Джефри Дивър
Картбланш (13)

Единайсета глава

Бонд се беше навел над бюрото си и извършваше собствено проучване в правителствени бази данни, когато чу стъпки, които се приближаваха, съпътствани от силен глас:

— Много съм добре, страхотно. А сега, моля те, изчезвай и благодаря. Ще мина и без сателитна навигация.

В кабинета на Бонд влезе мъж в тесен раиран костюм, след като току-що се бе отървал от офицера от охраната от секция „П“, който го придружаваше. Беше подминал и Мери Гуднайт, която стана и се намръщи, когато мъжът профуча покрай нея, без да й обърне внимание.

Той се приближи до бюрото на Бонд и протегна месестата си длан. Беше слаб, но отпуснат и невнушителен. Имаше самоуверени очи и големи ръце. Приличаше на човек, който би строшил костите ти, докато се ръкувате, затова Бонд угаси екрана на компютъра, изправи се, готов да се противопостави, и подаде ръка отблизо, за да не му даде предимство.

Ръкостискането на Пърси Озбърн-Смит се оказа кратко и безобидно, но неприятно влажно.

— Бонд. Джеймс Бонд.

Той посочи на офицера от Трето управление стола, на който допреди малко беше седяла Фили, и си напомни да не се подвежда от прическата на мъжа — тъмноруса коса, сресана и пригладена с гел на едната страна на главата му, нацупените устни и жилавия врат. Малката брадичка не означаваше слабоволев човек, както би потвърдил всеки, запознат с кариерата на фелдмаршал Монтгомъри^[1].

— Е, ето ни и нас — рече Озбърн-Смит. — Инцидент 20 предизвика огромно вълнение. Чудили ли сте се кой измисля тези имена? Предполагам, че е Комисията по разузнаването.

Бонд уклончиво кимна.

Погледът на Пърси обходи кабинета, спря се за миг на пластмасов пистолет с оранжево дуло, използван в тренировки за бойни действия отблизо, и се върна на Бонд.

— Доколкото чух, Отбранителната разузнавателна агенция и МИ6 са яхнали метлата, за да изфучат по афганистанския маршрут и да търсят лошите навътре в страната. Така вие и аз ставаме отхвърлените по-млади братя, изоставени и омотани в сръбската връзка. Но понякога пионките печелят играта, нали?

Озбърн-Смит избърса носа си с кърпичка. Бонд не си спомняше кога за последен път беше виждал някой под седемдесет години да използва подобна комбинация от жестове и аксесоари.

— Чувал съм за вас, Бонд… Джеймс. Нека си говорим на малки имена, а? Фамилията ми е дълга и сложна. Все едно да носиш кръст на гърба си. Също като моята длъжностна характеристика заместник старши директор на отдел „Полеви операции“.

Доста неумело вметнато — помисли си Бонд.

— И така, Пърси и Джеймс. Звучи като комедийно шоу. Чувал съм за теб, Джеймс. Славата ти се носи навсякъде. Не те „предшества“, разбира се. Поне от онова, което съм чувал.

О, Боже — отегчи се Бонд. Търпението му се изчерпваше. Той изпревари продължението на монолога и подробно обясни какво се е случило в Сърбия.

Озбърн-Смит слушаше внимателно и си водеше записки, а после описа какво е станало от британската страна на Ламанша. Не беше особено информативно. Въпреки включването на внушителните умения за наблюдение на филиала на МИ5, известен като „Наблюдателите“, никой не беше успял да потвърди нещо повече от това, че хеликоптерът е закарал Ирландеца някъде на североизток от Лондон. Оттогава не бяха засекли нито МАСИНТ, нито друга следа от хеликоптера.

— Е, каква ще бъде стратегията ни? — попита Озбърн-Смит, макар че думите му не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като встъпление към директива. — ОРА, МИ6 и всичко живо обикалят пустинята и търсят афганистанци, готвещи масово унищожение, но аз искам да действаме тук, да намерим Ирландеца и Ной, да ги увием в стегнати панделки и да ги доведем при нас.

— Да ги арестуваме?

— Да ги „задържим“ може би звучи по-добре.

— Не съм сигурен дали това е най-уместният подход — деликатно отбеляза Бонд. Бъди дипломатичен с туземците, за бога…

— Защо не? Нямаме време за наблюдение — леко фъфлейки, възрази Озбърн-Смит. — Само за разпит.

— Щом е изложен на риск животът на хиляди хора, Ирландеца и Ной не действат сами. Те може би дори са твърде ниско в хранителната верига. Със сигурност знаем само, че ще има среща в кабинета на Ной. Нищо не предполага, че той ръководи операцията. Ами Ирландеца? Той натиска спусъка. Определено си знае работата, но по принцип е черноработник. Мисля, че трябва да ги идентифицираме и да ги държим в играта, докато получим повече отговори.

Озбърн-Смит кимаше одобрително.

— Да, но ти не си запознат с моята биография, Джеймс. — Усмивката и мазното му държане изчезнаха. — Имам богат опит във въртенето на шиш на затворници. В Северна Ирландия. И „Белмарш“.

Прословутият така наречен „затвор за терористи“ в Лондон.

— Добивал съм слънчев тен и в Куба — продължи Озбърн-Смит. — Гуантанамо. Да. Накрая хората проговарят пред мен, Джеймс. Обработвам ги няколко дни и те ми дават адреса, където се крие брат им. Или синът им. Или дъщеря им. О, да, хората говорят, щом ги попитам… макар и много учтиво.

— Но ако Ной има партньори и те научат, че той е заловен, може да ускорят плановете си за петък или да се изпарят — не се предаваше Бонд. — И ние ще изгубим дирите им, докато отново не нанесат удар след шест или осем месеца, когато следите са изстинали. Убеден съм, че Ирландеца е планирал такъв резервен вариант.

Мекият нос на Озбърн-Смит се сбърчи от съжаление.

— Ако бяхме в Европа или се мотаехме по Червения площад, с удоволствие бих седял да те гледам как атакуваш и нанасяш удари, както ти прецениш за най-добре, но сега действаме на наша територия.

Разбира се, размахването на камшика беше неизбежно. Бонд реши, че няма смисъл да спори. Наконтената марионетка беше непреклонна. Освен това имаше по-голяма власт и можеше да го изолира, ако поиска.

— Естествено, ти решаваш — мило каза той. — Затова предполагам, че първата стъпка е да ги намерим. Нека ти покажа уликите.

Подаде копието на сметката от кръчмата и бележката: Бутс — 17 март. Не по-късно.

Озбърн-Смит се намръщи, докато четеше.

— Какво мислиш? — попита той.

— Нищо приятно. Кръчмата е близо до Кеймбридж. Бележката е загадъчна.

— Седемнайсети март? Напомняне да се отбие в аптеката?

— Може би — несигурно отвърна Бонд. — Мисля, че вероятно е код. — Той бутна към Озбърн-Смит разпечатката от „Мап Куест“, която Фили му беше дала. — Ако питаш мен, кръчмата не означава нищо. Не намирам нищо забележително в нея. Не се намира до нищо важно. Край главен път МИ, близо до Уимпол Роуд. Вероятно е загуба на време. Защо аз не се заловя с този въпрос? Ще отида там и ще огледам Кеймбридж, а ти може да накараш криптоанализаторите в МИ5 да изследват бележката и да видиш какво ще кажат компютрите им. Смятам, че там е ключът.

— Ще го направя. Но ако нямаш нищо против, Джеймс, може би е най-добре аз да се заема с кръчмата. Познавам разположението. Учил съм в Кеймбридж, в колежа „Магдалена“. — Картата и сметката от кръчмата изчезнаха в куфарчето на Озбърн-Смит заедно с копието на бележката. След това той извади друг лист. — Може ли да повикаш онова момиче?

Бонд озадачено повдигна едната си вежда.

— Кое?

— Младата хубавица отвън. Видях, че не е омъжена.

— Имаш предвид моята лична асистентка — сухо отбеляза Бонд, стана и се приближи до вратата. — Госпожице Гуднайт, бихте ли дошли, ако обичате?

Тя се намръщи и влезе в кабинета.

— Нашият приятел Пърси иска да говори с вас.

Озбърн-Смит пропусна да забележи иронията и й даде листа.

— Бихте ли направили копие?

Гуднайт погледна Бонд, който кимна, взе документа и тръгна към копирната машина.

— И от двете страни, разбира се — подвикна след нея Озбърн-Смит. — Прахосничеството работи в полза на врага, нали?

Тя се върна минута по-късно. Озбърн-Смит сложи оригинала в куфарчето си и даде копието на Бонд.

— Ходиш ли на стрелбището?

— От време на време — отвърна Бонд, без да добави, че фанатично посещава шест часа седмично и вътрешното стрелбище за малки огнестрелни оръжия, и външното в Бизли, а веднъж на две седмици тренира и на стрелбището на Скотланд Ярд с компютъризирания симулатор с висока разделителна способност, където инсталират електрод на гърба ти. Ако терористът те застреля, преди ти да го застреляш, падаш на колене от мъчителна болка.

— Трябва да съблюдаваме формалностите, нали? — Озбърн-Смит посочи листа в ръката на Бонд. Заявление за временно носене на огнестрелно оръжие.

Малцина членове на Специалните сили упълномощени офицери можеха да носят оръжие в Обединеното кралство.

— Вероятно не е добра идея да се пише името ми на това — подчерта Бонд.

Озбърн-Смит като че ли не беше помислил за това.

— Може би си прав. Защо не използваш неофициално прикритие? Джон Смит ще свърши работа. Попълни формуляра и отговори на въпросите отзад за безопасността на оръжията и така нататък. Ако се натъкнеш на препятствие, свирни ми. Аз ще ти обясня какво да напишеш.

— Веднага се залавям.

— Добро момче. После ще координираме действията си след съответните си тайни мисии. — Озбърн-Смит потупа куфарчето си. — Заминавам за Кеймбридж.

Той се завъртя и излезе шумно и със замах, както беше дошъл.

— Отвратителен тип — прошепна Гуднайт.

Бонд се засмя, взе сакото си от облегалката на стола, преметна го през рамо и грабна картите.

— Отивам в оръжейния склад да прибера пистолета си и след това няма да ме има три-четири часа.

— Ами формулярът за огнестрелните оръжия, Джеймс?

Той го взе, скъса го на тънки ивици и ги пъхна в книжката с географските карти, за да отбележи местата, които го интересуваха.

— Защо да хабим служебна хартия? Това работи в полза на врага.