Джефри Дивър
Картбланш (29)

Двайсет и седма глава

Лимузината със Северан Хидт и Ниъл Дън се насочи на изток в омарата и жегата, движейки се успоредно на големите кабели, които пренасяха електричество към покрайнините на града-държава. Вляво беше Персийският залив. Наситената му синева беше избледняла до бежово от прахоляка във въздуха и силния блясък на ниското, но безмилостно слънце.

Те поеха по заплетен маршрут през Дубай и минаха покрай закритите скиорски комплекси, поразителния хотел „Бурж ал Араб“, който приличаше на платно и беше висок почти колкото Айфеловата кула, и луксозния Палм Джумейра — изкуствения остров с формата на палма, както предполагаше името му, застроен с магазини, жилища и хотели, простиращ се навътре в Залива. Гледката на тази бляскава красота разстрои Северан Хидт — новото и неопетненото. Той се почувства много по-добре, когато колата влезе в по-стария квартал Сатва, гъсто населено хиляди работници, предимно имигранти.

Наближаваше пет и половина. Оставаха час и трийсет минути до събитието с мъртвите най-малко деветдесет души. Хидт иронично отбеляза наум, че също толкова време има и до залез-слънце.

Съвпадението беше любопитно. Добър знак. Прадедите му — духовните, не задължително генетичните — бяха вярвали в поличби и знамения и той също си позволи да го направи. Да, Хидт беше практичен и трезвомислещ бизнесмен… но имаше и друга страна.

Той отново се замисли за довечера.

Лимузината продължи да кръстосва улиците. Целта на главозамайващото пътуване не беше разглеждане на забележителностите. Минаването по заобиколен маршрут, за да стигнат до място само на осем километра от „Интерконтинентал“, беше идея за сигурност на Дън.

Ала шофьорът, наемник с опит в Афганистан и Сирия, съобщи:

— Мисля, че ни следяха. „Алфа-Ромео“ и вероятно „Форд“. Но ако е така, убеден съм, че им се изплъзнахме.

Дън се обърна и каза:

— Хубаво. Карай към завода.

Те завиха, отправиха се обратно към града и след десетина минути бяха в индустриалния комплекс Дейра, пренаселен и колоритен район в центъра на града, сгушен между Дубай Крийк и Залива. Този квартал мигновено накара Хидт да се почувства добре. Влизането там беше като връщане назад в миналото. Несъразмерните къщи, традиционните пазари и селското пристанище край реката, чиито докове гъмжаха от традиционните дървени платноходки дхоу и други малки плавателни съдове, сякаш бяха фон на приключенски филм от трийсетте години на миналия век. Корабите се криеха под невероятно високи купища товари, завързани, за да не се разпилеят. Шофьорът намери крайната им цел — голяма фабрика и склад с построени към тях офиси, едноетажни и с мръсна, олющена бежова боя. Бодлива тел, рядкост в Дубай, беше поставена на телената мрежа, която опасваше двора. Шофьорът спря пред интерком и заговори на арабски. Портата бавно се отвори. Лимузината влезе в паркинга и спря.

Двамата пътници слязоха. До залез-слънце оставаха час и петнайсет минути и въздухът се захлаждаше, макар че земята излъчваше насъбраната през деня горещина.

Хидт чу глас, разнасян от прашния вятър:

— Приятелю мой, моля, заповядай!

Мъжът, който махаше с ръка, беше в бяла роба дишдаша в уникалния за Емирствата стил и нямаше покривало на главата. Хидт знаеше, че той е на петдесет и пет години, но като мнозина араби изглеждаше по-млад. Интелигентно лице, оформена брада, елегантни очила, западни обувки. Въздългата му коса беше пригладена назад.

Махди ал Фулан закрачи сред пръски червеникав пясък, който се разнасяше по асфалта и се трупаше по бордюра, пътеките и стените на сградите. Очите на арабина блестяха, сякаш бе ученик, който се готви да се изфука с проект за търсене на съкровище. Хидт си помисли, че това не е далеч от истината. Брадата му беше буйна и добре оформена. Хидт много се забавлява, когато научи, че докато боята за коса не е добър продукт на пазара в страна, където главите и на мъжете, и на жените обикновено са покрити, боята за брада се продава като топъл хляб.

Те стиснаха ръце.

— Приятелю мой.

Хидт не се опита да поздрави на арабски. Нямаше талант за езици и смяташе, че е проява на слабост да се мъчиш да правиш нещо, за което нямаш умения.

Ниъл Дън пристъпи напред. Раменете му се разтресоха, както винаги, ходеше като разглобен. Той също поздрави арабина, но очите му гледаха покрай него. Този път обаче не търсеха заплахи. Дън прехласнато се втренчи в плячката в склада, която се виждаше през отворената врата — петдесетина машини във всевъзможни геометрични форми, направени от чиста боядисана стомана, желязо, алуминий, карбон… и кой знае още какво. От тях стърчаха тръби, жици, контролни табла, крушки, превключватели, улеи и ленти. Ако имаха приятни сънища, роботите трябваше да спят в тази стая.

Тримата влязоха в склада, където нямаше работници. Дън се спираше, за да разгледа и от време на време да докосне едно или друго устройство.

Махди ал Фулан беше проектант на индустриални продукти, завършил Масачузетския технологичен институт. Той отбягваше шумно рекламираното предприемачество, което те поставя на кориците на списанията за бизнес — и често в съда за фалит — и беше специализирал дизайн на функционални индустриални съоръжения и контролни системи, за които имаше постоянен пазар. Ал Фулан беше един от главните доставчици на Хидт. Бяха се запознали на конференция по съоръжения за рециклиране. Щом Хидт научи за някои пътувания на арабина в чужбина и на кого продава стоката си, двамата станаха партньори. Ал Фулан беше учен, инженер, новатор и човек с идеи и изобретения, важни за „Геена“.

И с връзки.

Деветдесет мъртви…

При тази мисъл Хидт неволно погледна часовника си. Наближаваше шест.

— Последвайте ме, моля, Северан, Ниъл — погледна Хидт Ал Фулан. Арабинът ги поведе през различни помещения, мрачни и тихи. Дън отново забавяше крачка, за да разгледа някоя машина или контролно табло. Кимаше одобрително или се мръщеше, докато вероятно се опитваше да разбере как работи системата.

Те оставиха машините и техния мирис на масло, боя и специфична металическа, почти като на кръв миризма на мощни електрически системи и влязоха в кабинетите. В дъното на слабо осветен коридор Ал Фулан използва електронен ключ и отвори врата без надпис. Тримата пристъпиха в работна зона, голяма и отрупана с хиляди листове, чертежи и други документи, изписани с думи, графики и диаграми, много от които неразбираеми за Хидт.

Атмосферата беше, меко казано, зловеща и заради сумрака и безпорядъка… и заради украсата на стените.

Изображения на очи.

Всякакви очи човешки, рибешки, кучешки, котешки и на насекоми — снимки, компютъризирани триизмерни варианти, медицински рисунки от XIX век. Особено страховит беше един фантастичен подробен чертеж на човешко око, сякаш някой съвременен доктор Франкенщайн бе използвал модерни инженерни методи, за да конструира чудовището си.

Пред единия от десетките големи компютърни монитори седеше привлекателна брюнетка на трийсетина години. Тя стана, приближи се до Хидт и силно стисна ръката му.

— Стела Къркпатрик. Аз съм асистент по научноизследователската работа на Махди.

Хидт беше идвал няколко пъти в Дубай, но не се беше запознавал с нея. Акцентът й беше американски. Предположи, че тя е умна, упорита и типично, често срещано явление в тази част на света, датиращо от стотици години западнячка, влюбена в арабската култура.

— Стела състави повечето алгоритми — каза Ал Фулан.

— Нима? — усмихна се Хидт.

Тя се изчерви. Руменината произлизаше от привързаността й към наставника й, когото Стела погледна, търсейки одобрение. Ал Фулан й го даде под формата на прелъстителна усмивка. Хидт не участваше в размяната на погледи.

Както предполагаше украсата на стените, специалността на Ал Фулан беше оптиката. Целта на живота му беше да изобрети изкуствено око за слепци, което ще функционира добре като онези, които „Аллах, хвала на него, е създал за нас“. Ала докато това станеше, той щеше да спечели много пари от проектиране на индустриални машини. Ал Фулан беше измислил повечето специализирани системи за безопасност, контрол и наблюдение на машините за сортиране и унищожаване на документи на „Зелена инициатива“.

Наскоро Хидт му беше поръчал да създаде още едно устройство за фирмата и сега бе дошъл с Дън да види прототипа.

— Демонстрация? — попита арабинът.

— Да, ако обичаш — отговори Хидт.

Всички се върнаха в машинния парк. Ал Фулан го заведе до сложна машина, която тежеше няколко тона и стоеше в товарното отделение до няколко големи индустриални компактора за отпадъци.

Арабинът натисна няколко бутона и ръмжейки, машината бавно започна да загрява. Беше дълга седем, висока два и широка три метра. Метална конвейерна лента в предната част водеше към уста, голяма един квадратен метър. Вътре цареше мрак, въпреки че Хидт различи очертания на хоризонтално монтирани цилиндри, покрити с шипове като комбайн. Шестте улея отзад водеха към контейнери, в които бяха сложени дебели сиви чували, отворени, за да улавят всичко, което машината избълва.

Хидт се вгледа внимателно в устройството. Той и „Зелена инициатива“ печелеха много пари от унищожаване на документи, но светът се променяше. В днешно време повечето информация се съхранява в компютри и флашки и тази тенденция ще се засилва за в бъдеще. Хидт беше решил да разшири империята си, като предложи нов подход за унищожаване на компютърни устройства за съхранение на информация.

Правеха го няколко фирми, включително „Зелена инициатива“, но новият подход щеше да бъде различен благодарение на изобретението на Ал Фулан. В момента, за да се унищожи ефективно информацията, компютрите трябваше да бъдат разглобени на ръка, харддисковете изтрити с размагнетизиращи устройства и после унищожени. Други стъпки изискваха отделянето на различните компоненти на стария компютър, много от които представляваха опасни електронни отпадъци.

Машината правеше всичко автоматично. Хвърляш стария компютър на лентата и устройството свършваше останалото — разглобяваше го, а оптичните системи на Ал Фулан разпознаваха частите и ги изпращаха в съответния контейнер. Търговските посредници на Хидт можеха да уверят клиентите му, че машината ще се погрижи не само да унищожи деликатната информация на харддиска, но и да идентифицира всички други компоненти и да ги изхвърли според местните закони за опазване на околната среда.

Ал Фулан кимна и Стела взе стар лаптоп и го сложи на оребрената конвейерна лента. Преносимият компютър изчезна в тъмните недра на устройството.

Чу се пронизително тракане и тупкане и накрая силно стържене. Ал Фулан заведе гостите си отзад, където машината изхвърли различни сортирани парчета боклуци в контейнерите — метал, пластмаса, интегрални платки и други. В контейнера с надпис „Складиране на материали“ те видяха фин метален и силициев прах — всичко, което беше останало от харддиска. Опасните електронни отпадъци като батериите и тежките метали бяха изсипани в съд, обозначен с предупредителни надписи, а компонентите, които можеше да се оползотворят, паднаха в контейнера за рециклиране.

— Браво — възкликна Хидт.

Ледената фасада на Дън се беше пропукала. Той изглеждаше почти развълнуван.