Маги Стийвотър
Копнеж (20)

Деветнайсета глава
Сам

След като се разделихме с Рейчъл, подкарах към къщата на Бек. Беше изгряло слънце, денят не бе станал по-топъл, но обещаваше бъдеща топлина — проблясък от приближаващото лято. Не можех да си спомня подобно време. Бяха изминали години откакто тази полупролет не ме бе оковавала във вълчата ми форма. Трудно беше да убедя себе си, че няма нужда да се вкопчвам отчаяно в топлия уют на колата.

Нямаше от какво да се страхувам. Повярвай, че си излекуван.

Затворих вратата на фолксвагена след себе си, но не влязох в къщата. Ако Коул все още бе там, не бях готов за среща с него. Наместо това я заобиколих, прекосих покрития с мъртвата миналогодишна трева двор и навлязох сред дърветата. Бях решил да проверя колибата, за да видя дали там има вълци. Тя бе скрита в гората, на около стотина ярда от къщата на Бек, и беше убежище за тях, докато се трансформираха непрекъснато заради променливите температури. Вътре имаше дрехи, консервирана храна и фенерчета. Имаше дори портативен телевизор и видео, както и печка, включена към акумулатор от лодка. Всичко, от което един нестабилен млад вълк се нуждае, за да се чувства комфортно, докато чака човешката му форма да се задържи.

Понякога обаче те се трансформираха във вълци, докато все още бяха в колибата, прекалено бързо, за да си отворят вратата. Така един див звяр, роб на инстинктите си, се оказваше затворен сред четири стени, които миришеха на хора, трансформации и несигурност.

Една пролет, когато бях на девет и все още нестабилен във вълчата си кожа, изненадващо топлият ден ме бе превърнал обратно в човек и аз стоях насред гората гол и притеснен. Когато се убедих, че наоколо няма никого, се насочих към колибата точно както ми беше казал Бек. Стомахът все още ме болеше, както често се случваше между трансформациите по онова време. Болката беше толкова силна, че се превих на две чак докато коленете опряха в изскочилите ми ребра, и прехапах пръст в очакване спазъмът да отмине. Едва тогава успях да се изправя и да отворя вратата на колибата.

Подскочих стреснато, когато чух глас отвътре. След минута, когато пулсът ми се поуспокои, установих, че гласът пееше. Някой беше оставил касетофона включен и в момента Елвис ме питаше дали съм самотен тази вечер, докато ровех в сандъка с надпис „Сам“. Измъкнах джинсите си, но не си направих труда да търся риза, преди бързо да се насоча към сандъка с храната. Разтворих пакет чипс, докато стомахът ми куркаше отчаяно, но някак убедено, че скоро ще бъде запълнен. Седнах върху кашона, опрял кльощави колене в брадичката си, и се заслушах в гласа на Елвис. Помислих си, че текстовете за песни са просто един различен вид поезия. Предишната зима Улрик ме беше накарал да уча наизуст известни поеми. Все още можех да си спомня първата част от Да спреш край гората в снежната привечер^[1].

Опитвах да си спомня втората половина, докато се тъпчех с чипс и се надявах болките в стомаха ми да спрат.

По времето, когато забелязах, че ръката, държаща пакета, трепери, болката вече бе прераснала в кошмарното усещане за усукващи се мускули, което предшестваше трансформацията. Нямах време да стигна до вратата, преди пръстите ми да се превърнат в безполезни, дращещи отчаяно по дървото нокти. Последната ми човешка мисъл беше спомен: как родителите ми затръшват вратата на моята стая и я заключват, докато вълкът се надига в мен.

Беше ми трудно да си припомня вълчите си мисли, но помнех ясно едно: бяха ми нужни цели часове преди да се предам и да се примиря с факта, че съм затворник на това място.

Този път не Бек, а Улрик бе човекът, който ме откри.

— Ех, юнге — каза той тъжно и прокара длан по обръснатата си глава, докато се оглеждаше. Примигвах неразбиращо срещу него, изненадан, че виждам чужд човек, а не майка си или баща си.

Бях се свил в единия ъгъл на колибата и се взирах в окървавените си пръсти, а мозъкът ми бавно изтласкваше вълчите мисли и усещания на заден план, давайки път на човешките. Сандъците и капаците им бяха разпилени наоколо, а изскубнатият от кабела си касетофон лежеше в средата на помещението. По пода имаше следи от засъхнала кръв, в които се различаваха вълчи и човешки стъпки. Вратата бе изподрана, навсякъде имаше разкъсани опаковки от чипс и соленки, а съдържанието им беше разсипано наоколо, неизядено.

Улрик се приближи, а парченцата чипс хрущяха под ботушите му. Присвих се назад. Пред погледа ми опустошената колиба се сливаше с образа на старата ми спалня с раздраните чаршафи и разкъсаните книги по пода.

Той протегна ръка към мен.

— Хайде, ставай. Ще те заведа в къщата.

Аз обаче не помръдвах. Продължавах да наблюдавам с изумление изпочупените си нокти и забитите под тях кървави тресчици. Светът се бе свил край мен и в него имаше място единствено за обагрените в червено върхове на пръстите ми и за самотния вълчи косъм, залепнал в собствената ми кръв. Погледът ми се плъзна към набръчканите и все още пресни белези върху китките ми.

— Сам — опита се да привлече вниманието ми Улрик.

Но аз не вдигнах очи към него. Бях използвал всичките си думи и всичките си сили в опити да се измъкна от това място и сега единственото ми желание беше да си стоя тук и да ме оставят на мира.

— Аз не съм Бек — промърмори той безпомощно. — Нямам никаква представа какво ти казва той, за да те извади от това състояние, разбираш ли? Не знам как да говоря на твоя език, юнге. За какво си мислиш? Просто ме погледни.

Беше прав. Бек знаеше как да ме върне отново към реалността, но Бек не беше тук. Най-накрая Улрик просто вдигна отпуснатото ми като труп тяло, взе ме на ръце и ме отнесе до къщата. Отказвах да говоря, да ям или дори да помръдна, докато Бек не се трансформира и не се върна в дома си… дори и сега нямах представа дали съм прекарал в това състояние часове или дни.

Бек не дойде веднага при мен. Вместо това отиде до кухнята, където трака известно време с посудата. Когато се върна в хола, където се бях присвил в единия ъгъл на дивана, носеше в ръка чиния с яйца.

— Ето, направих ти нещо за хапване — каза ми той.

Яйцата бяха приготвени точно по начина, по който ги обичах. Гледах към тях, а не към лицето на Бек, когато прошепнах:

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Нищо не си могъл да сториш. Освен това Улрик беше единственият, който харесваше онзи проклет чипс, така че си направил услуга на всички ни.

Той остави чинията на дивана до мен, след което се отправи надолу по коридора и влезе в кабинета си. След минутка взех яйцата и тихичко се промъкнах след него. Седнах край отворената врата на кабинета и слушах как трака по клавиатурата си, докато ядях.

Това се беше случило във времената, когато психиката ми все още бе разбита. Във времената, когато си мислех, че Бек ще бъде до мен вечно.

— Здрасти, Ринго.

Гласът на Коул ме върна в реалността. Беше се изправил до мен, докато стоях пред вратата на колибата, унесен в спомените си.

— Виждам, че все още си човек — казах. Всъщност бях далеч по-изненадан, отколкото прозвучах. — Какво правиш тук?

— Пробвам да се превърна във вълк.

Усетих как настръхвам при тези думи, спомняйки си за борбата ми със стаения в мен вълк. Спомних си и стягането на стомаха ми, предвещаващо трансформацията. Кошмарното усещане, че губиш себе си. Не отговорих нищо. Вместо това бутнах вратата на колибата и потърсих опипом ключа за лампата. Миришеше на мухъл. Застоялият въздух беше изпълнен с прах и спомени. Нейде зад мен някаква чинка изписука, но като изключим това, наоколо тегнеше абсолютна тишина.

— Е, щом така и така си тук, мисля, че е добре да се запознаеш с мястото — казах и пристъпих в колибата. Старите дъски на пода проскърцаха под краката ми. Доколкото можех да видя,

всичко си беше на мястото — одеялата бяха прилежно сгънати под изключения телевизор, резервоарът на машината за вода беше пълен до горе, а зад нея бяха подредени още няколко туби. Всичко бе подредено в очакване на вълците да се превърнат в хора.

Коул влезе след мен и огледа сандъците и провизиите, показвайки слаб интерес. Всичко в него излъчваше презрение и нервна енергичност, сякаш никога не го свърташе на едно място. Исках да го попитам: какво е видял Бек в теб? Наместо това обаче въпросът ми беше:

— Това ли очакваше?

Коул беше отворил капака на един от сандъците и оглеждаше съдържанието му. Не си направи труда да вдигне очи към мен, когато ми отвърна с въпрос:

— Да съм очаквал от какво?

— От живота си като вълк.

— Честно казано, очаквах да е доста по-гадно — каза той и този път ме погледна с хитра усмивка, сякаш беше наясно какво съм преживял, за да се отърва от това проклятие. — Бек ме предупреди, че болката ще бъде непоносима.

Вдигнах едно сухо листо, което бяхме внесли в колибата:

— Така е, но… е, болката не е най-трудната част.

— Не думай — отбеляза той многозначително. Имах усещането, че ме дразни съвсем преднамерено, за да ме накара да го мразя. — И каква е трудната част в такъв случай?

Бек го беше избрал лично. Не биваше да го мразя. Не биваше. В Коул трябваше да има нещо, което Бек бе видял. Тръснах глава и казах:

— Преди години един от вълците, Улрик, реши, че ще бъде страхотна идея, ако започне да отглежда италиански билки в саксии. Улрик винаги правеше някакви наистина откачени неща. — Помнех го как методично пробиваше дупки в пръстта и после пускаше вътре някакви мънички и мъртви на вид неща, които изчезваха сред чернотата. „Надявам се да се получи, дяволите да го вземат“ — беше ми казал той дружелюбно. Стоях плътно до него през цялото време и общо взето му се пречках, като се отмествах само когато, без да иска, ме удареше с лакът. „Дали не можеш да застанеш още по-близо, а Сам?“ — ме беше попитал. Продължих с разказа си. — Бек смяташе, че Улрик е ненормален. Каза му, че буркан с босилек струва два кинта в магазина.

Коул повдигна вежда. Изражението му показваше, че ме слуша единствено за да угоди на каприза ми да го занимавам с глупави историйки.

Продължих, без да му обръщам внимание:

— Наблюдавах семенцата на Улрик всеки ден в продължение на седмици, в очакване на нещо малко и зелено, което да се подаде от пръстта. Някакъв знак, че там вътре наистина се ражда живот. Ето това е най-трудната част. Да стоя тук, в тази колиба, за да видя дали нещо ще се покаже от чернотата. Без да знам дали е прекалено рано да търся признаци на живот, или просто този път зимата е отнела семейството ми завинаги.

Коул ме наблюдаваше. Презрението беше изчезнало от лицето му, но въпреки това не каза нищо. Виждах в очите му някаква празнота, нещо, на което не знаех как да реагирам, затова не казах нищо повече.

Нямаше смисъл да стоим тук, така че тръгнах към изхода, а Коул се задържа в колибата още малко, за да провери дали храната не е полазена от насекоми. Плъзнах пръсти по ръба на един от сандъците и се заслушах. Не знаех какво точно се опитвам да чуя, защото наоколо беше съвсем тихо. Дори чинката беше замлъкнала.

Опитах да си представя, че Коул не е тук, и да напрегна слух по начина, по който го правех, когато бях вълк, за да нарисувам в съзнанието си карта на околните гори, определяйки местоположението на всички животни по звуците, които издаваха. Не долових нищо.

Някъде там, сред дърветата, имаше вълци, но те бяха невидими за мен.