Маги Стийвотър
Копнеж (32)

Трийсет и първа глава
Грейс

С всяка минута се отдалечавахме все повече от Мърси Фолс и всичко в него.

Взехме колата на Сам, защото беше с дизелов двигател и по-икономична, но Сам ме остави да карам, понеже знаеше, че обичам. В CD плеъра все още се намираше един от моите дискове на Моцарт, но аз превключих на дълътската станция за алтернативен рок, която знаех, че Сам харесва. Той ме погледна, примигвайки изненадано, и аз се опитах да не изглеждам прекалено самодоволна, задето се учех да говоря на неговия език. Може би по-бавно, отколкото той научаваше моя, но въпреки това бях впечатлена от себе си.

Денят беше прекрасен, небето ясносиньо, а стелещата се по пътя мъгла бе започнала да изгаря, докосната от слънчевите лъчи. Някакъв човек с нежен глас и добри умения на китарата пееше от високоговорителите; напомняше ми за Сам.

Той плъзна ръка между мен и седалката и нежно ме щипна отзад по шията, докато си тананикаше песента от радиото, която очевидно му беше позната. Като се изключи леката болка в крайниците ми, бе трудно да не призная, че днес всичко с мен и света като цяло изглеждаше съвсем наред.

— Знаеш ли вече какво точно ще пееш? — попитах.

Сам облегна буза върху протегнатата си ръка и започна бавно да движи пръста си в кръг по тила ми.

— Нямам представа. Ти се появи абсолютно ненадейно. Пък и в последните дни бях прекалено зает с ролята си на изгнаник. Предполагам, че ще пея… нещо. Има вероятност да бъде доста зле.

— Не мисля, че ще се справиш зле. Какво си пееше под душа?

Гласът му прозвуча неуверено:

— Нещо ново. Може би нещо ново. Е, може би просто нещо…

Излязох на междущатския път. По това време на деня нямаше никакво движение и всичките платна бяха само за нас.

— Новородена песничка?

— Да, новородена песничка. Или по-скоро песничка — зародиш. Не мисля, че все още си има дори крайници. Чакай, май обърках бебетата с поповите лъжички.

Замислих се сериозно кое точно се развиваше първо при бебетата и изобщо не успях да се сетя. На всичкото отгоре това ми отне прекалено много време и вече така или иначе бе късно да пусна някоя забавна реплика в отговор. Така че зададох нов въпрос:

— За мен ли беше?

— Те всичките са за теб.

— Е, значи не ти е особено трудно.

— На теб може и да не ти е трудно. Ти трябва просто да се носиш през живота и да си бъдеш Грейс, докато от мен се очаква да подтичвам край теб, за да не изоставам със стиховете си от бързината, с която се променяш. Ти не си просто някаква фиксирана цел, към която да насоча стрелите на музата си, нали разбираш.

Намръщих се. Винаги се бях възприемала като човек, чиято неспособност да се промени е направо дразнеща.

— Знам какво си мислиш. Но ти си тук с мен, нали така? — попита Сам, използвайки свободната си ръка, за да посочи към седалката. — Борила си се, за да бъдеш с мен, вместо просто да позволиш на вашите да те накажат за цяла седмица. Подобен бунт си е вдъхновение за цели албуми.

Той не знаеше дори половината от истината. Бях залята от разнообразни емоции, включващи вина, самосъжаление, несигурност и изнервеност. Не знаех кое би било по-лошо: да му призная, че всъщност все още съм наказана, а вътре в мен нещо чуждо набира все по-голяма мощ, или да не го сторя. Знаех обаче едно нещо: не можех да пазя тези неща в тайна от него. Но нямах намерение да развалям този ден. Неговият първи съвършен рожден ден. Може би довечера. Може би утре.

Всъщност май бях по-сложна личност, отколкото си мислех. Все още не виждах как точно действията ми биха могли да послужат като вдъхновение за албум, но оценявах факта, че наистина съм направила нещо, което е впечатлило Сам. Най-малкото защото той ме познаваше по-добре, отколкото самата аз познавах себе си. Промених леко посоката на разговора:

— Как мислиш да кръстиш албума си?

— Е, днес няма да записвам албум. Ще направя демо запис.

Махнах с ръка.

— Добре де, когато запишеш албум, какво ще бъде заглавието му?

— Ами ще носи моето име.

— Това е тъпо. Винаги съм мразела албуми без заглавия.

— „Счупени играчки“.

Поклатих глава:

— Това ми звучи по-скоро като име на група.

Той ме щипна малко по-силно и аз изписках.

— „В преследване на Грейс“.

— Не, моето име не бива да присъства — заявих непреклонно.

— Е, ти правиш задачата направо непосилна. „Хартиени спомени“?

Замислих се:

— Това пък защо? О, да, птичките. Струва ми се странно, че никога не съм знаела за тези птички в стаята ти.

— Не съм правил нови, откакто те срещнах като човек — напомни ми Сам. — Последните са от по-миналото лято. Всичките ми нови птички са в книжарницата или в твоята стая. Старата ми спалня е нещо като музей.

— Вече не е — казах, поглеждайки към него. В светлината на утрото изглеждаше блед, сякаш кожата му бе вледенена. Преминах в другата лента просто за да направя нещо.

— Права си — призна. Отпусна се назад, изтегляйки ръката си иззад мен, след което прокара пръсти по решетката на климатика пред себе си. Пръстите му ми липсваха. Без да ме поглежда, той каза:

— За какъв човек мислиш, че родителите ти биха искали да се ожениш? Някой по-добър от мен?

Изсумтях:

— На кого му пука какво е тяхното мнение?

Твърде късно осъзнах какво точно бе казал, а дотогава вече не знаех какво да му отговоря. Не знаех дали наистина е имал точно това предвид. Не бе прозвучало точно като предложение за женитба. Не беше същото. Не знаех как точно ме накара да се почувствам всичко това.

Сам преглътна, докато си играеше да отваря и затваря решетката, отново и отново.

— Чудех се какво щеше да се случи, ако не ме беше срещнала. Щеше да завършиш училище и да спечелиш стипендия за някои от онези университети, в които отиват математическите гении. После щеше да срещнеш някой изключително чаровен, преуспял и забавен умник.

От всички неща, които ме удивяваха у Сам, това винаги беше най-озадачаващото: неговите внезапни пристъпи на самосъжаление. Бях чувала достатъчно пъти как татко успокоява мама, когато изпадне в подобни състояния, за да направя паралел между нея и Сам. Дали това беше нещо, което вървеше в комплект с творческото мислене?

— Не ставай глупав — казах му. — Аз не си губя времето с размисли какво би се случило, ако беше измъкнал някое друго момиче от снега.

— Наистина ли? Е, това е успокояващо. — Той увеличи парното и постави ръцете си над решетките. Слънцето вече приличаше през предното стъкло, но Сам беше като котките — за него никога не бе прекалено топло. — Все още ми е трудно да свикна с мисълта, че ще си остана човек завинаги. И че ще имам възможността да порасна. Това ме кара да се замисля, че май ще трябва да си намеря работа.

— Още една? Освен книжарницата?

— Нямам идея за финансовата страна на нещата в къщата. Знам, че в банката има някакви пари, върху които се трупа лихва, а постъпват и нови средства от някакъв фонд или нещо от сорта. Ако съдя по бележките, сметките се плащат автоматично оттам, но всъщност не знам никакви подробности. Не искам да изразходвам всичките тези пари, така че…

— Защо не поговориш с някого в банката? Сигурна съм, че там ще ти дадат извлечения, за да видиш как точно стоят нещата.

— Не искам да разговарям с никого, докато не съм сигурен, че Б… — Сам млъкна. Не за да направи пауза. Просто млъкна, поставяйки точката на неочаквано място. Загледа се през прозореца.

Отне ми известно време, за да схвана какво щеше да каже. Бек. Не искаше да разговаря с никого, докато не се убедеше, че Бек наистина няма да се трансформира обратно. Върховете на пръстите му, притиснати към решетките на климатика, бяха побелели, а главата му бе сгушена между раменете.

— Сам — казах, извръщайки поглед към него, доколкото можех, без да отклонявам за дълго очи от пътя, — добре ли си?

Той сви ръцете си в юмруци и ги положи в скута си.

— Защо му трябваше да създава тези нови вълци, Грейс? — проговори той най-накрая. — Така нещата стават толкова по-трудни. А се оправяхме чудесно.

— Нямаше как да знае за теб — отбелязах, поглеждайки го отново. Прокарваше бавно пръст по челото и надолу по носа си. Започнах да се оглеждам за отбивката, където трябваше да завием. — Той е смятал, че… — И този път аз бях тази, която не можа да довърши изречението си… че това е твоята последна година.

— Но Коул… не знам какво да правя с Коул — призна Сам. — Чувствам, че трябва да направя нещо, но не знам какво. Само ако видиш очите му, Грейс. О, божичко, ако видиш очите му ще разбереш, че не е съвсем нормален. Нещо в него се с прекършило безвъзвратно. Освен това другите двама… И Оливия… А аз искам да отида в колеж, но трябва… все някой трябва… Не знам какво точно се очаква от мен, но тази отговорност ме смазва. Не знам къде свършва това, което Пек би искал да сторя, и къде започва това, което самият аз очаквам от себе си. Просто… — гласът му заглъхна, а аз не знаех какво да направя, за да го успокоя.

Няколко безкрайни минути пътувахме в мълчание, от радиото се лееше бързо китарно соло, а белите ограничителни линии на пътя препускаха край нас. Сам беше притиснал пръсти към горната си устна, сякаш бе учуден, че е признал собствената си несигурност.

— Все още се събуждам — казах.

Той ме погледна неразбиращо.

— Заглавието за албума ти. „Все още се събуждам“.

Долових в очите му напрежение, може би изненада, заради доброто ми попадение.

— Точно това е усещането. Точно това. Някой ден ще свикна с мисълта, че е утрин, а аз ще бъда човек до края на деня. Чак до самия край на всички мои дни. Но дотогава ще се лутам безпомощно.

Отново извърнах очи към него и срещнах погледа му.

— Всички се лутаме безпомощно. Един ден всички осъзнаваме, че няма да бъдем вечно деца и ще ни се наложи да пораснем. При теб този момент просто се появява по-късно, отколкото при другите хора. Ще се оправиш.

Усмивката на Сам беше тъжна, но искрена.

— Ти и Бек определено сте от един дол дренки.

— Предполагам, че затова ни обичаш и двамата.

Сам раздвижи пръсти, сякаш свиреше на въображаема китара, и кимна. После каза замислено:

— „Все още се събуждам“. Някой ден, Грейс, ще напиша песни за теб и ще я нарека точно така. А после ще кръстя албума си на нея.

— Защото съм умна — отбелязах.

— Така е — съгласи се Сам.

Той се загледа през прозореца и това ме зарадва, защото ми даде шанс да бръкна в джоба си за кърпичка, без той да ме види. От носа ми беше потекла кръв.