасите, отколкото местното правителство. Нкози започна да им се обажда. Той и Бонд се срещнаха и бързо отидоха в Примроуз Гардънс. Нкози продължи да издирва колибата на семейството по мобилния си телефон. Около шест часа вечерта те обикаляха гетото, когато таксиметров шофьор съобщи, че знае къде живее Дламини, и им обясни как да стигнат дотам.

Щом наближиха, те видяха друг пикап пред колибата. От него надничаше бяло лице.

— Дън — каза Нкози.

Той и Бонд завиха и спряха зад дома на Дламини. Влязоха през задната врата и семейството изпадна в паника, но Нкози им обясни на майчиния им език, че са дошли да ги спасят и трябва незабавно да излязат. Стефан не беше там, но скоро щеше да се върне.

Няколко минути по-късно той дойде заедно с малкия си син и тъй като знаеше, че нападението ще бъде извършено всеки момент, Бонд нямаше друг избор, освен да извади пистолета си и да ги принуди да излязат през задната врата. Нкози току-що им бе обяснил за опасността и каква е целта на Бонд, когато избухнаха гранатите, последвани от бензиновата бомба.

И сега пътуваха по H1, отправяйки се на север. Дламини хвана ръката на Бонд и я разтърси, а после се наведе напред към пътника на предната седалка и го прегърна. Очите му се напълниха със сълзи. Жена му се беше сгушила отзад с децата и гледаше подозрително Бонд, след като той им каза кой стои в дъното на нападението.

— Господин Хидт? — изумено попита Дламини. — Но как е възможно? Той е най-добрият шеф. С всички ни се държи много добре. Не разбирам.

Бонд му обясни, че изглежда е научил нещо за незаконна дейност, в която са замесени Хидт и Дън.

Очите на Дламини блеснаха.

— Знам за какво говорите.

Той закима и каза на Бонд, че се занимава с поддръжката в завода на „Зелена инициатива“, който се намира на север от града. Сутринта открил, че вратата на отдел „Научни изследвания и разработки“ е оставена отворена за постъпващи доставки. Двамата служители вътре били в отсрещния край на стаята. Дламини забелязал препълнена с отпадъци кофа вътре. За боклука отговарял друг човек, но той решил да я изхвърли.

— Само се опитах да свърша работа, това е всичко — поклати той глава. — Влязох и започнах да изсипвам кофата, когато единият работник ме видя и ми се разкрещя. Какво съм видял? Какво гледам? „Нищо“ — отговорих аз и той ми заповяда да изляза.

— Наистина ли видя нещо, което може да ги е ядосало?

— Не мисля. На компютъра до кофата имаше имейл. Видях, че пише „Сърбия“ на английски, но не обърнах повече внимание.

— Нещо друго?

— Не, сър.

Сърбия…

И така, някои от тайните на „Геена“ бяха скрити зад вратата на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Трябва да измъкнем семейството — каза Бонд на Нкози. — Ако им дам пари, има ли хотел, където да отседнат до края на седмицата?

— Мога да им намеря стаи.

Бонд им даде хиляда и петстотин ранда. Дламини примигна, като видя толкова много пари. Нкози му обясни, че известно време трябва да се крият.

— И нека се обади на роднините и близките си приятели и да им каже, че той и семейството му са добре, но трябва да се правят на умрели няколко дни. Можеш ли да подхвърлиш репортаж за смъртта им в медиите? — попита Бонд.

— Мисля, че да. — Административният офицер се колебаеше. — Но се питам дали… — заглъхна гласът му.

— Ще го пазим в тайна. Не е необходимо капитан Джордан да знае.