Маги Стийвотър
Копнеж (47)

Четирийсет и шеста глава
Сам

Ето ни отново на онова място, където винаги си казваме сбогом.

Грейс лежеше в леглото ми по гръб със свити колене. Тениската й се бе повдигнала малко и разкриваше няколко сантиметра от бледата кожа на корема й. Русите й коси бяха паднали на една страна върху възглавницата, сякаш летеше във въздуха или плуваше във вода. Стоях край ключа на лампата, загледан в нея и изпълнен с… копнеж.

— Не я гаси още — промълви тя с леко странен глас. — Просто ела и седни при мен за малко. Още не ми се спи.

Въпреки това загасих светлината — в обгърналия ни мрак Грейс изсумтя възмутено — а след това се наведох, за да включа коледните лампички, окачени под тавана. Те проблясваха и рисуваха странни форми от светлина и мрак, докоснали бавно въртящите се хартиени птички. Движещите се сенки по лицето на Грейс я караха да изглежда все едно стои край разпален огън. Възмутеното й сумтене прерасна в удивено възклицание.

— Това е като… — започна тя, но не довърши.

Отидох на леглото и седнах с кръстосани крака до нея, вместо да лягам.

— Като какво? — попитах, докато прокарвах пръстите си по корема й.

Грейс измърка, притворила очи.

— Като какво? — попитах отново.

— Като да гледам звездите — каза тя. — Докато огромно ято птици прелита в небето над мен.

Въздъхнах.

— Сам, наистина искам да си купя червена кана за кафе, ако някъде продават такива.

— Ще намеря — обещах и отпуснах длан върху корема й. Кожата й бе ужасно гореща. Изабел ми беше казала да попитам Грейс как се чувства. Да не чакам тя да ми каже, защото не би го направила, преди да е станало твърде късно. Защото не иска да ме нарани.

— Грейс… — започнах, отдръпвайки уплашено ръка.

Очите й се отместиха от бавно въртящите се над нас птички към лицето ми. Тя хвана ръката ми. Нейните пръсти докосваха моята линия на живота, а моите — нейната.

— Какво? — Когато заговори, усетих в дъха й миризма на метал и лекарства, на кръв и ацетаминофен.

Знаех, че трябва да я попитам какво се случва, но исках да прекараме още една спокойна минута. Още няколко секунди, преди да се изправим лице в лице с истината. Затова зададох въпроса, за който знаех, че няма правилен отговор. Въпрос, който се отнасяше за друга двойка, с различно бъдеще.

— Когато се оженим, може ли да отидем до океана? Никога не съм бил там.

— Когато се оженим — каза тя и в гласа й не долових лъжа, а само нежност и безкрайна тъга, — можем да отидем до всички океани. За да се хвалим после, че сме обиколили света.

Легнах до нея. Ръцете ни все още бяха здраво стиснати върху корема й. Рамо до рамо двамата наблюдавахме ятото от щастливи спомени, което летеше над нас, уловено в стаята ми. Когато хартиените криле закриваха коледните лампички, се чувствах така, все едно се движим. Все едно пътуваме в люлеещ се сред вълните огромен кораб, загледани в непознати съзвездия.

Време беше.

Затворих очи.

— Какво се случва с теб?

Грейс остана смълчана толкова дълго, че започнах да се питам дали наистина съм произнесъл въпроса си на глас. После каза тихо:

— Не искам да заспивам. Страхувам се да заспя.

Усетих как сърцето ми забавя ход, между отделните удари сякаш минаваха цели векове.

— Какво чувстваш?

— Боли ме дори да говоря — прошепна Грейс. — А стомахът ми… той наистина… — Тя положи дланта ми върху корема си и постави ръка върху моята. — Сам, страх ме е.

Трудно ми бе да открия гласа си след това признание. Неназована болка ме раздираше целия. Някак успях да промълвя:

— Това е нещо от вълците. Мислиш ли, че си се заразила някак от онзи мъртъв вълк?

— Мисля, че това е вълк. Мисля, че е вълкът, в който никога не се превърнах. Така го чувствам. Чувствам, че искам да се трансформирам, но това не се случва.

Бързо прехвърлих в ума си всичко, което знаех за вълците и нашата разрушителна болест, но не се сещах за подобен прецедент. Грейс бе единствена по рода си.

— Кажи ми, все още ли го усещаш? — попита тя. — Вълкът вътре в теб? Или вече си е отишъл?

Въздъхнах и се завъртях леко, така че да опра чело в бузата й. Разбира се, че все още си беше там. Разбира се, че беше.

— Грейс, ще те заведа в болницата. Ще ги накарам да открият какво става с теб. Не ме интересува какво ще трябва да им кажа, за да ги накарам да ми повярват.

— Не искам да умра в болница.

— Няма да умреш — казах и повдигнах глава, за да я погледна. — Има толкова много песни за теб, които още не съм написал.

Тя се усмихна накриво и ме бутна леко назад, след което положи глава върху гърдите ми и затвори очи.

Моите останаха отворени. Гледах нея и сенките на птичките върху лицето й, изпълнен с копнеж. Копнеж за още щастливи спомени, които да окача над нас. Толкова много щастливи спомени с това момиче, че на тавана да не остане място, че цялата къща да се пръска по шевовете от хартиени птички.

Около час по-късно Грейс започна да повръща кръв.

Не можех да се обадя на 911 и едновременно с това да я държа, затова я оставих присвита надве насред коридора. Тънка следа от кръв по пода маркираше пътя ни от стаята до тук. Застанах край вратата и набрах номера, без да свалям очи от нея.

Коул — не си спомнях да съм го викал — се появи на стълбите и мълчаливо донесе кърпи.

— Сам — проплака Грейс с тъпичък, отчаян глас, — косата ми.

Кръвта по косата и беше най-малкият проблем. Най-големият обаче беше, че Грейс е изгубила контрол и е изпаднала в паника. Докато Коул й помагаше да притисне кърпа към носа и устата си, аз несръчно придържах косата и назад и я вързах на конска опашка. После, когато чухме сирените на линейката пред къщата, двамата и помогнахме да слезе на долния етаж, без да повърне отново. Птичките пърхаха с криле, сякаш искаха да дойдат с нас, но кончетата им бяха твърде къси.