Джефри Дивър
Картбланш (23)

Двайсет и първа глава

Ханс Гроел седеше зад волана на лъскавото черно ауди A8 на Северан Хидт. Високият русокос ветеран от холандската армия се беше занимавал с мотокрос и други ралита на млади години и беше доволен, че сутринта господин Хидт го бе помолил да използва шофьорските си умения. Той се наслаждаваше на спомена за лудешкото каране от Канинг Таун до летище Лутън и разсеяно слушаше разговора между мъжа и жената на задната седалка и пътника отпред.

Те се смееха за вълнуващата надпревара. Шофьорът на бентлито беше изключително компетентен, но по-важното, имаше интуиция. Той нямаше как да знае къде отива Гроел и трябваше да предугажда завоите му, много от които бяха абсолютно произволни. Преследвачът сякаш притежаваше шесто чувство, което му подсказваше къде Гроел ще свърне, ще намали или ще ускори.

Роден шофьор.

Но кой беше той?

Скоро щяха да разберат. Никой в аудито не успя да го огледа добре, той беше хитър, но заедно успяха да разчетат регистрационния му номер. Гроел се обади на колега в централата на „Зелена инициатива“, който имаше връзки в Държавната автомобилна инспекция, и го помоли да провери кой е собственикът на колата.

Но каквато и да беше заплахата, Ханс Гроел беше готов. Под лявата си мишница носеше „Колт 1911“ четирийсет и пети калибър.

Той погледна още веднъж крайчеца на сивия калник на бентлито и се обърна към мъжа на задната седалка.

— Успяхме да ги измамим, Хари. Обади се на господин Хидт.

Двамата пътници отзад и мъжът до Гроел бяха служители в „Зелена инициатива“ и участници в „Геена“. Те приличаха на господин Хидт, госпожа Барнс и Ниъл Дън, които в момента отиваха на друго летище — Гатуик, където ги чакаше частен самолет, за да ги изведе от страната.

Измамата, разбира се, беше идея на Дън. Той беше студенокръвно влечуго, но това не се отразяваше на мозъка му. В Марч се бяха случили неприятности. Някой беше убил Ерик Янсен, охранител, колега на Гроел. Негодникът беше мъртъв, но Дън предположи, че може да има и други, които наблюдават фабриката или къщата, а вероятно и двете. Ето защо той намери двама служители с подходяща външност, за да заблудят наблюдателите, и рано сутринта ги закара в Канинг Таун. След това Гроел занесе куфарите от къщата в гаража, последван от господин Хидт, госпожа Барнс и Ирландеца. Гроел и примамките, които чакаха в аудито, бързо подкараха към Лутън. Десетина минути по-късно истинският антураж се качи в микробус на „Зелена инициатива“ без опознавателни знаци и потегли към Гатуик.

Подставените лица щяха да стоят в аудито колкото е възможно по-дълго и да ангажират вниманието на човека в бентлито, докато господин Хидт и другите напуснат въздушното пространство на Обединеното кралство.

— Ще трябва да почакаме — рече Гроел, посочи радиото и погледна служителите на „Зелена инициатива“. — Какво да бъде?

Те гласуваха и Радио 2 получи мнозинство.

* * *

— Проклети мюрета — каза Озбърн-Смит. Гласът му беше спокоен както винаги, но ругатнята, ако в днешно време „проклет“ може да се смята за такава, показа, че кипи от гняв.

Камера за наблюдение на паркинга на Лутън излъчваше образ към големия екран в Трето управление и риалити шоуто, предавано на живо, не беше забавно. Гледката под ъгъл към аудито не беше най-добрата на света, но ясно показваше, че двойката на задната седалка не са Северан Хидт и придружителката му, а пътникът отпред, когото бяха помислили за Ирландеца, не е тромавият русокос мъж, когото бяха видели да тътри куфари към гаража.

Това бяха подставени лица.

— Сигурно отиват на някое лондонско летище — подчерта заместник-заместникът. — Да разделим екипа.

— Освен ако не са решили да прескочат до Манчестър или Лийдс-Брадфорд.

— Е, да.

— Изпрати на всички наблюдатели в отдел „А“ снимка на Хидт. Незабавно.

— Добре, сър.

Озбърн-Смит присви очи, докато гледаше картината, предавана от камерата, и забеляза част от калника на бентлито на Джеймс Бонд, спряло на двайсет и пет метра от аудито.