Джефри Дивър
Картбланш (38)

Трийсет и шеста глава

Африканерът ги покани да влязат. Навън нямаше табелка, но на стената вътре беше окачен скромен плакет: „Услуги Ю. Дж. Т., Дърбан, Кейптаун, Киншаса“.

Офисът беше малък и имаше само трима служители. Бюрата им бяха отрупани с папки и книжа, каквато е практиката в такива предприемачески бърлоги в целия свят, колкото и благородни или съмнителни да са продуктите или услугите им.

— Решихме да ви спестим труда — рече Дън.

— И успяхте ли? — попита Терон.

Хидт знаеше, че наемникът разбира, че изненадващото им посещение е, защото не му вярват напълно. От друга страна, Терон беше в бизнес, където доверието е опасно като нестабилни експлозиви, затова неудоволствието му беше минимално. В края на краищата, той сигурно бе направил същото и беше проверил информацията за Хидт при камбоджанските власти и на други места, преди да отиде при него с предложението си. Така се постъпва в деловите отношения.

Олющените стени и прозорци, предлагащи мрачна гледка към вътрешния двор, напомниха на Хидт, че дори незаконната дейност, каквато Терон упражняваше, не е задължително доходна, както я представяха във филмите и новините. Най-големият кабинет в дъното беше на Терон, но също беше скромен.

Единият служител, висок млад африканец, преглеждаше каталог по интернет за автоматични оръжия. Някои бяха отбелязани с ярки звезди, които показваха десет процента отстъпка. Друг служител настойчиво тракаше по компютърна клавиатура, използвайки само показалците си. Двамата бяха в бели ризи и тесни вратовръзки.

Пред кабинета на Терон седеше секретарка. Хидт видя, че е привлекателна, но беше млада и следователно не представляваше интерес за него.

Терон погледна към нея.

— Секретарката ми тъкмо разпечатваше някои от файловете, за които говорихме.

Миг по-късно от цветния принтер започнаха да излизат снимки на масови гробове.

Да, хубави са — помисли си Хидт, докато ги гледаше. Много хубави.

Първите фотографии бяха правени не дълго след убийствата. Мъже, жени и деца бяха застреляни или посечени. Някои бяха с отрязани крайници — ръцете над лакътя популярен метод, използван от военни диктатори и войнолюбци в Африка, за да наказват и контролират хората. В един ров лежаха четирийсет и няколко души. Мястото приличаше на субсахарска Африка, но беше невъзможно да се определи точно къде е — Сиера Леоне, Либерия, Кот д’Ивоар или Централноафриканската република. На този неспокоен континент имаше много вероятности.

Последваха още снимки, които показваха различни степени на разложение. Хидт задържа погледа си на тях.

— БАС? — попита Дън, поглеждайки ги безпристрастно.

— Господин Терон не работи с Божията армия на съпротивата — обади се високият мършав служител.

Бунтовническата групировка, действаща в Уганда, Централноафриканската република и части от Конго и Судан, имаше собствена философия, ако можеше да се нарече така религиозен и мистичен екстремизъм, и можеше да се определи като нещо от рода на насилническа християнска милиция. Бяха извършили неизброими зверства и освен останалото, беше известно, че наемат деца войници.

— Има достатъчно друга работа — рече Терон.

Чувството му за морал се стори забавно на Хидт.

От принтера се изнизаха още половин дузина снимки.

На последните няколко се виждаше голямо поле, от което стърчаха кости и части от трупове с изсушена кожа.

Хидт показа снимките на Дън.

— Какво ще кажеш? — попита той и после се обърна към Терон. — Ниъл е инженер.

Ирландеца ги разглежда няколко минути.

— Гробовете изглеждат плитки. Телата ще бъдат измъкнати лесно. Номерът е да се прикрие фактът, че преди всичко са били там. В зависимост от това колко дълго са били в земята, щом ги извадим, ще има малка разлика в температурата на почвата. Това продължава много месеци. Установява се с уреди.

— Месеци? — Терон се намръщи. — Нямах представа. — Той погледна Дън и после каза на Хидт: — Добър е.

— Наричам го човека, който мисли за всичко.

— Бързо растящи растения може да свършат работа — замислено добави Дън. — Има и спрейове, които премахват остатъците от ДНК. Много неща трябва да се обмислят, но няма нищо невъзможно.

Техническите въпроси отпаднаха и Хидт отново се съсредоточи върху снимките.

— Може ли да ги взема?

— Разбира се. Искате ли и дигитални изображения? Те са по-контрастни.

Хидт се усмихна.

— Благодаря.

Терон записа снимките на флашка и я даде на Хидт, а сетне погледна часовника си.

— Бих желал да продължим да обсъждаме въпроса. Свободни ли сте по-късно?

— Може би — отвърна Хидт.

Дън обаче сбърчи чело.

— Следобед си на среща, а довечера има благотворителен прием.

Хидт се намръщи.

— Една от благотворителните организации, на които давам пари, ще има прием. Трябва да присъствам. Но… ако вие сте свободен, защо не се срещнем там?

— Трябва ли да давам пари? — попита Терон.

Хидт не можа да разбере дали той се шегува.

— Не е задължително. Само ще изслушате няколко речи и ще пиете вино.

— Добре. Къде ще бъде?

Хидт погледна Дън, който отговори:

— В клуб „Лодж“. В деветнайсет часа.

— Облечете костюм, но не си правете труда да си слагате вратовръзка — добави Хидт.

— Ще се видим тогава.

Терон се ръкува с двамата.

Те излязоха от офиса и тръгнаха.

— Легитимен е — заяви Хидт.

Вървяха към офиса на „Зелена инициатива“, когато някой се обади на Дън.

— Съобщиха ми за Стефан Дламини — каза той, след като затвори.

— Кой?

— Работникът от отдел „Поддръжка“, когото трябва да елиминираме. Той може да е видял имейлите за петък.

— А, добре.

— Нашите хора са намерили коптора му в Примроуз Гардънс, източно от града.

— Как ще го извършиш?

— Дъщеря му се оплакала от местен търговец на наркотици. Заплашил я, че ще я убие. Ще направим да изглежда така, сякаш той е очистил Дламини. И преди това е взривявал хора със запалителна бомба.

— Значи Дламини има семейство.

— Съпруга и пет деца — поясни Дън. — Ще трябва да убием и тях. Може да е казал на жена си какво е видял. И щом е в гето от колиби, семейството сигурно живее само в една или две стаи, така че всеки може да е чул. Ще използваме гранати, а после запалителна бомба. — Дън стрелна с поглед високия мъж. — Ще умрат бързо.

— Не се тревожех, че ще страдат — отвърна Хидт.

— Аз също. Исках само да кажа, че ще бъде лесно да ги убием. Ефикасно.

* * *

След като Хидт и Дън излязоха, административният офицер Куолийн Нкози стана от бюрото, където разглеждаше списъци с цени на автоматични оръжия, и кимна към екрана.

— Изумително е какви неща можеш да си купиш по интернет, нали, капитан Бонд?

— Предполагам.

— Ако купим девет автомата, получаваме един безплатно — пошегува се Нкози пред сержант Мбалула, неуморния машинописец с два пръста.

— Благодаря за бързата реакция за БАС, офицер Нкози — каза Бонд, който не беше разпознал инициалите на Божията армия на съпротивата — групировка, която всеки наемник в Африка познаваше. Операцията можеше да свърши дотам, при това катастрофално.

„Секретарката“ на Бонд, Бхека Джордан, надникна през прозореца.

— Отдалечават се. Не виждам охрана.

— Мисля, че ги заблудихме — рече сержант Мбалула.

Номерът наистина изглеждаше успешен. Бонд беше убеден, че единият от двамата — по всяка вероятност съобразителният Дън — е поискал да види офиса на Терон в Кейптаун. Предположи, че убедителната обстановка ще бъде решаваща в прелъстяването на Хидт да повярва, че Бонд е африканер, посредник, с много трупове, от които трябва да се отърве.

Докато Бонд се обаждаше на Хидт, за да уреди включването си в „Зелена инициатива“, Джордан беше намерила малък правителствен офис, даван под наем от Министерството на културата, но в момента свободен. Нкози бе напечатал визитни картички с адреса и преди Бонд да отиде да се срещне с Хидт и Дън, южноафриканските полицаи се бяха нанесли там.

— Ти ще ми бъдеш партньор — усмихна се Бонд на Джордан. — За мен ще бъде добро прикритие да имам умен и красив съдружник.

Тя се наежи.

— За да изглежда правдоподобен, офисът трябва да има секретарка.

— Щом искаш.

— Не искам — сковано измънка тя, — но така трябва да бъде.

Бонд беше очаквал, че двамата ще дойдат, но не и че Хидт ще поиска да види на полетата на смъртта. Все пак предположи, че трябва да има снимки оттам. Веднага щом излезе от кабинета на Хидт, той се обади на Джордан и я помоли да намери снимки на масови гробове в Африка от военните и полицейските архиви. Това се оказа лесно и тя беше свалила на компютъра си дузина, когато той се върна от срещата с Хидт.

— Може ли да изпратиш няколко души да стоят един-два дни тук? — попита Бонд. — В случай че Дън дойде отново.

— Мога да отделя един полицай — отвърна Джордан. — Сержант Мбалула, ти може да останеш засега.

— Добре, капитане.

— Ще инструктирам някой патрулиращ полицай какво е положението и той ще те замести — добави тя и се обърна към Бонд. — Мислиш ли, че Дън ще дойде пак?

— Не, но е възможно. Хидт е шефът, но е разсеян. Дън е по-фокусиран и подозрителен. Според мен това го прави по-опасен.

— Капитане. — Нкози отвори очукан куфар. — Това пристигна за теб от управлението — извади той дебел плик.

Бонд го разкъса и намери вътре десет хиляди ранда в употребявани банкноти, фалшив южноафрикански паспорт, кредитни карти и дебитна карта, всичките на името на Юджин Джийн Терон. Отдел „Ай“ отново се бе проявил като магьосник.

Имаше и бележка: Резервация за неопределен престой в хотел „Тейбъл Маунтин“, стая към залива.

Бонд прибра всичко в джоба си.

— А сега клуб „Лодж“, където довечера ще се срещна с Хидт. Какво представлява?

— За мен е твърде скъп — отговори Нкози.

— Ресторант и място за светски събития — обясни Джордан. — И аз не съм ходила там. По-рано беше частен ловен клуб. Само за бели хора. След това, на изборите през 1994 година, когато на власт дойде Африканският национален конгрес, собствениците решиха да разтурят клуба и да продадат сградата, вместо да разширят членството. Управителният съвет нямаше нищо против да приемат чернокожи или цветнокожи мъже, но не искаше жени. Убедена съм, че в твоята страна няма такива клубове, нали, Джеймс?

Бонд не призна, че в Обединеното кралство има такива заведения.

— Моят любим клуб в Лондон е абсолютно демократичен. Всеки е свободен да членува… и да губи пари на масите за хазарт. Точно както правя аз. Бих добавил, често.

Нкози се засмя.

— Ако дойдеш в Лондон, с удоволствие ще те заведа — каза Бонд на Джордан.

Тя, изглежда, изтълкува това като безсрамно флиртуване, защото се втренчи гневно в него.

— Ще те закарам до хотела. — Лицето на високия полицай стана сериозно. — Мисля да напусна южноафриканската полиция и да ми намериш работа в Англия, капитане.

За да работи в ГМР или МИ6, човек трябва да бъде британски гражданин и поне единият му родител да е британски гражданин или да има дебели връзки в Обединеното кралство. Има и изискване за официално пребиваване.

— След страхотната ми работа под прикритие — Нкози посочи стаята, — разбрах, че съм добър актьор. Ще дойда в Лондон и ще работя в Уест Енд. Там са всички известни театри, нали?

— Да — отвърна Бонд, въпреки че не беше ходил доброволно на театър от години.

— Сигурен съм, че ще успея — продължи младият полицай. — Пристрастен съм към Шекспир. Дейвид Мамет също е много добър. Несъмнено.