Маги Стийвотър
Копнеж (27)

Двайсет и шеста глава
Сам

Тази нощ станах и опекох хляб, защото не можех да заспя.

Безсънието ми, разбира се, се дължеше на отсъствието на Грейс. Самата идея да лежа сам в леглото в очакване да заспя отново, ми се струваше абсолютно непоносима. Част от причината за него обаче се дължеше и на това, че Коул все още беше в къщата. Той бе до такава степен преизпълнен с неизчерпаема енергия — мотаеше се из стаите, изпробваше звуковата уредба, присядаше на дивана, за да погледа телевизия, и после отново скачаше на крака — че част от нея се бе предала и на мен. Сякаш се намирах в компанията на експлодираща звезда.

Колкото до печенето на хляб, това беше нещо, което научих от Улрик. Той беше невероятен сноб по отношение хляба. Отказваше да яде пакетирания от магазина, което, съчетано с факта, че бях на десет и от своя страна отказвах да ям каквото и да е друго, освен хляб, означаваше, че през онази година в къщата падаше наистина много печене. Бек намираше и двама ни за невъзможни и не искаше да има нищо общо с нашите мании. В резултат Улрик и аз прекарвахме заедно доста утрини. Седях на пода, облегнал гръб на кухненските шкафове и прегърнал китарата, която Пол ми бе подарил, а Улрик месеше тесто и ме ругаеше любвеобилно, задето му се пречкам.

Един ден през същата тази година той ми подаде ръка, за да се изправя и да се включа в месенето. Това бе същият ден, когато Бек разбра, че Улрик е ходил на лекар; спомен, който се беше завърнал, откакто наблюдавах борбата на Виктор да остане човек. Бек нахлу в кухнята видимо бесен, а Пол се облегна на вратата зад него. Не изглеждаше особено притеснен и май по-скоро се надяваше, че ще стане свидетел на добро шоу.

— Кажи ми, че Пол е лъжец — изръмжа Бек, докато Улрик ми подаваше опаковката с мая. — Кажи ми, че не си ходил на лекар.

Пол изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях, а Улрик също едва сдържаше усмивката си.

Бек вдигна ръце пред себе си, все едно искаше да го удуши.

— Направил си го! Наистина си отишъл. Ти, откачено копеле такова. Казах ти, че от това няма да излезе нищо добро.

Улрик се ухили широко и Пол най-накрая започна да се смее.

— Кажи му какво ти дадоха, Улрик — каза Пол през смях. — Кажи му какво ти предписаха.

Улрик явно осъзнаваше, че Бек може и да не схване шегата, затова, все така ухилен, посочи към хладилника.

— Подай ми млякото, Сам.

— Халдол — изкикоти се Пол. — Той отива с диагноза „върколащина“ и се връща с рецепта за антипсихотик!

— Мислиш, че това е забавно? — попита Бек.

Улрик най-сетне погледна към Бек и махна с ръка в жест, който казваше: какво толкова.

— Хайде де, Бек, успокой се. Докторът ме мисли за луд. Разказах му всичко, което се случва — за това как се превръщам във вълк през зимата, както и за… как му се викаше на онова чудо? Гаденето? Гаденето? Както и датата, когато съм се трансформирал обратно в човек миналата година. Всички симптоми. Казах му най-откровено цялата божия истина, а той ме изслуша, кимна и ми предписа лекарство за откачалки.

— Къде отиде? — поинтересува се Бек. — В коя болница?

— Онази в Сейнт Пол. — Двамата с Пол се разсмяха гръмко, когато видяха изражението на Бек. — Какво, да не си помисли, че съм нахлул в градската болница на Мърси Фолс и съм казал на лекарите, че съм върколак?

На Бек продължаваше да не му е никак забавно.

— Значи… той просто ти написа рецептата? Не ти повярва? Не ти взе кръв? Не ти пусна някакви изследвания?

Улрик изсумтя и забравил напълно, че от мен се очаква да приготвя тестото, започна да прибавя брашно.

— Направо нямаше търпение да ме разкара от кабинета си. Явно си мислеше, че лудостта ми може да е заразна.

— Ще ми се да съм присъствал — отбеляза Пол.

Бек тръсна глава.

— Вие двамата сте идиоти. — Тонът му обаче се беше смекчил. Той избута Пол от пътя си и излезе от кухнята. — Колко пъти трябва да ви казвам, че ако искате някой лекар да ви повярва, първо ще трябва да го ухапете?

Пол и Улрик се спогледаха.

— Ама той сериозно ли говори? — попита Пол.

— Не мисля — каза Улрик.

Скоро разговорът се насочи към други теми, а Улрик приключи с тестото и го покри с кърпа, за да втаса, но аз никога не забравих урока си от този ден: лекарите не могат да ни помогнат с нищо в нашата битка с природата ни.

Мислите ми се върнаха към Виктор. Не можех да се отърся от спомена за това как без никакви усилия се превръщаше от човек във вълк и обратно.

Коул очевидно също не можеше, защото влезе в кухнята и се облегна на плота с отегчено изражение. Сбърчи нос, щом усети силната миризма на мая, изпълнилата кухнята, и отбеляза:

— Би трябвало да съм изненадан от това, че се занимаваш с печива, но всъщност не съм. Все още не мога да си избия от главата колко несправедливо е всъщност, че Виктор не може да остане човек, а аз не мога да остана вълк. Трябваше да е обратното.

Положих усилия раздразнението да не проличи в гласа ми, когато отвърнах:

— Аха. Схващам. Ти искаш да бъдеш вълк. Не искаш да бъдеш Коул. Мисля, че вече беше достатъчно ясен. Е, не разполагам с магическа формула, с която да те накарам да останеш вълк. Съжалявам. — Чак сега забелязах, че бе оставил до себе си върху плота бутилка уиски. — Откъде взе това?

— От кабинета — ухили се Коул доволно. — Защо те дразни толкова?

— Не съм възхитен от идеята да се напиеш.

— Аз пък не съм възхитен от идеята да стоя трезвен. Така или иначе, имах предвид, че никога не си казвал какъв ти е проблемът с желанието ми да бъда вълк.

Извърнах се към мивката, за да измия брашното от ръцете си. То се проточи на тънки нишки между пръстите ми, докоснато от водата. Замислих се какво точно да кажа, докато се миех старателно.

— Преживях много неприятни неща, за да остана човек. Познавам едно момче, което умря, докато се опитваше да постигне същото. Бих дал всичко на света, за да може останалата част от семейството ми да бъде тук с мен, но те са принудени да прекарват зимата в тези гори, без дори да помнят кои са всъщност. Да бъдеш човек е… — щях да кажа изключителна привилегия, но си помислих, че тези думи звучат прекалено помпозно. — В живота като вълк няма никакъв смисъл. Ако не притежаваш спомени, все едно никога не си съществувал. Не можеш да оставиш нищо след себе си. Искам да кажа… да защитя човечността? Това е всичко, което има значение. Защо искаш да отхвърлиш с лека ръка живота си?

Не споменах нищо за Шелби. Шелби, единствената друга сред нас, която искаше да бъде вълк. Знаех защо бленуваше да изостави човешкия си живот. Което не означаваше, че съм съгласен с нея. Надявах се вече да е пленник на гората завинаги.

Коул отпи глътка уиски и потръпна, докато преглъщаше.

— Ти вече сам си отговори на въпроса. Онзи момент с изгубването на спомените. Бягството е чудесна терапия.

Обърнах се, за да го погледна. Изглеждаше ми нереален насред тази кухня. Повечето хора трябва да се борят, за да бъдат харесани… стават ти по-симпатични, колкото по-добре ги опознаваш и ги обикваш. Но Коул някак бе прескочил директно към края на тази игра, със суровата си красота на холивудска звезда. Той просто не се нуждаеше от ничия любов, за да бъде харесан.

— Не мисля така — казах. — Не мисля, че това е добра причина.

— Така ли? — попита ме с любопитство. С изненада установих, че в тона му не се долавяха заядливи или подигравателни нотки, а само бегъл интерес. — В такъв случай защо винаги пикаеш в банята на горния етаж?

Зяпнах.

— Какво, мислеше си, че не съм забелязал? Да, бе! Винаги отиваш горе, за да пикаеш. Може би смяташ, че банята на долния етаж е мръсна, но на мен ми се вижда съвсем прилична. — Коул скочи на земята от плота, върху който бе приседнал, и залитна леко, когато стъпи на крака. — Според мен просто избягваш онази вана. Прав ли съм?

Нямах представа как би могъл да е научил за миналото ми, но предположих, че това не беше някаква недостъпна тайна. Може би дори самият Бек му беше разказал, въпреки че самата мисъл за това ме накара да се почувствам зле.

— Това е дреболия — казах. — Да отбягваш ваните, защото родителите ти са се опитали да те убият в банята, не е същото, като да отбягваш собствения си живот, търсейки вълчата забрава.

Той се усмихна широко. Алкохолът го превръщаше в един извънредно добродушен и приветлив Коул.

— Хубаво, Ринго, хайде да сключим сделка. Ти ще спреш да отбягваш онази вана, а аз ще спра да отбягвам живота си.

— Да бе, точно така ще стане — изсумтях. Единственият път, когато бях попадал във вана след онази история с родителите ми, беше, когато Грейс се бе опитала да ме стопли миналата зима. Да не говорим, че тогава трансформацията напредваше и почти не осъзнавах къде се намирам. Освен това вярвах на Грейс. Не и на Коул.

— Не, сериозно. Аз обичам да си поставям разни цели — настоя Коул. — Щастието, поне така си мисля, идва от постигането на тези цели, нали така? Боже, тая пиячка е наистина страхотна. — Той остави бутилката уиски върху плота. — В момента ми е супер топличко и съм на кеф. Е, какво ще кажеш? Ти скачаш в онази вана, а аз посвещавам живота си на това да запазя човешкото в себе си и Виктор. Не виждам къде е проблемът, след като ваната е такава дреболия?

Усмихнах се тъжно. Той беше знаел от самото начало, че няма никакъв шанс да ме накара да се приближа до банята на долния етаж.

— Туше — казах. Спомних си кога за последно бях чул тази дума: когато Изабел дойде в книжарничката, докато аз си пиех зеления чай. Струваше ми се, че това се е случило преди години.

Коул

Ухилих му се широко. Изпълваше ме онази приятна, бавно разливаща се из тялото топлина, прелестното усещане, което може да бъде постигнато единствено чрез твърдия алкохол.

— Виждаш ли, Ринго, и двамата сме яко чалнати. Направо ни се пръскат задниците от лични проблеми.

Сам просто ме наблюдаваше. Всъщност не приличаше толкова на Ринго, колкото на един сънлив Джон Ленън с жълти очи, ако трябваше да бъда честен, но Джон просто не звучеше като готин прякор. Внезапно изпитах съчувствие към него. Бедното хлапе не можеше дори да пикае на долния етаж, защото родителите му се бяха опитали да го убият. Звучеше доста гадно.

— Какво ще кажеш за малко психотерапия, а? — попитах. — Нощта ми се струва просто прекрасна за психотерапия, човече.

— Благодаря, но предпочитам да се оправям с проблемите си лично — отвърна Сам.

— Хайде бе — подадох му бутилката уиски, но той поклати глава. — Ще те накара да се отпуснеш — осведомих го. — Няколко здрави глътки и направо ще се метнеш в тая проклета вана, за да отплуваш с нея към Китай.

Гласът на Сам вече не беше толкова дружелюбен:

— Не и тази вечер.

— Пич — казах, — правя опит да се сближим. Опитвам се да ти помогна. Опитвам се да помогна и на себе си. — Стиснах го дружески за ръката, но той се опита да се освободи от хватката ми. Мисля, че дори не го направи съзнателно. Повлякох го към вратата на кухнята.

— Коул — обади се Сам, — много си пиян. Пусни ме.

— Аз пък ти казвам, че ще понесеш доста по-лесно всичко това, ако и ти се понапиеш. Преразгледа ли моята неустоима оферта за уискито?

Вече бяхме в коридора. Сам се дръпна отново.

— Не, не съм. Коул, хайде де! Ама ти сериозно ли? — Той вече всячески се опитваше да се измъкне. Бяхме на метър от вратата на банята. Сам опита да се запъне на едно място. Наложи ми се да използвам и двете си ръце, за да продължа да го бутам напред. Беше изненадващо силен. Изобщо не бях предполагал, че някой толкова мършав като него ще се окаже способен да ми даде такъв отпор.

— Аз помагам на теб, ти помагаш на мен. Просто си помисли колко по-добре ще се почувстваш, когато се изправиш лице в лице с демоните си — казах. Не бях сигурен дали това е вярно, но поне звучеше добре. Също така трябваше да призная, че голяма част от мен беше адски любопитна да види какво ще направи Сам, когато застане срещу тази всемогъща вана.

Бутнах го през вратата и натиснах ключа за лампата с лакът.

— Коул… — промълви отчаяно той. Гласът му внезапно бе станал много по-тих.

Това беше просто вана. Просто една празна вана от най-обикновения възможен тип. Беше заобиколена от плочки с цвят на слонова кост, а завесата на душа бе дръпната встрани. До канала лежеше мъртъв паяк. При вида му Сам внезапно започна да се бори яростно и се наложи да използвам цялата си сила, за да го задържа. Усетих как мускулите му се напрягат до крайност под пръстите ми.

— Моля те — простена той.

— Това е просто една вана — отсякох и го хванах още по-здраво. Оказа се обаче, че няма нужда да го правя. Сам напълно се бе отпуснал в ръцете ми.

Сам

За един кратък миг видях помещението такова, каквото е. По начина, по който трябва да съм гледал на него през първите седем години от живота си: това беше една най-обикновена баня. После очите ми се спряха върху ваната и не можах да понеса гледката.

Аз седях на масата за хранене. Баща ми седеше до мен, майка ми не беше го правила от седмици. Майка ми каза:

Не мисля, че мога да го обичам вече. Това не е Сам. Това е адско изчадие, което понякога прилича на него.

В чинията ми имаше грах. Не обичах грах. Бях изненадан да видя нещо подобно пред себе си, защото майка ми знаеше това. Не можех да спра да гледам малките зелени зрънца.

Баща ми каза:

Знам.

Сега Коул ме разтърсваше:

— Не умираш — говореше ми той. — Всичко се случва в главата ти.

Хванаха ме за малките ръчички и ме отведоха при ваната, въпреки че не беше вечер, а и все още бях с дрехи. Родителите ми ме помолиха да вляза вътре, но аз не исках. Мисля, че това ги зарадва, защото отказът ми направи нещата по-лесни за тях от доверчивото подчинение. Баща ми ме вдигна над водата.

— Сам — каза Коул.

Седях във ваната с дрехите си, водата оцветяваше тъмните ми джинси в черно, а любимата ми синя тениска на бели райета залепваше за ребрата ми. За минута, една изключително милостива минута, си помислих, че всичко това е игра.

— Сам — повтори Коул.

Първоначално не разбирах, но после разбрах.

Но не когато майка ми отказа да ме погледне, а просто се взираше в ръба на ваната, преглъщайки отново и отново. Нито когато баща ми се протегна зад мен и произнесе името на майка ми, за да привлече вниманието й. Нито дори когато тя взе едно от двете бръснарски ножчета, лежащи в протегнатата му ръка, внимателно, сякаш си избираше крехка бисквитка от купа с лакомства.

Разбрах го, когато най-накрая ме погледна.

Погледна ме в очите. Моите вълчи очи.

Видях решението, изписано на лицето й. Решението да се сбогува с мен.

След това вече им се наложи да ме държат.

Коул

Сам беше някъде другаде. Това беше единственият начин, по който можех да го опиша. Очите му бяха просто… празни. Завлякох го до хола и го разтърсих.

— Ела на себе си. Вече сме навън! Огледай се наоколо, Сам. Навън сме.

Когато го пуснах, той се свлече на пода, опря гръб в стената и покри главата си с ръце. Внезапно се бе превърнал в някакво безлико съчетание от лакти, колене и стави.

Не знаех как точно се чувствам, докато го гледах. Знаех, че аз съм му причинил това, каквото и да беше то. Всичко това ме караше да го мразя.

Опитах отново да привлека вниманието му:

— Сам?

След известно време той промълви, без да повдига глава, със странен, тих и изтънял глас:

— Просто ме остави на мира. Остави ме на мира. Какво съм ти направил?

Дишането му беше неравномерно. Не звучеше като хлипове, а по-скоро все едно се задушава.

Сведох очи към него и изведнъж усетих как гневът се разгаря в мен. Не трябваше да му се отрази толкова зле. Та това беше просто една проклета баня. Той беше този, който ме караше да бъда жесток с него. Не му бях направил нищо, освен че му показах проклетата вана. Не бях чудовището, за каквото ме смяташе.

— Бек сам е избрал този живот — казах му, защото знаех, че сега няма да се опита да ми противоречи. — Той сам ми го каза. Каза, че е получил всичко, което е искал от живота си след юридическия факултет, и е бил нещастен. Каза ми, че искал да се самоубие, но някакъв тип на име Пол го убедил, че има и друг изход.

Сам не отговори нищо.

— Той ми предложи същото. Само дето не мога да остана вълк. Не ми казвай, че не искаш да го чуваш. Ти си точно толкова зле, колкото съм и аз. Погледни се само. Не говори на мен за увредена психика.

Сам не помръдна от мястото си, така че просто се разкарах оттам. Отидох до задната врата и я разтворих широко. Нощта бе станала дива и студена, докато се бях наливал, и сега бях възнаграден с внезапна болка в стомаха си.

Избягах.