Маги Стийвотър
Копнеж (29)

Двайсет и осма глава
Коул

Клечах върху студената земя в гората, борови иглички се забиваха в дланите ми, а от голите ми колене се стичаше кръв. Не можех да си спомня от колко време съм човек.

Беше бледосиня утрин, а мъглата багреше всичко в пастелни тонове, докато пълзеше бавно край мен. Въздухът смърдеше на кръв, изпражнения и застояла вода. Нужен бе само един поглед към ръцете ми, за да разбера откъде идват всички тези миризми. Езерото беше само на два-три метра, а между мен и водата лежеше мъртва кошута, полегнала на една страна. Парче плът висеше разкъсано от ребрата й и ми представяше нейните вътрешности, подобно на някакъв отвратителен дар. Кръвта по коленете ми явно беше нейна, както и — сега забелязах — тази по ръцете ми. В клоните над главата ми, невидими заради мъглата, гарваните си крещяха един на друг, нетърпеливи да загубя интерес към плячката си.

Огледах се наоколо, търсейки другите вълци, които трябваше да са ми помогнали да сваля кошутата, но те ме бяха изоставили. Или казано по-точно, аз ги бях изоставил, когато се бях трансформирал в нещо чуждо и нежелано. В човек.

Долових някакво помръдване в полезрението си и насочих поглед натам. Отне ми няколко секунди, за да разбера какво се движи — кошутата. Окото й. Тя примигна отново и когато го направи, видях, че гледа право към мен. Не беше мъртва… умираше. Странно бе как две неща можеха да бъдат толкова подобни и същевременно толкова различни едно от друго. Нещо в изражението на искрящо черните й очи ме прониза. Това беше… търпение. Или опрощение. Тя се бе примирила със съдбата си да бъде изядена жива.

— Господи — прошепнах, докато се изправях бавно на крака, опитвайки се да не я стресна. Тя дори не помръдна. Просто примигваше. Искаше ми се да отстъпя назад, да й дам пространство, да я оставя да избяга, но оголените кости и изсипаните вътрешности ясно показваха, че бягството е невъзможно за нея. Вече бях унищожил тялото й.

Усетих как устните ми се изкривяват в горчива усмивка. Ето ме тук, с блестящия ми план да спра да бъда Коул и да потъна в забвение. Ето ме тук. Стоях гол и белязан с цветовете на смъртта, а празният ми стомах се свиваше от глад, докато наблюдавах храната за нещо, каквото вече не бях.

Очите върху необикновено нежната муцуна на кошутата примигнаха отново и сърцето ми се сви.

Не можех просто да я оставя така. Знаех, че не мога. Опитах се да определя местоположението си, като се огледах бързо наоколо. Реших, че се намирам на около двайсет минути пеш от колибата. Още десет до къщата, ако там не откриех нищо, с което да я убия. Щеше да лежи тук с изсипани вътрешности между четирийсет минути и час.

От друга страна, можех просто да си тръгна. В крайна сметка, тя умираше. Беше неизбежно, пък и от какво значение бе страданието на една кошута.

Очите й примигнаха отново, тихи и търпеливи. От огромно… беше от огромно значение.

Огледах се за нещо, което бих могъл да използвам като оръжие. Нито един от камъните не беше достатъчно голям, за да ми свърши работа, да не говорим, че така или иначе не можех да си се представя как й смазвам главата до смърт. Прехвърлих из главата си всичко, което знаех за анатомията и за автомобилните катастрофи, които водят до моментална смърт. Погледнах отново към оголените й ребра.

Преглътнах.

Отне ми само няколко секунди, за да открия клон с достатъчно остър край.

Очите й се завъртяха към мен, черни и бездънни, а един от предните й крака помръдна, задвижен от спомена за това как бе тичала между дърветата. Имаше нещо кошмарно в мълчаливия ужас. В скритите емоции, които не можеха да бъдат изразени.

— Съжалявам — казах й. — Не ти мисля злото.

Забих клона между ребрата й.

Веднъж.

Втори път.

Тя изпищя. Пронизителен писък, който не беше нито човешки, нито животински, принадлежеше на нещо, напълно изгубило същността си. Звук, който никога не можеш да забравиш, независимо колко много прекрасни неща ще чуеш след него. После настана тишина, защото в пронизаните й дробове не бе останал въздух.

Тя беше мъртва, а аз исках да съм на нейно място. Щях да открия как да остана вълк. Просто не можех да продължавам така.