Джефри Дивър
Картбланш (24)

Двайсет и втора глава

Дългият четири и половина метра пикап, взет под наем от „Зелена инициатива“, но без опознавателни знаци, спря до тротоара пред терминала за частни полети на летище Гатуик. Вратата се отвори и Северан Хидт, една по-възрастна жена и Ирландеца слязоха и взеха багажа си.

Десетина метра по-нататък, на паркинга, беше спрял черно-червен „Мини Купър“, чиято вътрешна украса включваше жълта роза в пластмасова ваза, пъхната в подставка за чаша. Зад волана седеше Джеймс Бонд и наблюдаваше как тримата пътници слизат. Ирландеца, естествено, се оглеждаше внимателно. Той явно винаги беше нащрек.

— Е, какво ще кажеш? — попита Бонд по мобилния си телефон.

— За кое?

— За бентлито.

— Такава кола просто плаче за име — упрекна го Фили Мейдънстоун, която седеше в неговата „Бентли Континентал GT“ на летище Лутън, след като бе проследила аудито на Хидт чак от Канинг Таун.

— Нямам навика да давам имена на колите си. — Както и род на пистолета си, помисли си той, без да откъсва поглед от тримата, които бяха недалеч от него.

Бонд бе убеден, че след произшествията в Сърбия и Марч Хидт или по-вероятно Ирландеца ще заподозре, че ги следят. Освен това се притесняваше, че Озбърн-Смит е уредил да следят него. Ето защо, след като разговаря с Рьоне Матис, той излезе от апартамента си и отиде в закрит паркинг в Сити, където се срещна с Фили и размениха колите си. Тя щеше да проследи с неговото бентли аудито на Хидт, което Бонд беше сигурен, че ще бъде мюре, а той, с нейния „Мини Купър“, щеше да чака заминаването на истинския Хидт, което стана само десетина минути след като немският автомобил изфуча от дома на Хидт в Канинг Таун.

И сега, навел глава, Бонд наблюдаваше Хидт и говореше по телефона. Непознатата жена беше до Хидт. Тя беше на възраст някъде между шейсет и шейсет и пет години и имаше привлекателни черти, въпреки че лицето й беше бледо и изнурено. Вероятно спеше малко.

Любовница ли беше на Хидт? Или дългогодишна асистентка? Съдейки по изражението й, докато гледаше Хидт, Бонд предположи, че е първото.

И Ирландеца. Бонд не го беше видял ясно в Сърбия, но нямаше съмнение, че е той — същата тромава походка, обърнати навън ходила, прегърбена стойка и странен рус бретон.

Бонд си представи убитите жертви в Сърбия — агентите, машиниста на влака, шофьора на камиона и партньора на Ирландеца — и почувства как гневът се надига в него и после постепенно се разсейва.

— В отговор на въпроса ти, да, много ми хареса. В днешно време двигателите имат много конски сили, но колко е въртящият момент на бентлито? Не бях усещала такова нещо — каза Фили.

— Над петстотин.

— Боже мой — промълви тя, или смаяна, или изпълнена със завист, или и двете. — Ами скоростната кутия и въртящият момент? Как е разпределен?

— И към четирите колела — 60 процента на задните и 40 на предните.

— Гениално.

— И твоята кола не е лоша. Добавила си турбокомпресор.

— Да.

— Откъде?

— „Ауторотор“. Шведски. Удвоих конските сили. Сега са триста.

— И аз така си помислих. — Бонд също беше смаян. — Трябва да ми кажеш името на твоя автомонтьор. Имам стар ягуар, който се нуждае от малко обработване.

— Кажи ми, че е Тип Е. Това е най-сексапилната кола в историята на автомобилизма.

Още едно общо нещо помежду им. Бонд се вглъби за миг в мисълта, но после бързо я прогони.

— Ще те държа в напрежение. Почакай. Хидт се размърда.

Бонд слезе от миникупъра и скри ключа на Фили в калъфа на волана. Грабна куфара си и чантата с лаптопа, сложи си нови слънчеви очила с рамки от черупка на костенурка и се смеси с тълпата, за да проследи Хидт, Ирландеца и жената до терминала за частни самолети на Гатуик.

— Там ли си? — попита той по мобилния си телефон.

— Да — отвърна Фили.

— Какво става с подставените лица?

— Седят в аудито.

— Ще чакат, докато Хидт излети и самолетът напусне въздушното пространство на Обединеното кралство, а после ще потеглят, за да заведат теб — и вероятно господин Озбърн-Смит обратно в Лондон.

— Мислиш ли, че Ози гледа?

Бонд се усмихна.

— Убеден съм, че на три хиляди метра над теб кръжи безпилотен летателен апарат. Влизат в терминала. Трябва да тръгвам, Фили.

— Рядко излизам от офиса, Джеймс. Благодаря за възможността да си поиграя на „Формула 1“.

— Това е идея — импулсивно изтърси Бонд. — Може да отидем някъде в страната и да покараме сериозно.

— Джеймс! — сърдито възкликна тя и той се почуди дали не е преминал някаква граница. — Великолепната ти машина трябва да има име. Ще се помъча да измисля нещо хубаво. И да, пътуването извън града звучи божествено, ако ми позволиш… да карам през половината време. Ще помолим радарите да не ни засичат. Вече имам няколко дупки в талона.

Те затвориха и Бонд дискретно проследи плячката. Тримата спряха пред порта с верига отпред и дадоха паспортите си на пазача. Бонд видя, че паспортът на жената е син. Американка? Мъжът в униформа записа нещо в тефтера си и им направи знак да преминат. Бонд се приближи до преградата и ги зърна да се качват по стълбата на голям бял частен самолет с по седем кръгли прозореца от двете страни на корпуса. Сигналните му светлини вече бяха запалени. Вратата се затвори.

Той натисна бутон за бързо избиране на мобилния си телефон.

— Фланаган. Здравей, Джеймс.

— Морис — каза Бонд на шефа на отдел „Т“, организацията в ГМР, която се занимаваше с всичко, свързано с превозните средства. — Трябва ми дестинацията на частен самолет, който в момента се готви да излети от Гатуик. — Той издиктува петбуквената регистрация, написана на мотора.

— Дай ми минутка.

Самолетът тръгна. По дяволите — ядосано си помисли Бонд. Намали. Знаеше, че ако информацията на Рьоне Матис е вярна, Хидт отива да наблюдава убийството на най-малко деветдесет души тази вечер.

— Готово — обади се Фланаган. — Хубава птица, „Груман 5-50“, последна дума на техниката и адски скъпа. Собственост е на холандска фирма, която се занимава с отпадъци и рециклиране.

Разбира се, на Хидт.

— Според плана на полета самолетът заминава за Дубай.

Дубай? Там ли ще бъдат убити хора? — зачуди се Бонд.

— Къде ще спре за презареждане на гориво?

Фланаган се засмя.

— Джеймс, обсегът на самолета е над десет хиляди и петстотин километра. Число на Мах осем осем.

Самолетът започна да рулира по пистата. Дубай се намираше на пет хиляди и шестстотин километра от Лондон. Като се вземеше предвид часовата разлика, „Груман“ щеше да кацне в три или четири часа следобед.

— Трябва да го изпреваря до Дубай, Морис. Какво можеш да стъкмиш за мен? Имам паспорти, кредитни карти и три бона в брой. Виж какво ще можеш да направиш. А, нося си и оръжието. Трябва да го имаш предвид.

Бонд продължи да гледа лъскавия бял самолет, който прибра задкрилките си. Приличаше не на птица, а по-скоро на змей, въпреки че може би му се струваше така, защото знаеше какви са пътниците в него и какво са замислили.

Деветдесет мъртви…

Изминаха няколко напрегнати минути, докато Бонд наблюдаваше как самолетът се приближава към пистата за излитане.

— Съжалявам, Джеймс — рече Фланаган. — Най-доброто, което мога да направя, е да те кача на пътнически самолет, излитащ от Хийтроу след няколко часа. Ще бъдеш в Дубай в шест и двайсет.

— Не ми върши работа, Морис. Военните? Правителството?

— Няма абсолютно нищо на разположение.

По дяволите. Бонд все пак можеше да помоли Фили или Бил Танър да уредят наблюдател от бюрото на МИ6 в Обединените арабски емирства да посрещне самолета на летището в Дубай и да проследи Хидт и Дън.

Той въздъхна.

— Запази ми билет за пътническия самолет.

— Добре. Съжалявам.

Бонд погледна часовника си. В Дубай беше десет.

Оставаха девет часа до убийствата…

Можеше само да се надява, че полетът на Хидт ще се забави.

В същия миг той видя, че „Груман“ зави на главната писта и без да спира, бързо ускори и с лекота се вдигна от бетона, а после постепенно се смали до точка, сякаш змеят се бе изстрелял високо в небето, за да се отдалечи от него.

* * *

Пърси Озбърн-Смит се беше навел към големия монитор с плосък екран, разделен на шест правоъгълника. Преди двайсетина минути камера за наблюдение беше засякла номера на пикап, регистриран на фирмата на Хидт, на изхода на A23 за Редхил и Райгейт, който водеше към Гатуик. Озбърн-Смит и подчинените му сканираха всяка камера около и на летището, търсейки пикапа.

Вторият технически специалист, който се присъедини към тях, завърза русите си коси с ластик и посочи с дебелия си пръст към единия екран.

— Там. Ето го — каза тя.

Изглежда, че преди петнайсетина минути, според електронната отметка за времето, пикапът беше спрял до тротоара пред терминала за частни самолети и от него бяха слезли трима души.

— Защо лицето на Хидт не беше разпознато, когато пристигна? Откриваме хулигани от Рио де Жанейро, преди да са стигнали до Олд Трафорд, а не можем да забележим масов убиец посред бял ден. Боже мой, какво говори това за приоритетите на Уайтхол? Само не го казвай на никого. Огледай пистата.

Техническият специалист се залови за работа с контролните уреди. Хидт и другите вървяха към частен самолет.

— Виж регистрационния номер и го провери.

За своя чест заместник-заместникът вече го беше сторил.

— Собственост е на холандска фирма, която се занимава с рециклиране на отпадъци. Ето го и плана на полета. Отиват в Дубай. Вече са излетели.

— Къде са сега? Къде?

— Проверявам — въздъхна асистентът. — Напускат въздушното пространство на Обединеното кралство.

Озбърн-Смит стисна зъби и се втренчи в неподвижния видеообраз на самолета.

— Дали ще може да изпратим няколко изтребителя „Хариър“ и да принудим самолета да се приземи? — Той вдигна глава и забеляза, че всички го гледат. — Шегувам се — успокои ги, въпреки че много му се искаше да го направи.

— Вижте това — обади се специалистът.

— Кое, по дяволите?

— Да, и някой друг ги наблюдава — рече заместник-заместникът.

Екранът показваше входа на терминала за частни самолети на Гатуик. До телената ограда стоеше мъж и гледаше самолета на Хидт.

Господи, Бонд.

Проклетият, хитър и коварен агент на ГМР с шикозна кола и без разрешение да носи огнестрелно оръжие в Обединеното кралство все пак бе проследил Хидт. Озбърн-Смит се зачуди за миг кой е карал бентлито. Знаеше, че номерът не беше, за да заблуди само Хидт, но и Трето управление.