Маги Стийвотър
Копнеж (16)

Петнайсета глава
Грейс

Дори не видях кога татко бе влязъл в стаята ми. Първият момент, в който осъзнах присъствието му, беше когато чух гласа му, глух и далечен, сякаш се намирах под вода.

— Какво става тук?

Сам говореше нещо, но бушуващите в мен пламъци на болката заглушаваха думите му. Прегърнах възглавницата си и се загледах в стената. Можех да видя неясната сянка на Сам и далеч по-отчетливата на татко, който стоеше по-близо до лампата. Наблюдавах как двете сенки се движат напред и назад, сливат се в една обща и след това се разделят отново.

— Грейс. Грейс Бризбейн. — Татко повиши глас. — Не се прави, че не ме забелязваш.

— Господин Бризбейн… — започна Сам.

— Изобщо… изобщо… не ме господин брисбейнвай — отсече татко. — Не мога да повярвам, че имаш наглостта да ме гледаш в очите, след като зад гърбовете ни…

Не исках да помръдвам, защото с всяко мое движение огънят вътре в мен се разгаряше все по-яростно, но не можех да оставя баща си да говори така на Сам. Завъртях се така, че да го погледна, и потреперих, когато болката заби нокти по-дълбоко в стомаха ми.

— Татко. Недей. Не говори така на Сам. Ти не знаеш.

— Не си въобразявай, че не съм бесен и на теб — каза татко. — Ти напълно и окончателно предаде доверието ни.

— Моля ви — промълви Сам и чак сега видях, че стои до леглото по боксерки и тениска, стиснал толкова силно ръце пред себе си, че кокалчетата им бяха побелели. — Знам, че сте ми сърдит, можете да продължите да ми се сърдите и аз не ви обвинявам за това, но нещо не е наред с Грейс.

— Какво става тук? — чух гласа на мама. После добави с леден тон на горчиво разочарование, който би могъл да убие Сам. — Сам? Не мога да повярвам.

— Моля ви, госпожо Брисбейн — каза Сам, въпреки че мама му беше казала да я нарича Ейми и той обикновено го правеше. — Грейс има страшно висока температура. Тя…

— Просто се разкарай от леглото. Къде е колата ти? — Гласът на татко отново започваше да заглъхва и аз се загледах в очертанията на висящия от тавана вентилатор, представяйки си го как се включва, за да изсуши потта ми.

Лицето на мама се появи над мен и усетих дланта й върху челото си.

— Миличка, имаш треска. Чухме те как пищиш.

— Стомахът ми… — промърморих, като се стараех да не отварям устата си прекалено широко, за да не може това, което е в мен, да изпълзи навън.

— Отивам да взема термометъра — каза тя и изчезна от полезрението ми. Чувах гласовете на татко и Сам, но нямах представа за какво говорят. Мама се появи отново. — Опитай да се изправиш, Грейс.

Изпищях, докато го правех, защото ноктите отново започнаха да дращят от вътрешната страна на кожата ми. Мама ми подаде чаша вода, докато изтръскваше термометъра.

Сам, който стоеше край вратата на стаята, се сепна, когато чашата се изплъзна от отказващите да ми се подчиняват ръце и падна на пода с глух, далечен звук. Мама сведе очи към нея, после отново погледна към мен.

Дланите ми продължаваха да образуват кръг във въздуха, обгърнали невидимата чаша. Прошепнах:

— Мамо, мисля, че наистина съм болна.

— Край — отсече татко. — Сам, вземи си палтото. Ще те отведа до колата ти. Ейми, премери й температурата. Ще се върна след няколко минути. Вземам мобилния си телефон с мен.

Извърнах очи към Сам и изражението му накара сърцето ми да се свие.

— Моля ви, не искайте от мен да я оставя в това състояние — каза тихо той.

— Не искам от теб нищо — кресна баща ми. — Казвам ти какво да направиш. Ако изобщо искаш някога да видиш отново дъщеря ми, и се махнеш от тази къща на секундата, защото ти казвам да го направиш.

Сам прокара ръце през косата си и сключи пръсти зад врата си, затваряйки очи. За момент ми се стори, че всички сме затаили дъх в очакване на това, което щеше да стори. Напрежението в тялото му беше толкова очевидно, че експлозията ми се струваше неизбежна.

Той отвори очи и когато заговори отново, гласът му ми се стори чужд и непознат:

— Не… дори не произнасяйте тези думи. Не си и помисляйте да ме заплашвате с нещо подобно. Ще си отида. Но не… — Той не можа да каже нищо повече. Видях го как преглъща и мисля, че промълвих името му, но той вече бе тръгнал към вратата, следван от баща ми.

Малко по — късно реших, че съм чула звука от двигателя на татковата кола пред къщата, но това всъщност беше колата на мама и аз бях в нея. Усещах как треската ме изяжда жива. Зад прозореца звездите плуваха по студеното зимно небе над нас, а аз се чувствах мъничка, сама и раздирана от болка. Сам Сам Сам Сам, къде си?

— Миличка — каза мама от шофьорското място. — Сам не е тук.

Преглътнах сълзите си, докато гледах как звездите се плъзгат край нас и изчезват в мрака.