Джефри Дивър
Картбланш (17)

Петнайсета глава

Пъстри сенки преминаваха по редиците със захарно цвекло на нивата в ранния следобед.

Джеймс Бонд лежеше по гръб с разперени ръце и крака като дете, което прави фигури в снега и не иска да се прибира вкъщи. Заобиколен от ниски зелени листа, той се намираше на трийсетина метра от старата военна болница, която едва не го беше затрупала. Беше оглушал надяваше се временно — от ударните вълни на пластичния експлозив. Стискал беше очите си затворени заради ярката светлина и летящите отломки, но трябваше да използва двете си ръце, за да успее да избяга, като изкърти вратата на психиатричното отделение, докато главните взривове се детонираха и сградата се срутваше зад него.

Той се надигна и се огледа за признаци на заплаха. Захарното цвекло през май осигуряваше оскъдно прикритие.

Не забеляза нищо. Организаторите на плана — Ирландеца, Ной или някой съучастник — не го търсеха. Вероятно бяха убедени, че е загинал в срутването.

Поемайки си дълбоко дъх, за да изчисти белите си дробове от праха и киселинния химичен пушек, Бонд стана и залитайки, тръгна.

Върна се при колата и се отпусна на предната седалка, като остави вратата отворена. Извади шише вода и пийна малко, а после се наведе навън и наплиска очите си.

Включи огромния двигател, успокои се, като чу бълбукането на ауспуха, и подкара по друг маршрут. Излезе от Марч и се отправи на изток, за да избегне срещата с някого, свързан с обекта за разрушаване. Скоро пътуваше по A1, връщайки се в Лондон. Смяташе да разкодира загадъчните съобщения за Инцидент 20 в почернелите листчета, които беше намерил.

* * *

В четири следобед Бонд спря на паркинга пред сградата на ГМР.

Замисли се дали да не си вземе душ, но реши, че няма време. Изми ръцете и лицето си, залепи пластир на малката рана, причинена от падаща тухла, забърза към Фили и й даде ивиците тиксо.

— Можеш ли да ги дадеш за анализ?

— За бога, Джеймс, какво се е случило? — разтревожено попита тя.

Тактическите панталони и якето бяха поели по-голямата част от вълнуващото му преживяване, но няколко нови охлузвания вече се показваха във великолепно виолетово.

— Лек сблъсък с булдозер и C-4 или „Семтекс“. Нищо ми няма. Намери всичко, което можеш, за „Разрушаване на сгради и метални отпадъци — Изток“. И искам да знам кой е собственикът на военната база край Марч. Министерството на отбраната? Или вече са я продали?

— Залавям се веднага.

Бонд отиде в кабинета си и седна. В същия миг позвъни Мери Гуднайт.

— Джеймс, онзи човек е на втора линия.

От тона й ясно се разбра кой се обажда.

Бонд натисна бутона.

— Пърси?

— Здравей, Джеймс — рече мазният глас. — Връщам се от Кеймбридж. Реших, че ти и аз трябва да си побъбрим и да видим дали сме намерили някакви парчета от ребуса.

— Как мина екскурзията ти?

— Отидох там и поогледах. Оказа се, че Портън Даун имат малка база наблизо. Съвсем случайно попаднах на нея.

Това развесели Бонд.

— Интересно. А има ли връзка между опасните материали и Ной или Инцидент 20?

— Не мога да кажа. Камерите за наблюдение и дневникът за посетители не показаха нищо, което да се набие на очи, но накарах помощника ми да работи по въпроса.

— А кръчмата?

— Кърито беше хубаво. Сервитьорката не си спомняше кой е поръчал пай или сандвич толкова отдавна, но едва ли можем да очакваме това от нея, нали? Ами ти? Разшифрова ли загадъчната бележка за аптеката и двата дни след Мартенските иди?

Бонд беше подготвен за въпроса.

— Опитах нещо малко вероятно. Отидох в Марч по Бутс Роуд и попаднах на стара военна база.

Настъпи мълчание, а после човекът от Трето управление се засмя, въпреки че звукът беше лишен от радост.

— Изтълкувал си погрешно уликата, за която бъбрихме. И беше ли прословутото число седемнайсет утрешната дата?

Като оставим другото настрана, Озбърн-Смит беше проницателен.

— Възможно е. Когато отидох там, разрушаваха сгради — уклончиво добави Бонд. — Боя се, че мястото повдигна още въпроси. Лаборантите преглеждат някои открития. Дребни неща. Ще ти изпратя докладите им.

— Благодаря. Проучвам всички ислямски неща тук, афганистанска връзка, пикове в СИГНИТ, обичайното. Ще бъда зает известно време.

— Хубаво. — Бонд не можеше да измисли по-добър подход към заместник старшия директор на „Полеви операции“ господин Пърси Озбърн-Смит.

Да му създава работа.

Те затвориха и Бонд се обади на Бил Танър да го информира за случилото се в Марч. Решиха да не предприемат нищо засега за тялото на мъжа, който го беше нападнал. Предпочитаха да запазят непокътнато прикритието на Бонд, вместо да научат нещо от трупа.

Мери Гуднайт надникна през вратата.

— Фили се обади, докато ти говореше по телефона. Открила е няколко неща. Казах й да дойде. — Личната му асистентка се мръщеше. Погледът й се насочи съм единия от замъглените прозорци на кабинета на Бонд. — Жалко, нали? За Фили.

— За какво говориш?

— Мислех, че си чул. Тим е скъсал с нея. Зарязал я преди няколко дни. Дори запазили църква и женският й купон бил планиран. Уикенд за момичета в Испания. И аз щях да ходя.

Доколко съм наблюдателен? — запита се Бонд. Това липсваше от бюрото на Фили на третия етаж. Снимката на годеника й. Вероятно и годежният пръстен беше „изчезнал по време на акция“.

— Какво се е случило?

— Предполагам, че никога не е само едно. Напоследък те не се разбираха много добре и той й вдигаше скандали, че кара бързо и работи денонощно, Фили не отиде на голяма семейна среща в дома на родителите му. И после, като гръм от ясно небе, Тим получи възможност да го изпратят в Сингапур или Малайзия и прие. Двамата май не са били заедно от три години.

— Съжалявам.

Обсъждането на драмата свърши с пристигането на обсъжданата личност.

Фили не забеляза смълчаната атмосфера, мина усмихната покрай Гуднайт, влезе в кабинета на Бонд и безгрижно седна на стола. Сърцевидното й лице сякаш се беше стеснило и лешниковите й очи блестяха напрегнато като на ловец, попаднал на сигурна следа. Това я правеше още по-красива. Женски купон в Испания? Господи, Бонд не можеше да си го представи, нито виждаше Фили да мъкне към дома си две пазарски чанти, за да сготви обилна вечеря за мъж на име Тим и децата им Матилда и Арчи.

Престани! — упрекна се той и се съсредоточи върху онова, което говореше тя:

— Нашите хора разчетоха едното овъглено листче. Думите са „планът «Геена»“, а отдолу пише: „петък, 20 май“.

— „Геена“? Познато ми е, но не мога да се сетя откъде.

— Споменава се в Библията. Ще открия повече. Пуснах „План «Геена»“ в базите данни на агенциите за сигурност и криминални престъпления, но резултатът беше отрицателен.

— Какво има на другото късче хартия?

— То е още по-лошо увредено. Лаборантите разчетоха думите „срок“ и „пет милиона лири“, но останалото не беше по силите им. Изпратих го на „Особени престъпления“ в Скотланд Ярд със заповед „само за нашите очи“. Ще ми се обадят довечера.

— „Срок“… Предполагам, че е срок на договора. Възнаграждение или предплата от пет милиона лири за атака или нещо друго. Това говори, че Ной го прави за пари, а не заради политика или идеология.

Фили кимна.

— А сега за сръбската свръзка. Унгарската ми маневра не проработи. Хората в Белград са ти много сърдити, Джеймс. Но твоят отдел „Ай“ ме свърза — като представител на ЕС — с шефа на Дирекцията за разследвания на безопасността на транспорта.

— Какво е това, по дяволите?

— Измислих си го. Говоря с доста добър швейцарско-френски акцент, ако мога сама да се похваля. Сърбите мрат да направят всичко, което могат, за да бъде доволен Европейският съюз, и затова сега ще се изтрепят да ми дават информация за опасните материали във влака и още подробности за Карич.

Фили наистина беше златна.

— А „Разрушаване на сгради и метални отпадъци — Изток“ имат база в Слоу. Те са дребни риби в проекта за разрушаване на британската военна база в Марч.

— Открито акционерно дружество ли са?

— Частно. Притежава ги холдинг, също частен — „Зелена инициатива“. Голям е и работи в шест държави. Един човек държи всичките акции. Северан Хидт^[1].

— Това ли е истинското му име?

Тя се засмя.

— Отначало и аз се зачудих къде им е бил умът на родителите му, но той е променил името си официално, когато станал на двайсет и няколко.

— Как е рожденото му име?

— Маартен Холт.

— Холт^[2] на Хидт. Не виждам голяма разлика. Но Маартен на Северан? Защо?

Фили повдигна рамене.

— „Зелена инициатива“ е огромна фирма за събиране и рециклиране на отпадъци. Ти си видял камионите им, но вероятно не си се замислил за тях. Не можах да открия много, защото те не се появяват публично и Хидт стои настрана от медиите. Статия в „Таймс“ го нарича най-богатия вехтошар в света. В „Гардиан“ са написали статия за него преди няколко години, доста ласкателна, но Хидт им е дал само няколко общи приказки и това е всичко. Открих, че е роден в Холандия, известно време е имал двойно гражданство, а сега е само британец.

Езикът на тялото на Фили и ловджийският блясък в очите й загатваха, че все още не е разкрила всичко.

— И? — попита Бонд.

Тя се усмихна.

— Намерих информация в интернет за времето, когато Хидт е бил студент в университета на Бристол, където, между другото, се е представил много добре. — Обясни, че Хидт е бил активен в университетския клуб по ветроходство и е бил капитан на лодка в състезания. — Той не само се е състезавал, но и е правил лодки. И това му е спечелило прякор.

— Какъв е той? — попита Бонд, макар да имаше чувството, че вече го знае.

— Ной.