Маги Стийвотър
Копнеж (35)

Трийсет и четвърта глава
Изабел

В три следобед цялото заведение „При Кени“ беше само наше. Мястото смърдеше на особено мазни неща за закуска: евтин бекон и гадна, прегоряла яхния, съчетани със слаба миризма на цигари въпреки липсата на отделение за пушачи.

В сепарето срещу мен Коул бе изпънал крака под масата и аз го ритах, без да искам, щом раздвижех моите собствени. Мисля, че изглеждаше толкова не на място в тази селяндурска закусвалня, колкото и самата аз. Имаше вид на произведение на изкуството, създадено от особено фуклив дизайнер, който си знае работата: притежаваше някаква почти съвършена, жестока красота и толкова остри черти, че човек можеше да се нарани на тях. Сепарето изглеждаше бледо и нереално, почти комично старомодно и провинциално край яркия му образ, сякаш някой го бе стоварил тук за провокативна фотосесия. Бях запленена от ръцете му, силни, мускулести, с изпъкнали вени. Наблюдавах сръчния и уверен начин, по който се движеха пръстите му, докато правеше съвсем обикновени неща, като например да си слага захар в кафето.

— Ти да не си музикант? — попитах.

Коул ме погледна изпод вежди. Нещо във въпроса ми го беше притеснило, но той бе прекалено добър в прикриването на емоциите си, за да разбера какво точно.

— Аха — каза.

— Какъв по-точно?

Той направи физиономията, която правеха всички истински музиканти, когато човек ги попиташе за музиката им, и промърмори самокритично:

— По малко от всичко. Най-вече клавирни инструменти, предполагам.

— Имаме пиано вкъщи.

Коул сведе очи към ръцете си.

— Вече не свиря.

После замълча отново. Над масата между нас надвисна тежка, отровна тишина.

Намръщих се, но той нямаше как да го види, защото не си бе направил труда да вдигне отново поглед към мен. Изобщо не бях добра в поддържането на разговор и още по-малко в говоренето на общи приказки. Замислих се дали да не се обадя на Грейс, за да я попитам какво точно би трябвало да кажа на необщителен върколак със самоубийствени наклонности, но си бях забравила телефона някъде. Може би в колата.

— В какво си се загледал? — попитах най-накрая, без да очаквам отговор.

За моя изненада обаче Коул протегна ръка към мен и ми показа палеца си, който наблюдаваше със съчетание от учудване и отвращение. Гласът му отразяваше същите емоции:

— Тази сутрин, когато отново се превърнах в себе си, пред мен лежеше мъртва кошута. Всъщност не съвсем мъртва. Тя ме гледаше — сега вече вдигна очи към мен, за да види реакцията ми, — но не можеше да се изправи на крака, защото преди да се трансформирам, й бях разпорил корема. Предполагам… е, предполагам, че съм я ядял, докато още е била жива. Предполагам също, че съм продължил да го правя и малко след това, защото по ръцете ми… имаше парчета от вътрешностите й.

Той отново погледна палеца си и сега забелязах, че под нокътя има нещо кафяво. Пръстът му потрепна толкова леко, че едва долових движението.

— Не мога да разкарам това нещо оттам — каза.

Положих ръка върху масата с дланта нагоре и когато не разбра какво точно исках, се протегнах и хванах ръката му, с другата извадих нокторезачката си от чантата, взех пиличката и я плъзнах под нокътя му, обирайки кафявите следи.

Издухах прашинките засъхнала кръв от масата, прибрах нокторезачката и пуснах ръката му.

Той обаче не я отдръпна и тя остана да лежи между нас с дланта надолу и разперени пръсти, притиснати към масата, подобно на напрегнато животно, което се готви да избяга.

— Не мисля, че имаш вина за случилото се с брат ти — каза неочаквано Коул.

Завъртях очи.

— Благодаря ти, Грейс.

— Ъ?

— Грейс. Гаджето на Сам. Тя ми казва същото. Но тя не беше там. Пък и този, когото тя се опита да спаси, оцеля. Може да си позволи да бъде великодушна. Защо изобщо говорим за това?

— Защото ме накара да извървя три мили за чаша кафе. Кажи ми защо си го заразила с менингит?

— Защото менингитът причинява висока температура. — Неразбиращият му поглед ми подсказа, че започвам разказа си от грешно място. — Грейс е била ухапана като дете. Но никога не се е трансформирала, защото малоумният й баща я заключил в колата един горещ ден и почти я опържил. Решихме, че е възможно да повторим този ефект чрез много висока температура, и не можахме да измислим нищо по-добро от менингита.

— При трийсет и пет процента шанс за оцеляване?

— Между десет и трийсет процента — поправих го аз. — Освен това вече ти казах. Това излекува Сам и уби Джак.

— Джак е брат ти?

— Именно. Беше брат ми.

— И ти си го инжектирала?

— Не, Грейс го направи. Но аз намерих заразената кръв, която използвахме.

Коул ме погледна нетърпеливо.

— Не знам дали има смисъл да си губя времето, като ти обяснявам, че се самонавиваш с това чувство за вина.

Повдигнах едната си вежда.

— Аз не…

— Тихо — прекъсна ме той. Отдръпна протегнатата си ръка, за да вземе чашата си с кафе, загледан в стоящата на масата солница. — Мисля. Значи Сам изобщо не се е трансформирал след това?

— Не. Треската изгори вълка в Сам. Или нещо от сорта.

Коул поклати глава, без да вдига поглед.

— В това няма никакъв смисъл. Не би трябвало да проработи изобщо. Все едно да кажеш, че треперим, когато ни е студено, и се потим, когато ни е горещо, така че за да не треперим никога до края на живота си, трябва да се наврем в пещта за пица.

— Е, не знам какво да ти кажа. Това трябваше да е последната година на Сам, така че в момента от него се очакваше да бъде вълк. Треската свърши работа.

Той се намръщи.

— Не бих казал, че треската е свършила каквото и да е. По-скоро мисля, че нещо, свързано с менингита, е прекратило трансформациите му. Мисля също, че нещо, свързано със затварянето в колата, е спряло в зародиш трансформациите на Грейс. В това може и да има някаква истина. Но да кажеш, че треската е помогнала? Не можеш да докажеш това.

— Чуй се само, господин Учен.

— Баща ми…

— … лудият учен… — уточних.

— Да, лудият учен. Той имаше навика да разказва един виц по време на лекциите си. За някаква жаба. Поне си мисля, че беше жаба. Може и да е бил скакалец. Както и да е, нека се спрем на жабата. Значи един учен си има жаба, на която казва: „Скачай, жабо!“, и жабата скача на три метра. Тогава ученият отрязва единия й крак и пак казва: „Скачай, жабо!“. Жабата скача на метър и половина. Ученият си записва: „Когато отрежеш единия крак на жабата, тя скача на метър и половина“. Тогава той реже още един крак, казва й да скача и жабата скача на половин метър. Той си записва: „Когато отрежеш два крака на жабата, тя скача на половин метър“. После ученият отрязва всичките крака на жабата и когато й казва да скача, тя просто си лежи на място. Той си записва извода от експеримента: „Когато отрежеш всичките крака на жабата, субектът оглушава“. — Коул ме погледна. — Схващаш ли?

Възмутих се:

— Разбира се, че схващам, не съм пълна идиотка. Смяташ, че сме стигнали до грешен извод. Но нещата проработиха, така че какво значение има?

— Никакво, предполагам. Поне не и за Сам, защото той е получил това, което иска. Просто мисля, че Бек не е разбрал правилно механиките на трансформацията. Той ми каза, че студът ни превръща във вълци, а топлината — в хора. Но ако това е истина, новите вълци като мен не би трябвало да са нестабилни. Не можеш просто да си измислиш правила и после да кажеш, че те не са валидни, просто защото тялото ти все още не ги знае. Нещата в науката не действат по този начин.

Обмислих думите му.

— Значи смяташ, че Бек е разсъждавал като учения във вица с жабата?

Коул сви рамене.

— Не знам. Точно за това си мислех, когато дойде. Опитвах се да видя дали бих могъл да задействам трансформацията чрез нещо различно от студ.

— Чрез прилив на адреналин? И правене на глупости.

— Именно. Поне така смятам, но може и да греша. Мисля, че всъщност студът не предизвиква трансформацията. Предизвиква я начинът, по който мозъкът реагира на студа. Което са две коренно различни неща. Едното е реалната температура. Другото е собственият ти мозък, който ти казва дали е топло или студено. — Коул плъзна ръка към салфетката, но се спря. — Мисля по-добре с лист хартия пред себе си — обясни.

— Нямам хартия, но… — бръкнах в чантата си и му подадох химикалка.

Изражението му се бе променило напълно в сравнение с първия път, когато го бях видяла. Той се приведе над салфетката и нарисува малка схема.

— Виждаш ли… студът сваля температурата ти и казва на хипоталамуса да запази тялото ти топло. Това е причината да трепериш. Хипоталамусът прави още много забавни неща, като например да ти казва дали да си ранобуден или не и колко дебел би трябвало да бъдеш, да кара тялото ти да произвежда адреналин, а освен това…

— Не, не прави това — заявих. — Измисляш си тези неща.

— Изобщо не си измислям — заяви Коул убедено. — Разговаряхме точно за такива неща по време на вечеря, докато растях. — Той добави нова кутийка към схемата. — Нека да приемем, че тук има още една функция, различна от нещата, които студът кара хипоталамуса ти да прави. — Той написа в кутийката превръщане във вълк, салфетката се прокъса леко, докато го правеше.

Обърнах я към себе си, за да прочета изписаното с неравния му, нервен почерк:

— И как точно се вписва менингитът във всичко това?

Коул тръсна глава.

— Не знам. Но може да обясни защо в момента съм човек.

Без да обръща салфетката, той написа с големи печатни букви върху кутийката на хипоталамуса: МЕТАДОН^[1].

Погледнах го.

Коул не отклони поглед. Очите му бяха много, много зелени, отразили следобедната светлина.

— Нали знаеш как всички казват, че наркотиците ти проникват в мозъка. Е, мисля, че са прави.

Той продължи да ме гледа и виждах, че очевидно очаква моята реплика относно миналото му на наркоман.

Аз обаче отворих съвсем различна тема:

— Разкажи ми за баща си.

Коул

Не зная защо й разказах за баща ми. Тя трудно можеше да мине за най-милия и състрадателен слушател на света. Всъщност може би точно затова й разказах.

Не споделих с нея началото на историята, което звучеше така: Някога, преди да се превърне в един от вълците в Тахо, преди клуб „Джозефин“ преди НАРКОТИКА, живяло едно момче на име Коул Сейнт Клеър и то можело да постигне всичко. А тежестта на това прозрение била толкова непосилна, че го смазала, преди изобщо да е имал шанса да направи каквото и да е.

Вместо това казах:

— Имало едно време едно момче, което било син на луд учен. При това не какъв да е луд учен, а истинска легенда в съответните среди. Той бил вундеркинд, по-късно гениален тийнейджър, а след това полубог в научните селения. Занимавал се с генетика. Правел бебетата на хората по-красиви и умни.

Изабел не каза нищо от сорта на „Е, това не е чак толкова лошо“, просто се намръщи.

— Това само по себе си било чудесно — продължих. И всъщност наистина беше чудесно. Спомнях си свои снимки, на които седях върху раменете на баща си, докато океанските вълни се разбиваха край глезените му. Помнех игрите на думи, които играехме, докато пътувахме нанякъде с колата. Помнех шахматните фигури, лежащи на купчини край дъската. — Него често го нямаше, но аз нямах нищо против. Всичко беше чудесно, когато си бе у дома, и двамата с брат ми имахме страхотно детство. Да, всичко беше прекрасно, докато не започнахме да порастваме.

Не можех да си спомня първия път, когато мама го каза, но бях доста сигурен, че именно това бе моментът, когато всичко започна да се разпада.

— Не ме дръж в напрежение — усмихна се саркастично Изабел. — Какво точно направи той?

— Не той. Аз. Правилният въпрос е какво точно направих аз.

Какво точно бях направил? Сигурно е било свързано с интелигентен коментар за нещо, което бях видял във вестника, добрите ми оценки в училище или факта, че се бях справил успешно с някоя загадка, която родителите ми не бяха очаквали, че мога да реша. Един ден мама просто го каза за първи път, с полуусмивка на издълженото си лице, което винаги изглеждаше уморено… може би заради дългите години брак с подобно величие:

— Познай кой ще го наследи?

Началото на края.

Свих рамене.

— Оставих брат ми да се занимава с училищните дела. Баща им искаше да дойда при него в лабораторията. Искаше вече да започна подготовката за колежа. Искаше да ме превърне в копие на самия себе си. — Замълчах, спомняйки си всички моменти, в които го бях разочаровал. Тишината винаги, винаги бе по-лоша от гневните крясъци. — Но аз не бях като него. Той беше гений.

А аз — не.

— Голяма работа.

— Да, за мен не беше голяма. Обаче за него беше. Той искаше да знае защо дори не се опитвам да положа усилия. Защо насочвам живота си в коренно противоположна посока.

— И каква точно беше тази противоположна посока? — попита Изабел.

Присвих очи, без да отговоря.

— Не ме гледай така. Не се опитвам да разбера кой си. Не ми пука кой си. Просто исках да разбера защо си такъв, какъвто си.

Точно тогава масата се помръдна леко. Вдигнах очи и видях ухилените пъпчиви лица на три малки момичета. И трите ме гледаха ококорено и ухилено с три напълно идентични превъзбудени изражения. Бях пределно наясно какво точно щяха да кажат.

Изабел стрелна с очи натрапничките:

— Ъъ, здрасти. Ако става въпрос за курабийките на момичетата скаутки, можете да се разкарате. Всъщност за каквото и да става въпрос, можете да се разкарате.

Едно от момичетата, явно водачката на групата, от чиито уши висяха гигантски обеци — помня, че Виктор ги наричаше гривни за глезени — натика в ръцете ми розово тефтерче.

— Не мога да повярвам. Знаех си, че не си мъртъв. Знаех си! Ще ми дадеш ли автограф? Моля те!

Другите две девойки промълвиха тихичко: обожемой.

Предполагам, че би трябвало да изпитвам ужас, задето съм бил разпознат. Вместо това обаче, докато ги гледах, си помислих как бях агонизирал в разни хотелски стаи, за да напиша онези жестоки, емоционални песни, а моята фенска база се състоеше от някакви десетинагодишни пикли с тениски от филма „Училищен мюзикъл“. НАРКОТИКА за хлапетата от детската градина.

— Моля? — казах бавно.

Усмивките им увехнаха леко, но момичето с огромните обеци не отдръпна тефтерчето си.

— Моля те — повтори тя. — Ще се подпишеш ли? Няма да те тормозим повече след това, заклеваме се. Направо щях да умра, когато чух „Разбий лицето ми“. Сложила съм си го като мелодия за звънене на телефона. Обожавам го. Това е най-великата песен на всички времена. Разплаках се, когато разбрах, че си изчезнал. Не ядох нищо с дни. Освен това се включих в подписка на хора, които вярваха, че си жив. О, Боже мой, направо не мога да повярвам. Ти си жив.

Едно от момичетата зад нея действително плачеше, поразено от щастието, че сърцето ми продължава да бие.

— О — промълвих и продължих да лъжа убедително, — мислиш, че съм… аха. Е, често ми се случва. Но не, не съм. — Усещах погледа на Изабел, прикован върху мен.

— Какво? — сега вече и усмивката на момичето с обеците се стопи. — Ама ти изглеждаш точно като него. Наистина си сладък — изчерви се толкова силно, че сигурно направо я бе заболяло.

— Благодаря.

Моля ви, махнете се.

— Наистина ли не си… — настоя момичето с обеците.

— Наистина не съм. Нямаш представа колко често хората ме взимат за него, особено откакто плъзнаха онези новини — свих извинително рамене.

— Може ли поне да те снимам с телефона си? — попита тя. — Просто за да разкажа на приятелките си за тази среща.

— Не мисля, че е добра идея — казах неспокойно.

— Това, което се опитва да ти каже, е чупката — обади се Изабел. — Мисля, че сега е просто съвършеният момент да се разкарате.

Момичетата я изгледаха злобно, преди да се отдалечат, блъскайки се едно в друго, докато поглеждаха през рамо към мен. Ясно чувах гласовете им.

— Изглежда точно като него — прошепна едната.

— Мисля, че е той — отбеляза момичето с обеците. — Просто не иска да го притесняват. Избягал е, за да не го тормозят от таблоидите.

Погледът на Изабел бе напълно способен да прогори дупка в лицето ми. Очакваше отговор.

— Объркали са ме с някого — казах й небрежно.

Момичетата се бяха върнали на местата си. Тази с обеците се извърна към нас и извика:

— Каквото и да става, винаги ще те обичам, Коул! Коул? — повтори Изабел.

Коул. Бях се върнал там, откъдето бях тръгнал. Коул Сейнт Клеър.

Докато си тръгвахме, момичетата въпреки всичко ме снимаха с телефоните си.

Началото. На. Края.