Маги Стийвотър
Копнеж (2)

Първа глава
Сам

Мърси Фолс, Минесота, изглеждаше далеч по-различно място, когато си наясно, че ще бъдеш човек до края на дните си. Преди това беше градче, което съществуваше за мен единствено в топлината на лятото. Градче на бетонни тротоари и блестящи под слънчевите лъчи зелени листа, миришещо на горещ асфалт и изгорелите газове на камионите.

Сега, докато наблюдавах как протягащите се към небето пролетни клонки се покриват с нежнорозови цветчета… за първи път усещах това място като истински дом.

В месеците, откакто бях изгубил вълчата си кожа, се опитвах да науча отново как да бъда обикновено момче. Бях получил отново старата си работа в „Изкривеният рафт“, където бях заобиколен от нови думи и шумолящи страници. Бях продал наследения от мен джип, изпълнен с аромата на Бек и живота ми с вълците, и с парите си бях купил „Фолксваген Голф“, голям точно колкото да побере мен, Грейс и китарата ми. Опитвах се да не се присвивам, когато усетех нахлулия в помещението студен въздух при внезапното отваряне на вратата. Опитвах се да запомня, че вече не бях сам. Всяка вечер се промъквахме с Грейс в стаята й, където заспивах, притиснал тяло към нейното, вдишвайки дълбоко уханието на новия си живот, докато сърцата ни биеха в общ ритъм.

Ако гърдите ми се присвиеха, щом вятърът донесеше до мен бавния среднощен вой на вълците, ласката на този простичък, обикновен живот бързо успяваше да ме успокои. Можех да видя ясно годините пред себе си, с прекрасните им коледи, които щях да посрещна с това момиче в обятията си, да осъзная факта, че ще остарея в собствената си, все още някак чужда ми кожа. Знаех го. Имах всичко.

 

 

Дарът на времето ми дава сила и бъдещето се пред мен разстила…

Бях започнал да нося китарата с мен в книжарницата. Нямах особено много работа, така че понякога минаваха часове, без никой да ме чуе как пея песните си сред рафтовете с книги. Малкият бележник, който Грейс ми бе подарила, бавно се изпълваше с думи. Всяка нова дата, изписана в горния край на всеки лист, бе поредната ми мъничка победа над отиващата си зима.

Днес беше ден, твърде подобен на останалите преди него: влажните утринни улици още дълго нямаше да бъдат докоснати от краката на нито един клиент. Именно затова страшно се изненадах, когато малко след като бях отворил, чух някой да влиза. Облегнах китарата на стената зад стола си и вдигнах поглед.

— Здрасти, Сам — каза ми Изабел. Беше странно да я видя извън компанията на Грейс и още по-странно да се появи тук — в книжарничката, моята уютна малка пещера от мастило и хартия. Смъртта на брат й през изминалата зима беше направила гласа й по-твърд, бе добавила някаква острота в погледа й, която липсваше първия път, когато я бях срещнал. Тя ме погледна спокойно и изпитателно с ясните си очи, от което се почувствах някак незначителен и глуповат.

— Какво става? — попита, присядайки на свободния стол до мен и кръстосвайки дългите си крака. На нейно място Грейс би ги присвила под стола. Изабел видя чашата ми с чай и отпи една глътка, преди да въздъхне дълбоко.

Погледнах към чашата си.

— Нищо особено. Нова прическа, а?

Съвършените й руси къдрици бяха изчезнали, заменени от страшно къса подстрижка, която я караше да изглежда красива и ранима.

Изабел повдигна вежда.

— Не бях останала с впечатление, че си човек, който има навика да изтъква очевидното, Сам.

— Защото наистина не съм такъв — отбелязах, прибутвайки чашата към нея, за да си довърши чая. Да пия, след като тя го беше сторила, ми изглеждаше нещо, изпълнено с прекалено много скрити послания. Продължих. — Ако бях, най-вероятно щях да кажа: „Хей, а ти не трябва ли да си на училище“.

— Туше^[1]! — усмихна се тя, обгръщайки с ръце чашата, все едно изначално си беше нейна.

Известно време стояхме така — аз, приведен напред в стола си като лешояд, а тя, елегантно отпуснала се в своя. Навън небето бе обсипано с тежки бели облаци, сякаш зимата беше решила да поостане. Проследих с очи капка дъжд, която се стече по витрината, превърна се в късче лед и отскочи от тротоара. Мислите ми се пренасочиха от захабената ми китара към книгата на Манделщам^[2], която лежеше върху щанда пред мен (Какво мога да сторя с това тяло, което ми дадоха, толкова мое, толкова съкровено за мен?). Най-накрая се приведох и включих музикалната уредба под тезгяха. От високоговорителите над нас се разнесе приятна мелодия.

— Виждам вълци край къщата си — каза най-накрая Изабел, загледана в чашата с чай. — Съвсем между другото — това чудо има вкус на слама.

— Но пък е полезно — промърморих. Щеше ми се да не ми бе вземала чая. Горещата течност ме караше да се чувствам по-спокоен в това студено време. Знаех, че вече нямам нужда от подобни неща, но просто чувствах човешкото си тяло по-защитено, когато усещах топлината на чашата в ръката си. — Колко близо до къщата?

Тя сви рамене.

— От третия етаж ги виждам в гората. Очевидно нямат никакъв инстинкт за самосъхранение, иначе щяха да стоят по-далеч от татко. Той не им е особено голям фен.

Очите й се стрелнаха към неравния белег на врата ми.

— Спомням си — казах тихо. Изабел също нямаше особени поводи да им бъде фен. — Ако някой от тях продължи да се навърта наоколо и в човешката си форма, ще ми кажеш, нали? Най-малкото, преди да оставиш баща си да го препарира и да го постави във фоайето.

За да смекча малко силата на думите си, се опитах да произнеса последната дума по смешен начин, като французин — фои-йай-йеето.

Унищожителният поглед, който ми хвърли Изабел, като нищо можеше да вкамени някой по-податлив на зловредни магически влияния човечец.

— Като си говорим за фои-йай-йеета — каза тя, — в момента сам ли живееш в онази голяма къща?

Не, не живеех там. Част от мен знаеше, че трябваше да бъда в дома на Бек, да посрещна останалите членове от глутницата, когато отърсят зимата от себе си и върнат човешките си тела, че трябваше да се погрижа за четирите нови вълка, които скоро щяха да се трансформират, но друга част от мен ненавиждаше идеята да се мотая на онова място сега, когато знаех, че няма никакъв шанс да видя Бек отново.

Така или иначе, домът ми не беше там. Домът ми беше при Грейс.

— Да — отвърнах.

— Лъжец — каза тя с крива усмивка. — Грейс е толкова по-добра лъжкиня от теб. Кажи ми къде е секцията с медицинска литература. Не ме гледай толкова изненадано — всъщност си имах причина да дойда.

— Не съм се и съмнявал, че имаш — отбелязах, посочвайки към един ъглов рафт. — Просто трябваше да установя каква е въпросната причина.

Изабел се смъкна от стола си и се насочи в указаната посока.

— Тук съм заради нещо, на което „Уикипедия“ не може да ми даде отговор.

— Можеш да напишеш книга за нещата, които не можеш да откриеш онлайн — казах. Сега, когато се беше отдалечила, отново можех да дишам нормално. Вдигнах дубликата от някаква фактура и започнах да прегъвам листа, за да си направя птичка.

— Е, ти би трябвало да знаеш най-добре — обади се Изабел. — В крайна сметка до неотдавна ти самият беше същество от приказките.

Намръщих се и продължих да се занимавам с птичката си. Линиите на баркода се оказаха върху едното й крило и сега другото, останало чисто бяло, изглеждаше по-голямо. Вдигнах един молив, за да нарисувам черти и върху него, запазвайки симетрията, но в последния момент се отказах.

— Какво търсиш всъщност? Нямаме много истински медицински книги. Разни неща за самолечение и най-общи справочници.

Изабел беше приклекнала пред рафта и отговори, без да се обръща:

— Не знам със сигурност. Ще разбера, когато го открия. Как се казваше онова чудо… онази, адски дебелата медицинска книга. В която можеш да откриеш всичко нередно, дето може да се случи с даден човек.

— Кандид^[3] — казах. Но в книжарницата нямаше никого, който би могъл да схване шегата, така че след кратка пауза предложих по-реален отговор — Да нямаш предвид Медицинската енциклопедия на издателство „Мерк“?

— Точно нея търся.

— Нямаме я в момента. Но мога да ти я поръчам. — Нямаше нужда да проверявам каталога с наличната стока, защото знаех, че съм прав. — Новото издание никак не е евтино, но мога да ти намеря някое по-старо копие, втора ръка. Доколкото ми е известно, болестите са си все същите. — Прокарах конец през хартиената си птичка и се покачих върху щанда, за да я окача над мен. — Само да отбележа, че това си е прекалено специализирана литература и според мен се поизсилваш. Освен ако не планираш да станеш лекар, разбира се.

— Точно това обмислям — каза Изабел с такъв изненадващ плам в гласа, че първоначално изобщо не успях да осъзная, че тя споделя нещо наистина важно с мен. А миг по-късно мелодично дзън оповести, че вратата се е отворила отново и в книжарницата е влязъл нов клиент.

— След секундичка ще ви обърна внимание — извиках, повдигайки се на пръсти и прехвърляйки конеца над лампата. — Кажете ми, ако ви трябва нещо конкретно.

Само един удар на сърцето си по-късно осъзнах, че Изабел вече я няма. Беше се скрила някъде и очакваше от мен да не издавам присъствието й. Смъкнах ръце край тялото си, чудейки се какво точно се бе случило току — що.

— Надявам се, че не ви преча — произнесе новодошлият с равен и изтъкан от професионализъм тон. — Свършете си работата, ще почакам.

Нещо в гласа му накара желанието ми да разкрасявам книжарницата с хартиени птички моментално да се изпари. Извърнах се и видях изправения пред щанда полицай, вдигнал поглед към мен. От висините на настоящото си положение можех да видя ясно всичко, което висеше върху окачения на кръста му колан с кобур — пистолет, радиостанция, лютив спрей, белезници, мобилен телефон.

Когато имаш тайни, дори и да не са от някакъв нелегален тип, да видиш полицай на работното си място има ужасно разтърсващ ефект.

Бавно се смъкнах на земята и направих вял жест с ръка към хартиената ми птичка.

— Всъщност не правех нищо особено важно. Е, мога ли… да ви помогна в търсенето на някоя конкретна книга? — Поколебах се, защото бях пределно наясно, че мъжът не беше тук, за да си говорим за литература. Чувствах как сърцето ми се блъска бързо и силно в гърдите. Изабел беше изчезнала, каквито и да бяха причините й да го стори, и в момента книжарничката изглеждаше съвършено празна.

— Всъщност, ако наистина не сте зает, бих искал да поговоря с вас за малко — каза учтиво полицаят. — Вие сте Самюъл Рот, нали така?

Кимнах.

— Аз съм полицай Кьониг. Работя по случая с Оливия Маркс.

Оливия. Стомахът ми се стегна. Оливия, една от най-близките приятелки на Грейс, бе ухапана против волята си и беше прекарала последните няколко месеца като бяла вълчица в Пограничната гора. Семейството й мислеше, че е избягала от дома си.

Грейс трябваше да бъде тук. Ако лъженето беше олимпийска дисциплина, тя щеше да е световен шампион. За човек, който мразеше творческото писане, тя съчиняваше наистина великолепни истории.

— О — казах. — Оливия.

Бях изнервен заради присъствието на задаващото въпроси ченге, но колкото и да беше странно, бях още по-изнервен заради Изабел, която вече знаеше истината и подслушваше целия разговор. Можех да си я представя приклекнала зад някой рафт, наострила уши, за да чуе кога измежду страдащите ми от остра липса на тренинг устни ще се изплъзне някоя неправдоподобна лъжа.

— Познавахте я, доколкото ми е известно? — Полицаят имаше дружелюбно изражение, но колко дружелюбен можеше да бъде един човек, който завършваше въпроса си с „доколкото ми е известно“?

— Съвсем малко — казах. — Срещал съм я на няколко пъти из града. Аз не уча в нейното училище.

— А в кое училище учите? — Гласът на Кьониг отново звучеше приятно и подканващо. Опитах се да убедя сам себе си, че долавям подозрение във въпросите, само защото наистина крия нещо.

— Аз съм на домашно обучение.

— Сестра ми също — кимна леко той. — Направо подлудява майка ми. Освен това познавате Грейс Бризбейн, доколкото ми е известно?

Отново това „доколкото ми е известно“. Зачудих се дали винаги започва разпита с въпроси, отговорите на които вече знае. Отново се почувствах неуютно заради притаената и подслушваща нейде наоколо Изабел.

— Да — отвърнах. — Тя ми е гадже.

Това беше информация, с която властите най-вероятно не разполагаха и най-вероятно нямаше и нужда да разполагат, но поради някаква неясна причина много държах Изабел да чуе тези думи.

Усмивката на Кьониг ме изненада:

— Можех да се досетя.

Въпреки че усмивката изглеждаше искрена, тя ме накара да се стегна и да се зачудя дали служителят на закона не се опитва да ме изиграе по някакъв начин.

— Грейс и Оливия са добри приятелки — продължи Кьониг. — Можете ли да ми кажете кога за последно видяхте Оливия? Не се нуждая от конкретна дата, но наистина ще ми помогнете, ако бъдете максимално точен.

Той извади малък син бележник от джоба си, отвори го със замах и приближи химикалка към белия лист.

— Ами… — замислих се. Бях видял как Оливия изтръсква снега от бялата си козина едва преди няколко седмици, но не мислех, че това ще бъде най-полезната възможна информация за Кьониг. — Видях я в центъра. Точно тук, ако трябва да съм точен. Пред книжарницата. Двамата с Грейс се мотаехме из града и срещнахме Оливия и брат й. Трябва да е било преди месеци. Ноември? Октомври? Малко преди да изчезне.

— Мислите ли, че Грейс я е виждала по-скоро?

Опитах се да издържа на погледа му и да не отместя очи.

— Убеден съм, че това е бил последният път, когато и тя е виждала Оливия.

— Доста е трудно за един тийнейджър да се оправи съвсем сам — каза Кьониг и този път се почувствах наистина убеден, че той е пределно наясно какво представлявам, че всяка негова дума е натежала от контекст, предназначен лично за мен, а аз затъвам все по-надълбоко без никакъв шанс Бек да протегне ръка, за да ме спаси. — Наистина е трудно да избяга. Има много причини, поради които хлапетата бягат и съдейки по това, което научих от учителите и семейството на Оливия, депресията явно е имала нещо общо с това й решение. Много пъти тези тийнейджъри бягат просто за да се измъкнат от домовете си, но нямат идея как да оцелеят в този недружелюбен свят. Така че понякога те бягат просто до вратата на съседната къща. Понякога…

Прекъснах го, преди да е продължил:

— Полицай… Кьониг, нали така беше? Знам какво се опитвате да кажете, но Оливия не е в къщата на Грейс. Грейс не е изнасяла тайно храна, нито й е помагала по някакъв друг начин. Самият аз съм загрижен за Оливия и ми се иска отговорът да беше толкова прост. Бих искал да е прост, защото това ще донесе утеха и за Грейс. Бих искал да ви кажа, че знам къде точно се намира Оливия. Но самите ние бихме искали да знаем къде е тя и кога ще се прибере точно толкова, колкото и вие.

Дали и Грейс създаваше така най-полезните си лъжи — манипулирайки истината, за да я превърне в нещо, на което самата тя би могла да повярва.

— Разбирате, че бях длъжен да попитам — произнесе той с равен тон.

— Разбирам.

— Е, благодаря ви за отделеното време и ще ви помоля да ме информирате, ако научите нещо. — Кьониг понечи да се обърне, за да си тръгне, но се спря насред движението. — Какво знаете за гората?

Замръзнах. Бях неподвижен вълк сред дърветата, молещ се да не бъде забелязан.

— Моля? — промълвих тихо.

— Семейството на Оливия каза, че тя е правила много снимки на вълците в гората и че Грейс също се е интересувала от тях. Споделяте ли този интерес?

Всичко, на което бях способен, бе да кимна безмълвно.

— Мислите ли, че самата тя би могла да е отишла в гората, наместо да избяга в друг град?

Паниката ме сграбчи в ледените си обятия, когато си представих как полицията и семейството на Оливия претърсва горите акър^[4] след акър, дърво по дърво за следи от човешко присъствие. И неминуемо открива колибата на глутницата. Положих усилия, за да може гласът ми да прозвучи спокойно.

— Оливия никога не е оставяла у мен впечатлението на човек, който си пада особено по живота сред природата. Така че силно се съмнявам да се е случило нещо подобно.

Кьониг кимна, сякаш на самия себе си.

— Е, благодаря ви отново.

— Няма проблем — казах. — Успех.

Звънчето на вратата иззвъня, когато я затвори след себе си. Веднага щом видях как патрулната му кола завива зад ъгъла, облегнах лакти на щанда и покрих лицето си с длани. Божичко.

— Чудесно отиграно, генийче — ухили ми се Изабел, надигайки се иззад рафта с научна литература. — Изобщо не звучеше психиран.

Не й отговорих нищо. Всички неща, за които ченгето можеше да ме попита, пробягваха из мислите ми, карайки ме да се чувствам по-нервен, отколкото когато беше тук. Можеше да ме попита къде е Бек. Или дали съм чувал за трите изчезнали хлапета от Канада. Или пък дали знам нещо относно смъртта на брата на Изабел Кълпепър.

— Какъв ти е проблемът? — попита Изабел, приближавайки се към мен. Плъзна купчинка книги по щанда и сложи кредитната си карта върху тях. — Справи се перфектно. Пък и това беше просто рутинна процедура. Той не подозира нищо. Мили Боже, ръцете ти треперят!

— От мен би излязъл направо кошмарен престъпник — отвърнах… но това не беше причината, заради която ръцете ми трепереха. Ако Грейс беше тук, бих могъл да й кажа истината: че не бях говорил с ченге, откакто родителите ми бяха изпратени в затвора, задето прерязаха вените на китките ми. Самият вид на полицай Кьониг беше извлякъл на повърхността стотици спомени, неща, за които не се бях сещал от години.

Долових насмешка в гласа на Изабел.

— Което само по себе си е чудесно, защото не си замесен в никакво престъпно деяние. Спри да се паникьосваш и изпълни задълженията си на книжарче. Искам си касовата бележка.

Маркирах книгите й, след което ги прибрах в хартиен плик, без да спирам да хвърлям нервни погледи към улицата. В главата ми цареше пълна каша от мисли за полицейски униформи, вълци в гората и гласове, които не бях чувал от десетилетие.

Докато й подавах плика, белезите на китките ми пулсираха в ритъма на погребани спомени.

Изабел ме погледна за момент, сякаш се канеше да каже нещо, след което просто тръсна глава и отново се ухили:

— Някои хора просто не стават за измамници. Чао, Сам.