Времето, за което ви разказвам, кралство Азон беше неголяма, но цветуща страна с разнообразна и живописна природа, със стратегическо разположение и вековни културни традиции. През вековете нерядко се бе радвала на високо стопанско развитие и изключителна международна важност. Присъствието й в историческите хроники обаче се дължи не на това, а на необикновените събития около управлението на Авелог и на невероятните сказания за неговия живот.

Това, което ви представям тук, са истинските случки, послужили за основа на легендите за митичния крал-орел и магьосник. Извлечени са от историята, но в повечето случаи от малкото съхранени, написани на тайнописа на Велите мемоари на самия Авелог. Тях съм превел непроменени, защото именно те ми помогнаха да си припомня всички подробности от тогавашното ми пребиваване на земята и така да почувствам отново наслаждението от преминатото, видяното и наученото, което ще се опитам да предам и на вас.

Кралят има единственото задължение да олицетворява мощта и сигурността на управлението. Но има и друго управление, то включва целия свят. И то не се получава по право, а се постига постепенно и обикновено се приема, че за него е необходимо дълго обучение. Ще ви разкажа какво научих тогава за живота на хората от тези, които тайно го направляват. И макар това за мен да е минало, за вас то предстои.

Воинът
Изкуството на победата

Ако изобщо има война,

в нея ти ще си победителят…

В единствената война, която се води на територията на Азон по времето на крал Авелог, седемхилядната му армия унищожи напълно и разпръсна двайсет и четири хилядните подразделения на дринзите в една-единствена битка. И тогава както и сега се знаеше, че заслугата е само отчасти на необикновените способности на краля, но най-вече се дължи на невероятните умения на тогавашния военноначалник Зерд Матрон да предизвиква и надделява над всичко, което му се изпречи на пътя.

Зерд беше усвоявал изкуството на победата заедно с Авелог, докато той бе още принц, и понеже носеше дух на всепобеждаващ воин, още в началото на обучението им го беше надминал. А превъзходството му се коренеше в невероятната му страст ежедневно да се изправя пред смъртта и да я подчинява.

Беше син на редови кралски коняр. От малък чуваше баща си да разказва, че е личен приятел на младия принц и че често прекарват времето си заедно. Естествено бе никой да не му вярва, дори му се присмиваха на фантазиите, които според околните измисляше, за да впечатли сина си. Зерд го слушаше с отворена уста, представяше си как отива в дворцовите конюшни при него и как внезапно отнякъде дотичва усмихнато дете в кралско облекло. Запознава се с него и го моли да си поиграят на дуел. Отначало намират две пръчки и започват бой, после, когато баща му се изгубва някъде по работа, отмъкват два коня и подхващат рицарски дуел. Всеки път Зерд побеждаваше мислено, а падналият в праха принц тържествено му обещаваше, че като откуп за живота си ще го назначи за военноначалник на цялата армия.

Когато баща му, заради близостта си с престолонаследника, бе издигнат в длъжност отговорен коняр, семейството му се премести да живее в кралските имения до конюшните и всички предишни представи на Зерд се сбъднаха, точно както ги беше видял. Принцът, запознанството им, случките и дори думите му бяха същите, както в мечтите му. Тогава момчето прозря, че човек или сам си гради живота, като го измисля, или вече го е преживял и си го припомня, което ще рече, че бъдещето му не е пред него, а в мислите му.

За обучението на принца в бойни изкуства трябваше да се намери противник, равен му по сила и на същите години. Авелог, който беше доста капризен и обичаше да се налага, не би позволил да си помислят за друг освен за Зерд. Така още от първата им среща с Учителя-воин, двамата стояха един до друг.

Изкуството да побеждаваш няма нищо общо с убиването. Да унищожиш противника означава, да го унищожиш като такъв, или да го подчиниш, а единственото нещо за убиване в битката е страхът от собствената ти смърт. Но за да го преодолееш, трябва да я погледнеш в очите и да се запознаеш с това, което остава след нея. Затова беше необходимо поне веднъж в живота си да убиеш. Учителят-воин организира това изпитание, като последователно изправи децата с истински мечове в ръце срещу разярен нерез. Принцът изпадна в шок и дори се говори, че никога след това не е убивал животно, докато за конярския син, живял с простолюдието, видът на смъртта на животни и на хора беше обичайна гледка. Той изчака атаката на звяра и в последния, дори след последния възможен момент го прониза през устата. Преди да стане от калта, забеляза как Учителят-воин го гледа втренчено. Духът на неизменния победител бе излязъл от черупката си.

Да правиш нещата в последния момент е първото правило в боя. Дотогава трябва да оставиш всичко да се развива без твое участие. А за да парираш противниковата атака, първо трябва да се научиш да не мислиш. Духът и тялото ти нямат нужда от разсъждения като посредник в общуването си. Ти нямаш намерение да нанесеш удар или да отбиеш, просто го правиш. Другото важно умение е изпреварващото виждане на действията на противника, дори предизвикването им. Това е висше умение, което се придобива с много труд. На двете момчета им отне години да го постигнат, но то е част от тайната наука на победата и веднъж усвоено, ако не срещнеш противник, точно като тебе, ти си на практика непобедим. Двамата го бяха изпробвали след пиянски бой при една от забежките си.

Принцът, още преди да се научи да лети, обичаше да изчезва от двореца. В случаите, когато успееха да се измъкнат заедно, приятелите се преобличаха в прости дрехи в старата къща на бабата на Зерд. След което дълго се разхождаха из града, влизаха в кръчмите и говореха с простолюдието, като с равни. Заради дворцовия речник на Авелог се налагаше да го представят като чужденец, син на търговец. Номерът минаваше добре и постепенно хората свикнаха да ги срещат, и да ги възприемат като свои. Но красивото, незасегнато от несгоди лице, плавните движения и видимото безгрижие на престолонаследника будеха у бедните скрита завист, която понякога се обръщаше в агресия.

Веднъж в кръчмата някакъв пиян юначага нагруби принца. Той на свой ред не се подвоуми, предизвика го и се развихри неуправляем ръкопашен бой, в който постепенно се включиха всички. Отначало момчетата се наложиха с хладнокръвието на добре обучени бойци, после в ход влязоха столове, бутилки и всичко друго, което ставаше за хвърляне или за замахване. А когато се видя краят му, дойде въоръжена стража и заарестува наред. Да се узнае самоличността на Авелог беше недопустимо. И Зерд избра момента за истинска войнска битка, с цялото си умение и с духа на непобедимост, който го ръководеше. Бавно и смирено се приближи до началника на стражата и с внезапен удар в лицето го повали. Докато той падаше, момчето измъкна от ръката му меча и все така бавно и демонстративно го подаде на принца с думите: „Една секунда“. Това означаваше, че трябва да се предвиждат действията и ударите на противника цяла секунда напред, и едновременно чрез наложен ритъм на боя, да ги предизвикват. Така се постигаше в двубоя забележим синхрон. Всичко изглеждаше като странен, красив, но смъртоносен танц. Мисълта ти предвижда секунда напред, противникът ти се поддава на установения от тебе такт и решава следващия си удар цяла секунда преди да го нанесе. Дотогава ти си го предусетил и го парираш в посоката, която да му подскаже къде да нанесе следващия си удар. В тази игра трима стражари, които разчитат предимно на мускулите си, нямат никакъв шанс да се докопат до теб, докато ти можеш да убиеш всеки един от тях, само като нарушиш бойния ритъм и атакуваш в половинката от тази секунда.

Когато се поумори, принцът отстъпи меча на Зерд с думите: „Половин секунда“ и го остави дълго да се забавлява, като върти противниците си в кръг до прилошаване. Битката приключи след половин час, когато и тримата стражари лежаха пребити само с плоското на меча. Без нито една драскотина по себе си момчетата потънаха в тълпата зяпльовци отвън.

Този бой се разчу, дори се разказваше в двореца като виц, но Учителят-воин разпозна стила и се досети за кого става дума. Затова във финалния изпит на принца, той го изправи срещу истински силен боец — най-прославения и опитен войник от охраната им.

Изкуството да побеждаваш, няма нищо общо с боя. Победата се взема от противника още преди схватката, а тя самата е само утвърждаване на постигнатото вече надмощие. И в дуела, и във войната най-важни са стратегията, подготовката, разузнаването и духът. Трябва да си преди всичко воин-победител. Когато се готвят за офанзива добрите военноначалници вдъхват увереност на бойците си в бъдещия им успех. Но това е само имитация на истинския дух и не може да бъде реалност, ако всеки поотделно не е победил изцяло собствената си слабост, страха и себичността си. Можеш да станеш част от самата битка и така да я контролираш, само ако преди това оставиш личността си в мирния живот, или пък напълно я унищожиш. Зерд бе престанал да бъде личност. Успя да го постигне под натиска на безбройните унижения, на които беше подложен от помощниците на Учителя-воин. Затова, когато реши да се изправи срещу смъртта и така да се пребори със страха си от нея, той избра точно него да я олицетворява.

Предварително беше видял това в сънуване. Вървеше нощем по някаква пътека в планината. Бе тихо, тъмно, но по неестествен начин виждаше всичко наоколо. Във въздуха зад него се движеше някаква сянка, която не го плашеше, той никога не изпитваше страх, но го дразнеше с присъствието си. Чувството беше, че го наблюдава и по някакъв начин го насочва накъде да се движи.

Озова се на поляна, на която имаше събрани хора. Бяха насядали в кръг и когато го видяха се обърнаха към него с очакване. Зерд спря, загледа се в тях, после внезапно се обърна. Зад него във въздуха висеше неподвижно, като нарисуван, голям бухал с разтворени криле. Тогава видя от гората да излиза огромна фигура, облечена в черни дрехи с качулка. Позна го като непобедимия противник, който можеше да смаже всяко живо същество. Хората в кръга правеха жертвоприношение и този от тях, когото великанът си избереше, щеше да умре. Зерд бе решен да се бие, но нямаше оръжие. Затова вложи силата си в планината. Напрегна се и се съсредоточи. Започна земетресение, в което дърветата и скалите се разхвърчаха подобно на играчки, като се стоварваха навсякъде около тях. Другият му отвърна с буря и светкавици, които започнаха да се сипят върху му. Това му носеше нечовешка болка и Зерд се опита да му ги върне. Протегна ръка и те, като преминаваха през него, удряха противника му. Продължи доста дълго, докато накрая стана ясно, че и целият свят да се срине, победител пак няма да има. Чак тогава Зерд разбра, че сънува. Планината, битката и врагът му бяха само в неговия сън. „Ти не си истински!“ — извика с глас, който разтресе земята. Великанът застина и придоби по-човешка форма. Дрехите му пламнаха в огън.

„Нищо не е истинско! — отвърна той. — Но дори измислено, всичко ми е подвластно.“ Около него пламна пожар, който заплашваше да обхване гората. Зерд разтвори ръце и изпрати пороен дъжд. „Подвластно може да ти бъде само това тук, в моя сън — каза спокойно. Но ти пак нямаш сили да управляваш дори една част от мен. Можеш да изтръгнеш душата на всекиго, но не можеш да ме накараш да направя каквото и да е. Ти си само страх, моята смърт, и не си нищо друго освен нея. Ти си част от мен и затова си длъжен да ми се подчиниш, и да ми служиш. Аз знам всичко за теб, за миналото ти, дори за бъдещето ти и мога да те управлявам. Ти целият си мой.“

На мястото на великана беше останало парче обгорено дърво, от което изтичаше тънка струйка светлина и се вливаше в рамото му. Зерд видя, как истинската му смърт бавно застана до него и се превърна в негова сянка. „Нали ти казах, че не съществуваш“ — тихо и с някаква необяснима тъга промълви той. После се обърна да я погледне. Беше сянка на птица. Чак тогава свали ръцете си, които бяха станали криле. Беше се превърнал в бухал — птицата, която събираше в себе си всевиждането, безжалостността и абсолютната непогрешимост. Години по-късно, когато след войната с дринзите му беше дадена благородническа титла, Зерд включи в центъра на герба си същия бухал с разперени криле — така, както го беше видял в съня си. Сънят, който беше предизвестил и провокирал решението му да се изправи срещу смъртта си наяве.

Случи се в деня, когато мълвата за кончината на краля бе поставила в опасност живота на младия принц и така го прогони от двореца. Зерд го придружи до последната стража, откъдето Авелог го отпрати. Не настоя да продължи с него, защото знаеше прекрасно, че съдбата на хората е в собствените им ръце и е тяхно свещено право да я решават самостоятелно. Никой не бива да поема отговорност за чуждия живот. Това убеждение бе част от възпитанието в безжалост към всички, включително и към себе си, което беше получил и което го беше дооформило като воин-победител.

Сега вече Зерд не можеше да се прибере в двореца. Приятелството му с принца бе известно и правеше връщането му немислимо. Съдбата по безпрекословния си начин го бе изправила пред първия действителен кръстопът с най-силния си ход — липсата на каквото и да е бъдеще. И той реши да приеме предизвикателството й, като предприеме последната битка в живота си, и се изправи наяве срещу смъртта си.

Смъртта му можеше да бъде донесена единствено от най-могъщия и непобедим противник — Учителят-воин. Зерд се промъкна в двореца и го подмами навън, като го излъга, че принцът го чака в гората. На една поляна, докато вървяха близо един до друг, без да го беше планирал предварително, измъкна меча си и с най-рязкото движение, на което беше способен, опита да промуши Воина. Той, макар и неподготвен, успя да отскочи и въпреки, че сам бе съвършеният пример за хладнокръвие, този път извика ядосано: „Защо го направи?!“ Не получи отговор. На Зерд му беше абсолютно безразлично какво му казват и какво мислят за него в момента. Беше се превърнал в самата битка и вземаше силата на противника си чрез яда му. Воинът го разбра и понечи да отстъпи, за да отмени дуела. Беше късно, той беше вече реалност и стоеше срещу него с меч в ръката.

Дуелът продължи почти час. Всеки използва цялото си умение и сила. Учителят често променяше темпото, но Зерд очакваше да го прави. Учителят се опитваше да предизвиква ударите му. Зерд не слушаше мисълта си. Дори не нападаше, защото в отбраната на Учителя нямаше никаква пролука, намесваше се само, за да го ядоса, когато той се опитваше да спре — беше се превърнал в самата ситуация. Постепенно ударите му започнаха да отслабват и да стават все по-бавни. Учителят също се бе уморил и не си даде сметка, че бе наблюдавал това и преди, затова сгреши. И в миг, като в прозрение Зерд видя как мечът му минава през меча на Учителя и в същия миг го изби от ръката му. Чак тогава разбра, че всъщност не е искал да го убие, защото ако беше опитал, щеше да е успял. Докато смъртта се домогваше до душата му, той я беше надвил. Учителят по победа стоеше пред него победен.

— Ти ме надви! — казваше той.

— Защото това беше последната ми битка.

— За истинския воин всяка битка е последна. Сега какво?

— Сега ще ми служиш. Сега ще се изселим с теб в града, ще намериш там способни хора, ще ги обучиш и ще подготвим с тях сигурна свита за принца, защото той ще се върне, и ще стане крал.

Три месеца по-късно при реформата на армията, която Авелог предприе веднага с поемането на властта, той назначи приятеля си за пръв помощник на главния военноначалник, който по-късно беше арестуван за измяна и тогава Зерд зае мястото му. Учителят-воин никога не го напусна. Във войната срещу дринзите беше основен стратег, а по време на единствената битка в нея водеше отряда, наречен „Черното острие“, заради факта, че се врязваше в частите на противника и ги разпръскваше, колейки наред.

Дринзите бяха силен народ, който всички смятаха за див. А дивотията им се състоеше в това, че почти не се занимаваха със селско стопанство и по тази причина рядко строяха многолюдни градове. Не им пречеше да имат своя култура, стройно организирана държава и добре смазана военна машина. Тяхна войска участваше в почти всички войни по света. Заедно с плячката от последния сблъсък с Азон, те бяха получили и пленения в битка крал Нивакол, когото изтъргуваха с лорд Круптик срещу трона.

Когато научи за придвижването на войсковите части на дринзите към границата на страната, Зерд отиде в кабинета на краля, за да присъства на най-странното заседание. Авелог отпрати всички съветници и щом останаха само двамата, съсредоточено го заразглежда, сякаш беше непознат предмет. Изпиваше го с погледа си и това, незнайно защо, му напомни съня за битката със смъртта. В момент дори получи видение, че пред него не беше добре познатият приятел от детството, дори не беше и човек, а някакво висше същество с очи на орел. Но бързо се опомни и върна в съзнанието си реалността, в която стоеше като подчинен пред всевластния крал, който тихо, с непознат нисък глас му говореше: „На тебе оставям задължението и правото да подготвиш и спечелиш тази война. Правя те военновременен главнокомандващ с всички отговорности и пълномощия. Аз ще следя действията ти отвисоко и ще давам нареждания само лично на теб. Свободен си да започваш.“

Решението на Авелог да повери защитата на страната изцяло на новия военноначалник, да го назначи за главнокомандващ, не бе съобразено с мнението на велможите и те не го одобряваха. Но истината беше, че срещу многократно по-силен противник бе способен да се изправи само този, който не разчита на силата. В Азон това можеше да е един, единствен човек.

Когато излезе от кабинета на краля, Зерд сякаш вече го бе забравил. Беше се влял във войната с цялата й безжалостност и всеобхватност. Ангажира в подготовката всички годни да работят за нея. Мобилизира боеспособните мъже от мирното население. Вместо да се заеме с обучението им за бойни действия, той ги изпрати до границата със задачата да опразнят от хора, животни и храни селата на три дни път от планините и да изведат населението на временни лагери. Това определено щеше да попречи на ефективното разузнаване, но Авелог бе отвърнал на опасенията му с усмивка: „Не се притеснявай, действията ти са правилни и ще научаваш своевременно всичко за движението на врага. Аз ще ти докладвам.“

За Зерд, макар вече военноначалник, любимото занимание оставаше играта му със смъртта. Той лично отиде да предаде на дринзите желанието на краля на Азон за мир, при каквито и да било условия. И пак лично водеше кавалерията, която преди следващото зазоряване се вряза в командната част на празнувалата цяла нощ безкръвна победа противникова армия. Задържа там отряда си до последния и дори след последния момент, в който можеше да се измъкне, като по този начин разреши на врага да мобилизира сили за преследването му. Нито един от онези, които тръгнаха да го гонят не се завърна, а нашествениците много трудно и чак след два дни успяха да възстановят организацията си и да потеглят към неизвестното през пустошта. По пътя си не видяха нито човек, нито животно, само орлите се виеха високо над тях. И така, като стигнаха до планината, където строена в боен ред ги чакаше малобройната азонска армия за неминуемото си поражение.

Зерд беше пуснал в открит бой само редовната войска, затова численото превъзходство на противника още в началото огъна редиците. Тогава отнякъде изскочи отрядът „Черното острие“ и с мигновено врязване в пробойната възстанови реда, като изолира миналите оттатък фронта вражески войници и ги изкла до крак. Повтаряше се безброй пъти — точно, като по часовник. Водачът му, като че ли знаеше къде ще надделее врагът и те бяха там, още преди това да се случи. Вклиняваха се като стрела в противника, обръщаха се в противоположни посоки и докато едната редица възстановяваше разрушения фронт, другата подлагаше на сеч изолираните вражески бойци. В центъра на отряда оставаше един-единствен войник, който почти не се биеше, а само се взираше в небето и в реещите се там орли.

Азонската войска не можеше да издържи дълго на свирепите атаки. В един момент тя отстъпи в гората и дринзите, които я последваха вместо в битка, попаднаха в пожар. Опитаха се да се върнат назад, но там всеки, който излизаше, срещаше летяща в галоп кавалерия със сеещи смърт дълги мечове. Много кръв попи земята, докато и кавалерията се оттегли към дефилето на Ебра.

В редовете на дринзите вече нямаше нито организация, нито свежи сили. Бе останал само гневът и много живи войници. Всички отряди, начело с конницата се впуснаха да гонят разгромената войска в прохода. В най-тесния участък, където скалите бяха съвсем отвесни, азонци изоставиха конете си и изчезнаха без следа. Тогава отвсякъде зазвучаха свирки, рогове, гърмежи. По пътя се затъркаляха горящи топки, а пред тях бягаха уплашени от огъня мечки, глигани, планински лъвове и вълци.

Колкото и добре да бяха обучени азонските и дринзските коне, нямаше как да издържат такава гледка. Обърнати в бяг назад, подплашените животни убиха повече хора, отколкото предшестващата битка. Оцелелите, които успяха да се върнат до изхода, видяха, че обозите горят, не се мяркаше нито един от командирите им.

Срещу Азон вече нямаше армия. Имаше многобройни, разпръснати, въоръжени хора, които Зерд заповяда да изколят. Впоследствие той беше жестоко обвиняван затова, но тогава каза: „Всеки, дошъл от Дринзия, за да убива, трябва да застане пред личния си избор — или да умре, или да напусне страната. Казах и повтарям — пленници да няма!“ По-късно, когато върнаха по селата евакуираните, той промени заповедта си и им разреши да използват като роб всеки заловен дринзец, докато успее да откупи с труд свободата си. Това продължи до края на военното присъствие в района.

Мразя войните. Мразя миризмата на желязо и кръв, придружена с виковете на витаещата, сляпа смърт. Във войната не печели никоя от страните, победител има, но загубили са всички. Това прави и тази човешка гадост безсмислена. Но в онази война все пак имаше скрит смисъл, който аз бях осъзнал предварително. Затова я приех и участвах в нея. Тя, освен че уби желанието ми да ръководя със сила човешките съдби, ми показа и една моя очевидна грешка:

Няма управление без власт. Няма власт без победа. Властта може да ти принадлежи по право и недвусмислено, да го заявиш по безпрекословен начин, но окончателното й установяване е след като се изправиш срещу всичките си явни врагове и ги унищожиш. Остава въпросът дали искаш тази власт и дали тя би могла да ти донесе друго, освен нови битки, макар и победни.

… но единствената истинска победа е

над желанието ти да надделееш на всяка цена,

което носиш в себе си по рождение

и което е най-злият ти враг.

Лордът
Теория на властта

Веднъж поел властта като принц, утвърдена и узаконена в две официални церемонии по коронясването му за крал, на Авелог се наложи да воюва, за да я запази. Събитията около тази война и причинителите й бяха съвсем логични и нещото, за което той се обвиняваше, беше, че въпреки ненавистта си към кръвопролитията бе допуснал това да се случи. Бе приел за дадености в кралския живот жестокостта, алчността и предателството, като с това едва ли не бе предизвикал в началото на управлението си всички гадости, които ненавиждаше. Вече поел върху себе си отговорността, Авелог я разгледа, анализира и я прехвърли на плещите на предателя, довел в Азон вражеската войска с цел да пороби собствения му народ.

Кралят арестува Круптик още преди началото на военните действия, дори преди да оповести решението си да води война. Бе усвоил до съвършенство умението да имитира примирение и дори проницателен човек като регента, който никога не си правеше илюзии, не можа да заподозре намерението му и се оказа в капан. Беше го извикал в една от малките зали без прозорци и с две врати, строена по-скоро като преходна, отколкото с някаква функционална цел. Лордът дойде с охрана, докато кралят беше сам. Вглъбен върху фактите, хората и закономерностите, преди още Круптик да влезе, кралят вече знаеше всичко за него и за делата му, затова подхвана играта на предварително загубилия. Говореше за бъдещето, обясняваше мотивите за действията си, питаше го за мнението му, на което получаваше един и същ отговор: „Вие кажете, кралю!“ После помоли охраната му да излезе за минута с явната цел да се пазарят насаме. Настъпи един от звездните мигове на лорда. Фактът на надмощието му го изправяше пред триумфа на преговорите и го накара е усмивка да се съгласи и да спаси краля от срама му, като изпрати охранителите си зад вратата. А тя беше подготвена, когато се затвори, да не може да се отключи, от която и да е страна.

Останал сам с предателя, Авелог дълго го поглъщаше с поглед. Два пъти го беше побеждавал въпреки очевидното му надмощие. Успяваше, защото мислеше различно от хората и от нормалния свят. Начинът му на действие изглеждаше за тях безпочвен и нелогичен. Когато бе кацнал за пръв път в двореца, лордът, макар и вдървен от изненада, в никакъв случаи не би допуснал, че младият принц възнамерява без законно право и без поддръжници да свика общодворянско събрание и да изиска от него цялата кралска власт. По същия начин сега, когато на границата бяха многократно по-силните войски на дринзите, противопоставянето му на човека, който ги беше повикал, би било пълна глупост и никой не допускаше, че може да го направи. Но това не бе някой друг, а Авелог.

Круптик беше успял да изгради положението си в обществото чрез силата на парите, които винаги са имали властта да карат хората да вършат за собственика им каквото поиска. Тази действителност на господството им беше наложена като единствена за всички в кралство Азон, както и за повечето хора по земята. Затова Авелог не пожела смъртта му, а властта над неговия свят, заедно с всичко, което той включваше. Животът на лорда щеше просто да загуби значението си за околните и да остане за самия него. Затова принцът го затвори в онази зала и го държа там до края на войната, без да реши бъдещето му. По онова време Авелог осъзна, че Круптик — излъган, арестуван и подчинен, всъщност беше надделял с факта на съществуването на тази война, защото бе успял да го накара да се съгласи да участва в нея, макар и като победител.

Същността на борбата е включването на противника ти в твоя реален свят. Победен си, ако отдадеш някому правото да бъде по-реален от теб, тогава ти присъстваш в неговото виждане за нещата от действителността. Побеждаваш, ако включиш него, заедно с цялата му представа за света, в своето познание за вселената. Авелог беше обучаван да го разбира още от орела-учител, но по-късно беше влязъл доброволно в света на властта и парите, заради многото хора там. А това, че има изграден цял готов свят и можеш да се включиш в него не е цялата истина, но тогава той мислеше, че е така.

В младостта си лорд Круптик бе наследил именията на баща си, които едва не опропасти с първите си необмислени сделки. Изпаднал в заеми и задължения заради безпочвената важност, която обичаше да демонстрира, той бързо успя да разбере непогрешимостта си в предвиждането на текучеството на парите. Избра, вместо да изгражда финансово-властнически системи, наготово да влезе във владението на вече изградените.

Има позиции в обществото, през които минават парите — позиции на самостоятелно управление на свободни средства. Силните на деня, колкото и вечни да се чувстват, отстъпват все някога местата си на други по-актуални и по-силни. А силата им се крие в достъпа им до властта и правото им да решават кое е добро, кое зло, кое е редно и кое — престъпление, докато сигурността си получават от натрупаните по време на управлението им финансови средства. Те лесно се превръщаха в средства за манипулиране, а по този начин и за придобиването на други такива.

Ала в ония времена такива като тях не ги пенсионираха, а ги обезглавяваха, докато онзи, който извършваше на практика тази трансформация на властта в пари и обратно, оставаше вечен, защото беше нужен и на тях, и на следващите.

След първите си успешни сделки за внос в страната на стратегически суровини, лорд Круптик се пренесе в столицата, където се вливаха свободните пари, с идеята да покаже на притежателите им, че той е най-способният и подходящ човек за обслужването им. За да попадне в подходящото време на подходящото място, лордът използва умението си да изглежда искрен и прям. Говореше това, което мислеше. Заявяваше ясно, когато искаше нещо. Никога не се криеше. Не отказваше срещи и охотно описваше сделките си, благодарността си към тези, които му бяха помогнали да ги осъществи, както и печалбите им. Неговото истинско финансово състояние беше тайна за околните. Всъщност той живееше по-нашироко, отколкото беше разумно да си позволи, но това беше част от играта и залог за бъдещите му печалби. Скоро стана очевидно, че лордът бе белязан със знака на успеха и като резултат получаваше за работата си все повече възможности и средства. Във всяка сделка успяваше да включи този, който даваше парите. Обикновено това беше човек с власт и Лордът го използваше да нагласи условията за стабилни печалби. А самият той по естествен път прибираше по-голямата част от тях. Но дори и след падането на съдружника му от власт, той никога не отричаше участието му, нито намекваше, че го е излъгал. Всъщност и не мислеше така. Беше убеден, че който и както да дава парите, печалбата си е негова и той лично отстъпва на другите, колкото им се полага. Впоследствие, когато сам навлезе във властта, тази негова постановка стана причина за конфликти и негови загуби. Тогава започна да поверява на други хора част от финансите си.

Независимо от реалната сила на богатството, управлението на страната беше по закон родово и всички велможи получаваха само хапки от кралската пита. Но кралят също бе човек и можеше да бъде убеждаван кое за него е важно. Лордът се постара да се сдобие с благословията на дворяните за годежа на богатството им с властта и уреди сватбата на братовчедката си с още младия крал Нивакол, като го убеди, че това е най-доброто за него и за държавата. Така получи неограничено влияние и пълен достъп до всички парични средства, които би могъл да поиска, докато накрая осъзна, че дори това не му стига.

Влизането на Круптик във властта и началото на личното му управление на държавните финанси бе последвано от видим подем на страната. По същото време в бащините му имения на мястото на неголямо рибарско селище беше построен град Арбихон. Разположението му бе подходящо за търговски кръстопът на половината свят. Изградено бе ново, голямо пристанище с всичките му прилежащи пътища и комуникации. Бяха уредени и сухопътните превози на товарите. В страната започнаха да влизат много чужди търговци с примамливите си стоки, които лесно се превръщаха от новост в необходимост. И вноса, и превоза, и продажбите им бяха под контрола на Лорда. Но още преди началото на войната, в която участва и беше пленен крал Нивакол, международната търговия секна. Тогава Круптик обърна внимание на влиянието си върху вътрешните пазари и именно то му помогна да запази състоянието си непокътнато и дори заработи за увеличаването му.

Тъй като имаше достъп до цялото финансово текучество в кралството, той намери начини да задължи към себе си и така реално да купи тези, на които държавата плащаше. Първо уреди тези плащания да минават през него. Всички, които получаваха от хазната повече пари, отколкото им се полагаше, бяха убедени, че са задължени цял живот да ги връщат на него и да му вършат услуги. Това в най-голяма степен важеше за военноначалниците и дори за цялата армия.

Круптик знаеше, че всеки се съгласява да дава, когато го убедиш, че така трябва, затова прокара цяла поредица от закони за длъжниците и третирането им. Той използва и опита си с финансово задоволените хора. Човек не мисли за бъдещето си, докато то му изглежда сигурно. Обмислянето на последици, неважещи за него самия, той възприема като тягостно задължение и губене на време. Затова Круптик уреди редовни приходи на тези, които установяваха законността в държавата. Те започнаха да се съгласяват с него и да гласуват всичко, което им поднесеше. Назначаването му за регент, когато крал Нивакол потегли на война, окончателно затвори в ръцете му пръстена на властта.

Идеята да убие младия Авелог, когато баща му не се върна от похода, бе абсолютна глупост и в никакъв случай не би могъл да я допусне. За лорда смъртта на принца би означавала ненавременна борба за власт, а все още не бе законово установена неговата лична победа в нея. Слухът за подготвеното убийство бе измислица на противниците му от лагера на кралицата, които я бяха подлъгали да вземе решение да скрие сина си с оглед на безопасността му. Него всъщност нищо не го заплашваше, той щеше да живее като принц до деня на пълнолетието си, а най-вероятно и след него. Може би щеше да се наложи само баща му (когото регентът много добре знаеше къде е) да бъде убит в плен. Но клюката за подготвеното покушение над Авелог, подхваната от множеството, пообърка нещата, доколкото да ги забави. Бягството на принца и връщането му направо от небето пред всички, обърна цялата ситуация с главата надолу. Охранените дворяни, със закърнели от немислене мозъци, видяха в пристигането на Авелог божественото начало на рода му и обладани от тайнството на полета му го възприеха едва ли не като проявление на дадената му от Всемогъщия власт. Така загърбиха истината за битието си, подвластно на парите и предадоха управлението на страната на непълнолетен. На всичко отгоре младокът започна със законотворчество, което разклати сериозно изградената система на имотовластие и върна нещата доста назад, а самия Круптик направо срина в калта.

Лорд-регентът никога не бе пропускал да забележи силата на противника, но досега беше съдил за нея само по натрупаното състояние, което бе единственият реален показател за възможностите му. Сега вече започна да внимава и за влиянието му върху околните. Явно, колкото повече хора можеш да убедиш в каквото поискаш, толкова си по-опасен, по-силен и по̀ си враг.

Круптик не беше човек, който се предава. Комбинативният му ум вървеше по естествен път към установяване на лична печалба и власт. Затова още с провала си видя нова възможност и измисли план за излизане от положението си на унизен и обречен.

След премахването на поста лорд-регент, той се извини на младия крал, че по здравословни причини не може да изпълнява новата си длъжност и напусна двореца под предлог, че отива в бащините си имения, за да се лекува и да отмаря. На изток към Абрихон, обаче потегли празната му карета със свитата, а той заедно с малък военен отряд и с каруца, пълна със скъпи дарове, се отправи на тайна среща с предводителя на дринзите. За няколко дни, последвани от пиянски нощи, лордът успя да му разясни плана си и да го убеди да участва в него. Крал Нивакол трябваше да бъде освободен от плен, да се върне в страната си и да заеме отново трона, а след това да се изпрати войска. Така дринзите щяха да получат Азон заедно с финансовата му система и приходите от нея, а Круптик, щеше освен да запази вече придобитото влияние, да стане и владетел на автономна област, включваща поморските земи ведно с града — пристанището Арбихон. С една дума лордът така щеше да придобие повече, отколкото би имал, ако бе станал крал. Заедно с увеличени законоустановени приходи, щеше да придобие и пълен финансов контрол над властта. И всичко това срещу обещанието да предотврати военната съпротива и да осигури лоялността на дворянството.

Планът бе осъществим, но се пообърка, когато Нивакол се отказа от властта и я предостави на сина си. И така промени нещата, доколкото да накара дринзите да изпратят срещу Азон вместо неголяма войска внушителна военна сила, с която и без подкрепата на Круптик можеха да превземат страната. Лордът прецени ситуацията и прати на смъртните им врагове — язите един кораб със злато и с обещанието за още три, ако нападнат дринзите в гръб, когато той им каже да го направят. Това щеше да върне армията им точно след победата й обратно и за установяването на новото управление. Лордът пак щеше да е най-необходимият човек. Върна се в двореца, обгради се със свита, зачака момента на триумфа си и на окончателното завземане на цялата възможна власт.

Всъщност още с потеглянето на дринзската армия към границата на Азон, всичко беше вече предрешено, а краят му — предизвестен. Затова желанието на Авелог да преговаря бе съвсем логично. И въпреки, че още не беше решил какво ще направи с младия крал, Круптик отиде на срещата с любопитството на победител, за да се наслади на успеха си.

Когато свитата му излезе отвън, усмивката на Авелог изчезна и той заоглежда лорда, сякаш виждаше нещо ново и интересно, което дори не беше човек. Чак след няколко минути го погледна в очите и проговори:

— Знам всичко за преговорите ти и с дринзите, и с язите.

Лордът се сепна. Това не бе възможно, но фактът, че го бе казал, предреши края на Авелог. Каквото и да се уговореха от тук нататък, хлапето трябваше много скоро да умре.

— Не разбирам за какво говорите, кралю, но ако ви е изгодно да продължите — отвърна той. Това означаваше, че чака предложения.

— Хайде да спрем с официалностите — отвърна кралят и това значеше, че признава равенството му, а с това и победата му, — имам само едно предложение.

— Смирено чакам да продължите, кралю — усмихна се насила лордът.

Авелог занарежда замислено:

— Всеки коронясан в църква пред народа си принц е вече крал. Аз бях два пъти коронясван и би следвало да съм два пъти повече крал. Но ти дойде при мен като при престъпник, със стража и оръжие. Нека бъде по твоему, от днес преставам да ти бъда крал. Защото аз съм крал на живите в Азон, а ти не си вече между тях. Предложението ми е да си върнеш живота.

Чак сега лордът обърна внимание на самозаключващата се врата, през която бяха излезли стражите, разбра капана и посегна за меча си. Кралят вече държеше своя, който трябва да е бил скрит някъде. Круптик бе гледал дуелите на младия Авелог и знаеше, че без помощ отвън нямаше никакъв шанс да го победи. Извика, но никой от стражите не се отзова.

— Знаеш какво се прави с предателите — продължаваше кротко Авелог, като го гледаше в очите. — Смърт до девето коляно. Но аз няма да те убия сега. Ще те зазидат в тази стая. Тя ще изчезне от плана на двореца и призракът ти ще броди из него за вечни времена. Никой няма да узнае къде е гробът ти, защото такъв няма да имаш. Единствено аз ще се вестявам понякога и ще примамвам духа ти, а той ще ми помага при ръководенето на финансите на държавата. Така мъртъв ще постигнеш мечтата си да управляваш Азон. Синът ти ще умре тези дни. Можеш да го спасиш, ако успееш, ако изобщо намериш начин преди да те зазидат да изпратиш съобщение на язите, да нападнат още сега Дринзия. Не държа особено точно така да се получи, но може да стане още по-интересно.

— А къде ще се свреш ти, кралю, млад и глупав, когато дринзите потропат на вратата ти и попитат за мен? Не разбра ли вече, че твоят живот свърши?

— Не бери грижа за мен, лорде. Аз имам и земята, и небето, и дори властта над теб. А какво ще стане с мен и какво аз ще направя, можеш само да предполагаш, умирайки — кралят излезе през отворената врата, като я бутна да се самозалости.

„Този крал е луд! — мислеше си Круптик. — Той няма никакъв шанс срещу дринзите. И съдбата му, и животът му са вече предрешени от мен.“ Но постепенно в съзнанието му бавно се промъкна истината, че през живота си Авелог никога не бе губил битка и ако в момента наистина го зазиждаха, единственото, което всъщност би могъл да предреши, е животът на собствения си син. Колкото и побъркан да изглеждаше кралят, този път той бе спечелил окончателно. Бившият лорд-регент остана сам в гробницата си със задачата да анализира живота си, докато осъзнае реалността. Беше измислил сам печеливш сценарий, беше изманипулирал докрай хода на събитията и точно когато победата му беше сигурна, Авелог превърна реално постигнатото в илюзорен балон и го спука. В тази игра кралят беше непобедим.

Круптик бе изваден полужив от гробницата си след повече от три седмици, когато се разчу, че язите са нахлули в Дринзия, а това постави началото на седем годишна опустошителна и за двете страни война.

Лордът беше официално помилван срещу изземването на имуществото му в полза на хазната и бе назначен по милост на краля за управител на дворцовите финанси. Синът му бе поставен за губернатор на Поморските области и се засели в Арбихон, където живя и управлява до смъртта си с вродените си умения да усеща предварително печалбите.

* * *

А краят на тази война сложи край на илюзиите ми за важността на кралския ми живот. Колкото и героично да звучи в хрониките, той донесе на хората само кръвопролития, нещастия и скърби.

Аз успях безапелационно да поема цялата власт в страната, но това изпи и силите ми, и желанието да я имам. Сам бях избрал съдбата си в деня, в който бях долетял в двореца, за да стана крал, но вече дори не бях сигурен защо го бях направил. Това ли бе МОЯТ живот?

„Животът ти е онова, което успееш да построиш от себе си!“ — бях чувал да казва някога Учителят по свобода. Затова се постарах да уредя нещата в страната да вървят без постоянното ми присъствие в двореца и след това го напуснах, за да построя за себе си своя живот, в който да бъда щастлив.

Раздялата
Изкушението на щастието

Зная всички пътеки към дома,

но никъде в своето бъдеще

не се виждам на пътя натам.

Любима моя,

Пиша ти думите, които не бих могъл да ти кажа, докато стоя пред теб. Пиша ти го, защото разбрах, че съм те загубил. А имам толкова много да ти кажа, че дори не знам откъде да започна.

Смешно е мъж да говори за чувствата си и с това да си предава важност. Ти си жената, която обичам и единствено съм обичал с цялото си сърце. Ти си тази, която е важна за мен. Затова те моля да не отдаваш значение на чувствата ми, защото това може да те задължи да бъдеш с мен. А щастието в любовта включва свободата и всяко насилие над истинските желания изражда пълнотата на преживяванията, като превръща свободното съжителство в пародия.

В момента, докато ти пиша, в съзнанието ми отново се заражда някаква представа за бъдещ, съвместен живот, но знам, че всичко това е илюзия. Вярно е, че все още се виждаме, но в срещите ни няма радост, а е останала само безкрайната тъга. Е, аз съм специалист по загубите. Толкова пъти съм градил, че имам спомени като че ли от няколко живота и винаги всичко е изчезвало от реалността като дим. Сега обаче знам, че ми е за последен път. Този живот е свързан само с теб. Той няма смисъл без теб. Аз няма какво да правя в него, ако не сме заедно. Ти си първата жена, на която съм казвал, че я обичам, защото си първата, която наистина обичам.

Затова ще направя онова, което трябваше да направя много отдавна и ако бях го свършил навреме, може би щяхме да създадем семейството, за което мечтаехме. Може би щяхме да си омръзнем и да си мърморим недоволни, докато остаряваме заедно. Щяхме да търсим разнообразие в чужди компании, където да се оплакваме един от друг. Вечер щяхме да се чудим какво да правим и нямаше да имаме спомените от този бурен, изпълнен с внезапни промени и катаклизми живот. Но щяхме да сме заедно. И щяхме да имаме дом и деца, защото, повярвай ми, дори и да не си е личало досега, това е единствената ми мечта.

Много отдавна можех и трябваше да се откъсна от живота тук. Да изчезна за известно време и да осигуря финансово бъдещето, което бяхме изградили в мечтите си. Но не го направих. Исках да имаме нормален живот, да забогатяваме постепенно заедно с приятелите ни, да им помагаме и да се виждаме в очите им важни. Та ние дори го бяхме постигнали! По-късно, при провала ми, още можех да взема нещата в ръцете си и да предотвратя идващата раздяла. Но и тогава не ме интересуваха последствията, просто исках да изживеем докрай всичко заедно. Как да се страхува от удавяне човек, на когото спасителното му въже е вързано за кръста. А другото, което ме спираше, бе фактът, че съществуването ми до теб при каквито и да било обстоятелства за мен е истинското щастие.

Тогава, за да те предпазя от отговорност пред кредиторите ни, аз поех вината и измислих версията, че не живеем вече заедно, а си ме напуснала, защото си се разочаровала от мен. От малък знам, че имам способността думите ми да се превръщат в реалност, затова никога не ме е било страх, че лъжа някого. Ако лъжата ми е от значение за него, тя се превръща в истина. Много пъти съм си повтарял: „Внимавай, какво приказваш!“ Сега се чудя, дали ако кажа на всички, че сме лъгали, че всъщност никога не сме се разделяли и при каквито и да било обстоятелства ще прекараме живота си заедно. Дали ще стане истина? А колко бих искал да е така!

Отначало се разбрахме, че съм беден, фалирал търговец, потънал в дългове и че този факт няма никакво значение за нас. Сега след всичко преживяно как би реагирала, ако разбереше, че през цялото време съм можел да намеря достатъчно пари, за да изпълня всичките ти желания. Щеше да ми отнеме време и едно изчезване. Не го направих, защото тогава нямаше да съм вече същият аз, а беше възможно дори да се разделим. А мисля, че значех много за теб. Може би колкото ти значиш за мен.

Веднъж, когато бяхме в планината, аз ти казах, че внезапно съм си спомнил кой съм. Тогава бях решил да ти разкажа всичко за себе си, за миналото си, но това отново предвещаваше раздяла. Уплаших се и затова бързо потулих истината. Тогава ти казах, че съм се разхождал, както в сънищата си, по непознати места. Лъжех. Много добре познавах местата, по които обикалях, но се опитвах да направя така, че без да се променяме да постигнем каквото искаме. Променях законите на финансовото текучество, на управлението на парите, дори се опитвах да оформя ситуации, от които внезапно да спечелим. Но не успявах.

Зная защо те изгубих — с лъжата. Още първата ни уговорка беше, че ако имаме проблем, ще го сложим открито пред нас и ще го разрешим. Аз измених на този принцип. Когато се захванахме със сериозна търговия, нещата станаха необратими. Заради глупавия навик да показвам, че всичко върви добре, аз криех дори от теб истинското положение и опасностите. Ти не беше живяла с много пари и не беше свикнала да смяташ в милиони, затова си въобразих, че като не ти показвам потъването, което предизвиках, ще мога да те предпазя от страха и ти да останеш същото весело, изпълнено с надежда и сигурно в своето бъдеще момиче. Така хербаризирах твоя образ, че те откъснах от действителността. Само че тя се стовари върху ни и тъй като аз предварително знаех степента на риска, това те пречупи. В момента се чувствам безкрайно виновен, но тогава го смятах за правилно. А съм грешал.

Винаги съм рискувал. Собственият ми живот и бъдеще не са имали значение за мен, а досега не бях срещал човек, който да има истинско значение. Затова сега не мога да се изправя на крака. Вече знам, че животът без щастие е като празна чаша — колкото и да е красива, тя е предназначена да има съдържание. Нашата се спука по средата и остана спомен.

Искам, без да те натоварвам или да те задължавам с нещо, да ти разкажа част от истината за себе си. Преди години, след като вече се бяхме запознали, аз летях с орлите чрез силата на мисълта. Още тогава бях научил, че с желанията си мога да направлявам събитията в живота си. Това по-късно започна да правиш и ти. Но по онова време ти слушаше разказите ми в захлас, широко отворила големите си красиви очи и къташе всяка моя дума в душата си. Аз бях впечатлен. Внезапно и съвсем неочаквано за мен дойде денят, в който почувствах, че имам цялата свобода на желанията си и тогава разбрах, че обикновеният живот ме привлича със своята простота. По онова време все още не водех този обикновен живот. Управлявах хора и държава, справях се много добре, но когато се превърна в рутина, нещата престанаха да вървят идеално. Бях затворен в проклятието на рода си да ръководя неразбран и да избягвам близки връзки с други хора, а ако сърцето ми се отвори за нещо, да го крия така, че да не си проличи.

В деня, за който ти разказвам, аз дадох на себе си правото да бъда обикновен човек, да имам желания, като всички останали. А по-късно ти ме научи да имам чувства, без да ги крия и да се срамувам от тях. Сега изгубих всичко. Чувствата ми станаха излишни.

Тогава те пожелах. Реших, че те искам за себе си с твоята младост и искреност, с любовта ти и възхищението, което се четеше в очите ти. Исках те с цялата ти красива душа. И преди знаех, че мога да влияя на хората, да ги увличам с идеите си и да ги карам да мислят като мен. Правил съм го неведнъж, забавлявал съм се с промяната на мненията им, вижданията им и последващите ги действия. Но никога не бях пожелавал лично да се възползвам от това. Тогава го пожелах. И ще ми повярваш ли, че още след първия ден, в който бяхме заедно, аз вече бях решил да прекарам остатъка от живота си с теб? И ти го казах още тогава, но едва ли си го приела за истина. А нещо в мен вече се беше преобърнало, аз мислех за себе си като за друг човек. Вместо да те взема в моя живот и в моя свят, аз бях влязъл в твоя, а там всичко беше така хубаво, че останах. Заживяхме заедно, градихме планове за близко и далечно бъдеще, което беше прекрасно и знаех, че е възможно, но… не стана. Толкова навътре навлязох в света на обикновените хора, че започнах да бъркам дори спомените си. Моят свят — този, от който бях дошъл, е пълен с жестокост, сила, пресметливост и битки. Битки, в които те вълнува победата, а не участниците в тях. В света на хората — този, в който ти беше живяла, господстват понятия като: чест, любов, дълг, семейство и сигурност. Тези неща са познати на господарите на живота само за думи и се използват от тях като стимул за другите, но за обикновения човек те са абсолютна и неотменима същностна истина. Когато заживях с теб, аз заживях като човек и тези неща ми станаха присъщи, затова въпреки познанието си за цялата система и възможността да я манипулирам, не можах да се справя. Оттласквах се постепенно от дъното с уменията си на господар, но със средствата, достъпни за всички хора да издигна нас двамата до върха. Всъщност и тогава можехме да живеем спокойно като околните, но явно бях объркал спомените и амбициите си от два живота. Бях смесил в мисленето си две несъвместими съществувания. Затова зная, че цялата вина за провала на връзката ни е само моя и те моля да ми простиш.

Веднъж сънувах сън, който съм ти разказвал. Вървяхме с компания по горска пътека и стигнахме до огромна, отвесна канара. Аз се приготвих за изкачване и тръгнах. Ти пожела да дойдеш с мен. Когато вече бяхме до скалата, аз те върнах с думите, че скоро ще сляза при теб. Когато преди време ти разказах съня си, ти казах, че сме се качили заедно. Излъгах, ти ме чакаше при другите. А как бих искал да съм наистина там горе с теб! Обещавам да сънувам пак същото и този път да те взема със себе си.

Провалът дойде, когато в предприятието ни влязоха чужди пари. Тези, които ги даваха, искаха определен тип работа и задължения от моя страна, а по техния начин не можехме да изведем до горе толкова рисково начинание. Опитах се да обясня това на партньорите ни, но не успях. Говорех с тях един по един, а може би трябваше да ги събера заедно, за да няма съмнения, недомлъвки и недоразумения. Тези, които ни финансираха, ми прехвърлиха всичките задължения, а след срива се убеждаваха един друг, че ако бях работил, както те бяха искали, щели сме да успеем. Това са глупости! Те не проумяха изобщо за какъв мащаб ставаше дума. Затова от тогава реших да работя сам и… не работя.

Приключвам с това. Не е толкова важно миналото. Всичко в човешката душа е поправимо, а може би дори и самата тя, но не зная как и от кого. Важно е не какви спомени влачиш зад себе си, а какво бъдеще реално ти предстои. От много време бъдещето ни с тебе бе изтъкано от фантазии. Аз знам какво значи да строиш живота си първо в представите си, после в реалност и виждам ясно построеното от другите хора. В твоята сграда моят силует се губи. Дойде време и аз да построя мой личен живот с твоето постоянно присъствие в него, и тогава да ти го покажа. Ако го харесаш, ще сънувам пак скалата и ще се катерим двамата с теб по нея.

Фантасмагории! Илюзии! Ако можех, до сега щях да съм го построил. Все пак ще се радвам, ако поискаш отново да сме заедно. Чудно, как човек успява с лекота да управлява живота на другите хора, а изобщо не може да се справи, щом сам попадне в него.

Искам да ти кажа и още нещо. Зная, че може да се управлява бъдещето, случайностите и дори късмета. Правил съм го и винаги, когато не се отнася до нас двамата, се получава. Мога да предначертая съдбата на всеки и после да разбера, че каквото съм предвидил, се е случило. Но изглежда, че съм започнал да се вземам прекалено на сериозно. Когато съм недоволен от себе си, съдбата ми го приема, като желание за провал и той неминуемо идва. Сега се опитвам да установя хубавото в нашия живот, но дали защото прекалено бързам или поставям много условия, аз всеки ден се събуждам със съзнанието за неуспех и неизпълнено намерение. Тогава започвам наново да строя. Може би не вярвам в това достатъчно или нещо дребно ми убягва. Моля те да не приемаш обещанията, че бързо ще се оправим за поредната измислица. Просто се опитвам да вкарам добрите си идеи чрез думите си в реалността. Но не ми стигат силите. И вече няма смисъл. Важни са не придобивките, а самият живот и красотата в него, а те все повече ми убягват и без теб губят значението си.

Много бих желал писмото ми да стане излишно и да не стигне до теб. Ако решиш, че още ме обичаш, никога няма да го прочетеш. Или може би много по-късно, като спомен за тежките времена. Не искам да завършвам с баналното: „Желая ти щастие!“ Това би означавало, че вече съм приел раздялата ни, а не е така. Затова ти желая всичко, което ти искаш. Аз просто ще изчезна. Човек ще ти донесе парите, с които да уредиш живота си и да се разплатиш с тези, за които решиш, че имат право да вземат. Аз вече няма да съществувам. И ако някой ти каже, че е видял човек, който прилича на мен, не му вярвай — няма никой като мен. Може би след много време ще се появя и ще те попитам, искаш ли да построим заедно къща за децата си и храм на мечтите си? И тогава ще ми отговориш, какво си решила.

Не се чувствай задължена към мен и знай, че винаги си усещала нещата по-точно и си вземала по-добрите решения. И ако бях споделял повече с теб, и ако бях по-искрен, всичко щеше да бъде наред, и нямаше да те загубя. Бъди такава, каквато си. Истинската ти! Обичам те!

А сега си пожелай нещо и знай, че ще се сбъдне.

Всъщност, раздялата ни не е истина. Дори се виждам, как след дълъг, уморителен полет се прибирам вкъщи. Там ти готвиш вечерята, а аз ти разказвам къде съм бил, какво съм правил и ти обещавам на следващия ден да те взема със себе си. Това звучи като фантазия, вероятно не отговаря на представите ти за реално бъдеще и на желанията ти, но е една идея за съвместен живот, която смятам да доизградя, докато се превърне в действителност. Защото така ми харесва, така изглежда красиво и съм с надеждата, че ще го харесаш и ти.

Животът, който съм водил досега, е свързан с изпълнението на различни роли. Моето присъствие в него е съобразено с представите на различните хора, дори и на мнозинството за реалното развитие на обстоятелствата. А прекрасно знам, че тази реалност е фиктивна и непълна, че е изградена хаотично върху спомени и правила, вместо върху истинско предстоящо бъдеще. И въпреки всичко приех да съм в нея, като отражение на чуждите виждания. Връзката ми с теб извади от мен наяве една моя по-истинска личност, изпълнена с чувства и сила и аз нямам намерение да я изхвърля като ненужен отпадък в калта. С теб съм истинският аз, познал щастието в любовта и хармонията. Едва сега започвам да изграждам живота си такъв, какъвто го искам. Изчезвам, за да се реализират мечтите ни. Ще намеря изхода, съществуващ само в приказките. Няма да ме виждаш, докато не се науча да не развалям хармонията на живота с присъствието си. Можеш да казваш на хората, че съм заминал някъде по важни търговски дела, че не знаеш кога ще се върна. Но те моля да не бързаш да ме забравиш и да ме изхвърлиш от бъдещето си, защото много боли и не бих понесъл това да е истина.

И нека Бог те благослови, щастие мое и мое най-истинско нещо в живота!

Старецът
За другата страна на света

Написаното, казаното

и целият живот

всъщност са измислени от нас

за забавление,

без значение, че винаги започват

като нещо сериозно.

Сякаш в един далечен живот бях принц, който в несгодите на предначертания си живот и в подтика си към истинската свобода бях получил дарбата да летя като орел. След това бях крал, комуто свободата бе дала възможността да властва над съдбата си. И над света. После се отвратих от задължението да водя непрекъсната борба и така да управлявам живота на хората, затова го прехвърлих на други. А аз станах обикновен търговец и в опита си да разбера какво искам да правя с дарбите си, се докоснах до изкушението на щастието. Тогава реших, че си заслужава да отдам живота си и бъдещето си, за да го направя вечно. Но все още бях незрял и окован в идеите си за лична борба, затова се провалих и в това. Загубих всичко, което имах и тръгнах да търся Повелителя. За него ми бе предсказано, че може да ми покаже същината на времето и истинския ми път. Ако тогава знаех какво всъщност търся, щях просто да спра и да се огледам, вместо да гоня непознатото по света. Но нали такава е младостта.

По онова време се запознах с другия летящ човек и с него отидохме при Велите. Но преди това се запознах със Стареца на знанието, а още преди това срещнах него.

Срещнах го в полет. След като бях изоставил живота си на обикновен търговец в столицата на кралството, на което бях и крал, от изминатото дотогава бе останало само недоволство. Можех едновременно да летя с орлите, да водя победни войни, да управлявам държава и заедно с това да имам още един живот. Но с всичките си знания и умения не можех да направя щастлив човека, на когото безкрайно държа. Всичко, което можех и вършех, беше или нищо, или само начало! Затова си спомних заръката на Учителя ми по свобода да намеря Повелителя. Разпределих набързо делата си — кралските и търговските — и в онзи ден се намерих още по изгрев в небето.

Отдавна не се бях заигравал с вятъра — бях свикнал вече във всеки полет да гоня височини, но този ден полетях ниско над земята. Когато търсиш някого, когото не познаваш и не знаеш къде може да е, просто тръгваш, накъдето те отвее вятърът и накъдето те поведе сърцето. В полета към непознатото душата ми се освободи от тежестта на недоволството и по обяд аз вече танцувах във въздуха и се провиквах в ритъм, колкото ми глас държи: „Учителюууу…! Повелителюууу…!“

Изглежда виковете ми го бяха привлекли, защото в миг над мен от нищото — като сянка, като дух, но съвсем реален — се втвърди от въздуха другият летящ човек. Не изглеждаше нито като Учителя, нито като мен. Беше може би на моята възраст и летеше леко разтворил с ръцете си някаква блестяща сивобяла мантия. Разперена тя образуваше малки, широки крила, не птичи, а по-скоро като на прилеп. Но не махаше като прилеп, а се носеше равно, като по вода. Сякаш при него въздухът беше по-сгъстен от този при мен. Мантията му завършваше с бяла качулка, която покриваше главата му до очите, които ми се усмихваха.

— Ти какво си? — попита той. — Човек ли си, орел ли си или що? И как те възприемат с тези огромни крила?

— А, ти какво си? — попитах в отговор. — Ангел ли си, дух ли си или що? И как успяваш да се задържиш във въздуха с тези малки крила?

Летящият хареса шегата и се закикоти така, че зарази и мен.

— Хайде да кацнем някъде, където ще се чуваме, без да си крещим! — каза той, прибра крила — едното повече от другото, свито във фуния и се завъртя като свредел по посока на малка, безлюдна полянка.

„С този ненормалник летенето ще е жива емоция“ — помислих си аз и заизчислявах положението на моите крила в опит да повторя номера му. Но освен, че се завъртях доста бавно, ми се зави и свят, затова се отказах и предприех коронното си спускане надолу като камък, с отваряне на крилата в последния момент. От престараване ги разперих точно преди да се ударя в земята и с вятъра, който се получи, едва не издухах новия си познат от полянката.

— Уу! — викна той, — що не ме предупреди да се хвана за някое дърво като кацаш — и отново весело се разсмя.

Там той ми разказа, че има и други летящи хора като него и че мантията му е инструмент, който освен че му служи за летене, го прави и невидим, докато е в полет. По някакъв начин тя наистина сгъстява въздуха около себе си и го прави плътен — почти като вода. С нея можеш да летиш, като птица, но можеш и да плуваш като риба, само дето, докато плуваш и другите хора в полет трудно те виждат. Все едно, че с различните видове движения, преминаваш в различни състояния; светове, времена или каквото и да е. За да ми се покаже, докато лети, за него е било доста трудно; защото хем трябвало да се задържи в по-редкия въздух, хем и аз да го видя. При кацането мантията омеква като коприна и удължената й част се привързва с въженце за кръста. Тогава тя става обикновена сивобяла дреха. Платното за нея се вземало от Змеите, а за да придобие силата на междувремието минавало през покоите на Велите, но накрая трябвало сам да си го ушиеш по определена кройка и мярка.

— Нима Велите наистина съществуват? — попитах го аз.

Той първо ме изгледа с недоумение, по-скоро с израз, че е объркал нещо, после се засмя весело и каза:

— Я ми кажи, ако всъщност не се шегуваш, ти как изобщо летиш без благословията им?

Докато му разказвах историята си, той ме слушаше изумен. В очите му започваше да се чете все по-голямо уважение към човека с големите крила на орел. Накрая тихо промълви:

— Не зная дали трябваше да ти разказвам всичко, не зная дали трябва да го правя или не, но аз ще те заведа при Велите. Искам и те да чуят твоята история, която много напомня легендата за родоначалника на летящите хора. Ако ще после и двамата да ни изгонят.

Галор — така се казваше моят нов приятел — бе тръгнал към годишното сборище на Велите, които през другото време, живеели като обикновени хора, пръснати по земята. Неписано правило било на тези събирания да присъстват и всички летящи, тъй като те се водели нещо като техни протежета, защото и свободата си от задължения, и летенето си дължали на тях, и на закрилата им.

Но преди да отидем на сборището им, трябвало да минем през Планината на пътищата и да вземем оттам Стареца, който бил човек на знанието и или не можел, или не искал да лети. Вече няколко години наред Галор го носел и затова беше много доволен, че ме е срещнал точно сега, защото с моите големи крила това нямало да е толкова трудно, ако се съгласях да му помогна.

Срещата ми със Стареца беше поредният шок за мен.

Летящият човек имаше навика по цял ден да се препича по полянките, като летеше предимно вечер, а понякога и цяла нощ. Аз възприех този маниер на предвижване и така един ден на зазоряване се оказахме пред скалиста планина, която се издигаше по-високо и от нашия полет. Галор явно я познаваше, знаеше накъде да летим, и с почти отвесно „изплуване“ занабира височина. Полетът с него за мен беше неповторима емоция, но и той се кикотеше до падане, като гледаше как с моите големи крила опитвам безбройните му номера. „Плуването“ го бях понаучил, но явно отстрани изглеждаше много смешно, и за да не пропусне представлението, Галор предпочете при изкачването да изостане след мен.

Когато стигнах билото, слънцето точно бе започнало да се показва. Тогава видях Старецът да „виси“ в йогийска поза над земята. На моравата под него седяха в същата поза двама негови ученика — също старци като него. И дори погледът им изглеждаше като неговия — гледаха в небитието, като че ли нищо не виждат или виждат всичко. Когато ме забеляза да се издигам над билото, Старецът сведе глава, спусна се плавно на тревата, поклони ми се и каза:

— Славя деня, в които идваш при мен, предводителю наш!

Аз едва успях да кацна от изумление.

— Не бих могъл да бъда ваш предводител! — казах.

— Старите ми очи лесно виждат нещата, които си скрил от останалите — отвърна той, — но да бъде твоята игра!

Чак тогава се появи Галор и се приземи. Старецът още стоеше с наведена глава. В този момент аз за пръв път усетих, че имам особено значение за тези хора. Сърцето ми се изпълни с усмивка и с обич към тях, като към мои деца. Приближих се до него и му прошепнах:

— Какъвто и да ме виждаш, аз съм дошъл тук при теб да бъда твой ученик. Затова бъди мой учител!

— Какво искаш да научиш от мен? — промълви той.

— Това, което всички подозират, че е възможно, но никой не знае със сигурност — промяната на света в момента само със силата на мисълта. Например, ако поискам тук, на мястото на този камък да се появи купчина злато и то да стане.

Старецът се обърна към един от учениците си и просто му каза:

— Направи, моля ти се, от този камък жълтици!

Другият погледна натам, после плясна силно с ръце, а пляскането му прозвуча като гръмотевица, екотът, на която се сля със звъна на изсипващ се на земята златен куп.

— Това ли искаше да можеш? — попита ме Старецът и се обърна към ученика си: — Колко време ти трябваше, за да научиш ръцете си да пляскат така?

— Сто двайсет и седем години.

— Имаш ли толкова време за губене, кралю? — ме попита. Аз мълчах объркан, но той продължи. — На тебе, дето ги е дадено по рождение да можеш да събираш в един миг цялото време и са ти поверени промените в света, наистина ли искаш следващите стотина години да ти гният костите по върховете заедно с мен? Необходимо ли ти е това за друго, освен за ефект и за слава, след като вече можеш да променяш истината дори в миналото, а каквото си поискал да го получаваш сега?

Замълчах смутен. Подозирах, че в думите на Стареца има някаква истина, но не разбирах нищо от казаното. Не можех дори да си представя какво в действителност значи да събираш времето, а още по-малко да предположа такава дарба у себе си.

— Аз не знам нищо за същината на времето — заобяснявах припряно. — Преди години Учителят по свобода ми го загатна и каза да открия Повелителя, който ще ме запознае с това. Дори смятах да питам теб, къде мога да го намеря.

— Учителят ти не ти ли каза, къде да го търсиш?

— Не, просто, да го намеря.

— Ти си крал, нали?

— Да! Крал съм.

— И като крал, вероятно познаваш и кралството си и съседните страни?

— Да! Познавам ги!

— Познаваш ли тези земи?

— Познавам тези, от които идваме. Тази планина ми навява спомен, че съм я виждал, но нямам ни най-малка представа за земите оттатък нея.

— Знаеш ли коя година е на земята, от която долитате?

— Да! Разбира се!

— А знаеш ли коя е в непознатите земи пред вас?

— Предполагам, че е същата.

— Но не си сигурен, нали?

— Това може да се провери, като слезем…

— Попитах те дали си сигурен!

— Не съм.

— А защо, след като е толкова логично?

— Логиката е най-познатата и най-често използвана за заблуда илюзия, особено, когато не са обхванати фактите изцяло. Логиката не дава представа за света около нас, а се опитва да го обясни. Затова е по-добре да не я използваме за опознаване на действителност — достатъчно е само малко недоглеждане на нещо дребно, но съществено, или пък подмяната му по аналогия с нещо подобно, и логиката ни започва да ни лъже. Тя няма познавателен смисъл, а служи по-скоро за описване процеса на опознаването.

Млъкнах. Всички бяха втренчили поглед в мен, сякаш виждаха призрак.

— Чии са тези думи? — вече тихо и не нападателно попита Старецът.

— Предполагам, че са мои — отвърнах.

— Не, момчето ми. Сега ги казваш ти, но ние вече сме ги чували. Това са думи на Повелителя. Този, когото ти търсиш. Преди стотици години той се подигра с Великите Старци, като реши да умре. И други от тях са умирали, но всеки е предавал знанието, което владее на някой наследник и ученик, както аз, без да съм велик, обучавам тези двамата тук. Но Повелителят просто нямаше ученици. Той пръсна уменията си за управление на времето на хиляди парченца измежду обикновените хора и оттогава никой не може изцяло да ги събере. А когато някому потрябва нещо от него — да пита смъртните. Трудно дори ще се намери някой от тях, който да е осъзнал силата си и знанията, които носи. Говори се, че има наречен, да събере на едно място цялото, но до последния момент няма да се разбере дали това не е поредната шега на Повелителя. Защото оня така си играеше и приживе с Великите. Но дори да е истина, никой не знае кой е наследникът му, за да го отвори. Може и да си ти! Я ми кажи, ти какво всъщност търсиш на тази планина?

В този момент аз, като че ли се свестих и отново започнах да си спомням какво правя и накъде бях тръгнал.

— Всъщност… търся Повелителя.

— Няма да го намериш тук — отсече Старецът. — По-добре го потърси в себе си. Но не мога да ти кажа как ще го изкараш от там и дали ще ти стигнат затова и стотината години, отредени ти за живот на земята.

— А как всъщност е наречено да се събере Повелителят? — попитах и въпросът отново въведе дълго мълчание, взряно в мен.

— Ще го събере този, който открие и назове името му. От този момент той ще бъде Повелителя.

Готов бях да попитам как му е името, но въпросът ми сигурно щеше да убие Стареца от смях.

— Сега избирай — каза той — или си товари жълтиците и заминавай с тях, откъдето идваш, или почивай, че те чака дълго носене на тежък дядка чак до Велия.

Останахме на билото осем дни, в които се търкаляхме по полянките, предавахме си всевъзможни трикове в полет и слушахме невероятни истории и легенди за летящите хора. Старецът, като да беше живял хиляди години, знаеше всичко за всеки. Без заядливия си тон, той се оказа превъзходен и весел разказвач. Дори Галор не беше чувал повечето случки. В разказите му имаше цял един вълшебен свят с ангели, демони, полубогове, хора — змейове, вечни старци и вълшебни планини. Това бяха легенди, които бях слушал още като дете, но предадени по различен начин. От неговата уста всичко изглеждаше нормално, достоверно и конкретно, сякаш се бяха случили пред него с негови добри познати. Светът, за който разказваше, уж беше като нашия, но погледнат от другата страна на вълшебно огледало. В него древните богове бяха хора от бъдещето, митичните змейове се присмиваха на селяните задето мислят, че им вземат децата, за да ги ядат, а те просто ги прибираха при себе си, за да ги учат на змейство. Пророците, попитани какво е наредил Господ, докато уж слушаха гласа му, измисляха отговора, който е най-добър за хората, но въпреки това, казаното от тях на момента ставаше неотменима истина. Колкото и весело да изглеждаше всичко, когато веднъж го чуеш, светът сякаш ставаше по-богат и се променяше и ти не можеш вече да погледнеш на него и на себе си както досега.

В приказките му нямаше поучения, дори като че ли липсваше края им, той оставаше отворен сякаш за доизживяване. Това ме караше да се чувствам вътре в тях и оставяше в мен впечатлението, че наистина бях важен за летящите хора, а и за останалите.

След няколко дни потеглихме на дълъг полет. Старецът висеше завързан за кръста ми, а непосредствено пред мен летеше Галор, за да използваме свойствата на мантията му. Тогава за пръв път усетих сгъстяването на въздуха на границата с междувремието. Като че ли плуваш и всяко най-леко движение на тялото ти, те отнася далеч напред.

Така се движихме няколко дни. Със скоростта, която поддържахме трябва да сме изминали хиляди километри, преди да дойде вечерта, когато Старецът ни каза, че ще чакаме изгрева там, където сме. Кацнахме и уморени заспахме веднага, без да подозираме, че на сутринта ще сме точно пред входа на вълшебния дворец на Велия.

Велите
За управлението на света

Велите не са нито отделен народ, нито секта. Те са хора със сила и власт над живота и го управляват като на шега. Могъществото им се корени в познаването на същината на света и в умението им да наричат нещата с истинските им имена. Това, което надарените измежду нас могат да осъзнаят в прозрение, за Велите е изначално знание и неоспорим факт. Те виждат и разпознават истинското значение на събитията, формите и времето, като основна част от общото намерение. Затова чрез подреждането на обикновени предмети, думи и на незначителни на пръв поглед подробности от битието си, те могат да придвижат това намерение в желаната от тях посока. Владеят и силата на словото — казаното от тях е неотменимо. Всички нарицатели са Вели, а всички истински гадатели, дори и да не го знаят, са техни служители и описвайки бъдещите събития не ги предсказват, а ги предизвикват.

Велите са повече от магьосници, защото не използват заучени заклинания. Те познават елементите на светоградежа и целенасочено ги променят. Нагласянето на бъдещето за тях е игра, в която строиш нещо с каквото намериш по пътя си.

Още много може да се говори за тях, но е възможно същността им да се определи и с една дума: те са творците на света. За да попаднеш при тях, трябва да имаш поне малко от техните умения, но за да станеш един от тях, трябва дълго и внимателно да се учиш да градиш действителност.

Велите са пръснати по цялата земя и в нормалния живот не се отличават от другите хора. Можеш да ги познаеш по обстоятелството, че всичко наоколо им става по тяхна воля. Обикновено са на постове с пари и власт, но това не е задължително — срещал съм ги дори да живеят като скитници. Всеки от тях има своя област и територия, в която твори — нещо като управител и отговорник на определен географски район. Затова, въпреки че добре се познават, те рядко се срещат. По тази причина са организирали годишни събирания в замъка Велия.

Познайте, как се стига до там. Замъкът е кажи-речи половин град, построен изцяло в междувремието. През повечето време мястото му е гол, тревист хълм, който всеки може спокойно да прекоси. В определена дата и час над него като мираж се появяват здания и кули с развети на тях знамена, широко отворени порти — и всичко това се изпълва с хора. Преди да успееш да потъркаш очите си, видението се втвърдява, материализира се и вече можеш да влезеш в града. По-късно тази конструкция на Велия бе променена, за да не може никой външен човек да премине в междувремието, докато то самото не го привлече и някой от посветените не го преведе през границата на световете. Построени бяха и тайни входове, които да водят към замъка, маскирани като пещери, манастири или безлюдни параклиси, пръснати навсякъде по земята.

Днес Велия не съществува в същия си вид. Стотина години след като аз попаднах там за пръв път Велите бяха разконспирирани и обявени за черни магьосници. Отвратени от човешката низост повечето от тях се отказаха от службата си и заживяха като обикновени хора с нормален живот. Тези, които останаха, изнесоха замъка в друга планина, където го разшириха до цяла заселена област, намираща се в постоянно междувремие. Тя се превърна в база и център за подреждане на реалностите в света. И до днес там продължават да живеят и работят много от наследниците на тогавашните Вели — Вечните.

Когато за пръв път видях Велия, аз не знаех нищо за нея и имах чувството, че след няколкодневен полет някой ме е пренесъл с помощта на вълшебна пръчица на съвсем различно място.

Влязохме в замъка и се намерихме в просторни помещения с високи тавани и много орнаменти, които бяха събрани от различни култури, но съчетани със стил правеха обстановката красива и оставяха впечатление на хармония и мир. Навсякъде се движеха радушно усмихнати мъже и жени, които ми се струваха необикновено красиви, спокойни и откровени. Не се отличаваха много от хората, които бях срещал досега. Само понякога погледът им се разфокусираше и оставаш с впечатление, че гледат през теб. По-късно разбрах, че така те виждат неща, за чието съществуване ти дори не подозираш. Така за секунди успяват да разчетат твоето минало, бъдеще и най-вече твоята същност. Тази им способност навярно ги накара още при първата среща да ме заведат направо в залата на съвета. Там в смях и закачки разговаряха управителите. Появата ми сред тях предизвика нескрит интерес.

— Ти знаеш ли, че си един от нас? — попита въздебел мъж в строг официален костюм.

— Откъде бих могъл да знам, когато едва преди няколко дни научих за съществуването ви? — отвърнах и отговорът ми предизвика вълна от весела възбуда.

— Кой ще го поеме, за да го въведе в нещата? — обърна се към присъстващите той, а после към мен. — Идете да ти вземат мерки за костюм и отличителни аксесоари. Ще бъдат готови, преди да се запознаеш с обстановката. Искаш ли мантия за летене?

— Защо не — отвърнах. — С нея се правят доста номера — това предизвика нов искрен смях.

В този момент забелязах до стената нещо, което ми беше познато, макар да го виждах за пръв път. Беше изрядно кръгла, леко грапава, мътнобяла каменна топка. Като проблясък в паметта ми се отвори спомен, че някога съм я държал, крил съм я, съхранявал и ползвал. Дойде ми дори знание за ритуалите с нея. В мисълта ми прозвуча дори името й.

— Шакхвил — промърморих, като опит да произнеса на глас току-що прочетеното.

В залата се възцари тишина. Всички погледи бяха впити в очите ми.

— А къде е свещникът? — попитах аз в отговор на мълчанието им.

— Долу някъде в складовете — промълви дребен старец. — Не знаехме, че е част от Шахва. Сега ще го донеса.

— Мисля, че името му е Шакхвил — камъкът със силата на луната — казах аз. — И без свещникът може да работи само на определено място на земята.

Не разбирах откъде зная всичко това. Сякаш в мен се беше пробудил друг човек, със спомени и умения.

Свещникът беше от непознат, твърд, тъмен метал и представляваше три дебели, ковани пластини, които свързани в центъра си образуваха две противостоящи пирамиди. В средата им беше монтиран малък, метален цилиндър. Там сложихме свещта и я запалихме, а над нея поставихме каменната луна. С огъня под себе си тя стана прозрачна. Грапавините й изпъкнаха в жълт блясък, като изтъкана от злато фина мрежа, която се виждаше да влиза и навътре в нея. А над всичко това се появи в светлина изображението на огромно, ефирно, синьо кълбо. То сякаш бе живо и дишаше с разноцветни, прескачащи около него светлини, които излизаха от вътрешността му, и се връщаха обратно в друга точка и с друг цвят. Зрелището беше удивително, но нито някой от присъстващите, нито пък аз знаехме какво да правим по-нататък и затова останахме само с насладата от невероятната му красота.

* * *

Аз съм войник от непобедимата армия на Дринзия и съм в битка, която повече прилича на сеч. Не зная какво става наоколо, но зная, че днес ще умра. Предсказано ми беше от врачка — беше ми казала, че точно в този ден гордостта ми ще ме погуби.

Отнякъде изскочиха вражески конници, облечени в черно, които с дългите си мечове колеха наред. Знаех, че бяха получили заповед, която гласеше да не оставят живи пленници и те щяха да я изпълнят. Дори да убиех някого от тях, пак щях да умра.

Ръката ми беше като от олово, а мечът просто си висеше в нея. Трябваше да се впусна в бой, но вместо това хвърлих оръжието си на земята и вдигнах ръце. Огледах се — бях единственият, който се предаваше. Конникът срещу мен ме гледаше, като че ли бях бездушен предмет. Не представлявах за него заплаха и не изпълни заповедта. Вместо това ми посочи един завой на пътя. Ако не отидех там, щеше да ме убие. Подчиних се и застанах мирно на мястото. Около мен падаха окървавени тела. Колкото и да бях безопасен, някой от прииждащите врагове нямаше да го разбере и щеше да ме убие. Казах си, че сънувам. Всъщност бях кралят на Азон и срещу мене бяха войниците ми. Опитах се да се пробудя и успях. Бях в леглото си, в двореца. Не помнех нищо, освен съня си. Нямах планове за деня, нито някаква представа за вчерашния. Опитах се да сглобя в паметта си всичко отново. Започнах с последния си спомен. Той беше от Велия.

* * *

Бях в залата на управителите и пак в центъра на вниманието. Дадоха ми подготвен плата, от който трябваше да си ушия мантия за летене, после един от тях ме поведе нанякъде. Влязохме в някакво подземие. Беше влажно и тъмно. Осветявахме пътя си с факли и се движехме към някаква зала, от която идваше топлина. В дъното й имаше издълбана в стената ниша, където гореше огън в нещо като пещ. Пред нея стоеше същество, което би трябвало да е човек, но не приличаше на такъв. По-скоро беше дебел, зелен гущер без опашка, макар че това впечатление можеше да се дължи и на някакви специални дрехи.

— Има ли готов пръстен! — попита спътникът ми.

— Няма нов — отвърна съществото. — При мен е само пръстенът на Перох.

Човекът с мен застина в изненада.

— Не можем да му дадем пръстена на Перох! — каза. — Той идва за пръв път и все още нищо не познава.

— Вие решавате — беше отговорът. — Друг скоро не може да се изработи. Имам материалите, но са необходими две години, за да кристализира.

— В края на краищата и така може — промърмори човекът след дълго мислене. — Ако пръстенът на Перох му стане — за него е.

Всички управители на велите носеха отличителни пръстени. Но не бях виждал по-красив от този нито на ръцете им, нито в кралската съкровищница. За да изглежда нормален, отвън бе облечен в злато, а всъщност представляваше цял кристал. В горната си част — като малък, обработен диамант, от ъглите, на който тръгваха изумрудени лъчи и образуваха формата на многоъгълна звезда. В основата на диаманта имаше петно, в което се преливаха светложълто с лилаво и даваха неестествен, сменящ се нюанс в отблясъците. Отдолу пръстенът се свързваше в леко издут рубин. Сложен на ръката, само двата камъка изпъкваха от златото и човек не можеше да откъсне поглед от съвършената му красота. И сякаш бе правен по мярка за мен.

На връщане по безкрайните коридори попитах водача си кой е Перох.

— Това е името на този, който би трябвало да наследи Йон. А Йон е първостроителят. Нещо като уредник на света на междувремието и Велик Наредител, когото никой не е виждал от стотици години насам. Йон е носител на целостта, на връзката на началото с края, на идентичността на минало с бъдеще, на единството на материята с енергията във всичките им форми, а също и на променливата пространственост на междувремието. Говори се, че живеел в друго измерение и когато ни е напуснал, ни оставил за връзка с него пръстена на Перох, който ще го наследи. Щом ти го носиш, ще имаш много работа и много живот с нас.

Седнахме отново в залата с управителите, които дълго се дивиха на факта, че ще нося пръстена на Перох. С това обясниха и необикновеното ми знание за кълбото Шакхвил. Отново запалихме под него свещта и зачакахме. Тогава в главата си чух глас: „Ти знаеш, но все пак ще трябва от мен да научиш, какво знаеш и как да си спомниш. И колкото и време в несигурност да губиш, накрая пак ще се срещнем, за да можеш да разбереш всичко за себе си и за света! И тогава ще усетиш, че си го знаел винаги.“

Взрях се в синята сфера, загледах се в движението на прескачащите светлини, докато се слях с него. И една от тях ме увлече със себе си към центъра.

Това бе последният ми спомен, преди да бъда обречен войник от победената армия на Дринзия. После крал, събуден от кошмар, който не знае какво и кога се е случило и кое от всичко, което си спомня бе преживял наистина.

* * *

Събуждаш се от кошмар, в който си предвкусил собствената си предизвестена смърт и с усилия си спомняш парчета от миналото си, които не знаеш преживелица ли е или сън. И единственото, в което си сигурен е, ти кой си, каква е отредената ти роля в света, но не ти дава представа нито за вчерашния ден, нито за предстоящия, а още по-малко за бъдещето, което те очаква. И колкото и да се опитваш, не можеш да си спомниш какво всъщност си преживял, какви планове и намерения си имал за настоящето. Означава, че започваш да градиш в този момент и бъдещето, и миналото си.

Така започна за мен денят, без спомени и без обещания за себе си. Затворена, светла стая, потънала в уют и разкош, и единственото знание, че съм вещ владетел на цветуща държава, наречена Азон. Крал, който имаше всичко, можеше да постигне дори невероятното, но онова, което го занимаваше бяха изначалните истини за човешкия живот и тяхното място в неговия.

Кошмарът на предстоящата ми насилствена смърт много трудно отстъпи на спомен за полети и приятно пребиваване в един чуден, но дали истински свят на хармония и придобита сила. Ако не бе самата действителност, значи аз бях войникът, който пред лицето на смъртта, току-що се бе преродил в краля на победилата в битката армия, нещо още по-невероятно и от живота ми на летящ човек. Затова започнах с усилия да възстановявам спомени за събитията и да търся потвърждението им с факти.

Станах много тихо, защото пред вратата ми дебнеха прислужници в очакване да се събудя и потърсих втория, неофициален изход от стаята. Точно там, където си го представих. Платът, с който бе облицована стената, преминаваше в тежка завеса, а зад нея беше истинският личен кабинет на краля, в който той се усамотяваше, за да взема важни решения.

В него зад стъклена витрина, където имаше събрани всевъзможни предмети, най-отпред стоеше нащърбен от употреба и с петна от съсирена кръв широк, дринзски меч. Малко по-встрани лежеше грижливо сгъната сивобяла мантия, а върху нея с невероятен блясък грееше най-красивият пръстен на земята — пръстенът на Перох. Това беше истина. Сложих пръстена, облякох вълшебната дреха, излязох през тайната врата на кабинета и се отправих по витите стълби към кулата, за да изпитам отново удоволствието на полета. По пътя случайно ме срещна страж, спря ме и ме арестува, защото не ме позна. Първо помислих да кажа, че аз съм кралят, но замълчах. И не можах да разбера, защо и началникът му, който често ме бе виждал, също не ме разпозна.

— Ти кой си? — попита той, а аз реших, че щом така се е получило да се пошегувам.

— Аз съм магьосник от планината на пътищата! — казах бавно, високо и патетично. — Дошъл съм при тукашния магьосник Шамбдън, защото имам нещо много важно да му кажа.

— Как стигна до тук, без никой да разбере и да предупреди стражата?

— Нали вече чу, че съм магьосник, имам мои си начини?

В очите на началника се появи страхопочитание и по-нататъшните му въпроси отпаднаха, заедно с издишането на надутостта му.

Шегата беше добра и предвкусвах смях с Шамбдън. Но скоро забравих за нея, защото и той не ме позна. Първо помълчах, после опитах да мина със същата версия за магьосника, както пред стражата.

— Не съм чувал за теб — отвърна той.

— Не си виждал и този, пред когото стоиш, но това не значи, че не съществува.

— Кажи за какво си дошъл?

— Твоят крал търси среща с Наредителя. Аз съм тук от негово име, за да те науча как да го подготвиш за нея.

Той мисли дълго и накрая каза на стражата:

— Този човек е измамник. Аз познавам всички магьосници, а него го виждам за пръв път. Затворете го!

Това не беше както трябва. Аз бях кралят, а бях арестуван от собствената си стража и бях вкаран в тъмницата на двореца.

Следваха часове на размисъл, в които бавно си припомнях срещата си с Наредителя. Точно неговия глас бях чул, докато с управителите на Велите се взирахме във вълшебната сфера. Думите му ме бяха подмамили да го потърся и когато наближи края на престоя ни в замъка, помолих Старецът на знанието да ми помогне да го открия.

— При него можеш да стигнеш само през междувремието — отвърна ми той. — Ще трябва да останеш тук след като се затвори прохода и няма да можеш да се върнеш в нормалния свят до следващото му отваряне след около година.

— Не зная дали бих могъл да изчезна за толкова време. Имам да управлявам кралство и не бих искал да ме няма дълго до жената, която обичам.

— Ти решаваш. Или тръгваш с нас да ме поносиш и след това да се върнеш в Азон, или си представи, че си болен от смъртоносна болест и можеш да се излекуваш от нея само, ако една година живееш на отдалечено място.

— Аз искам и двете, помогни ми с решението!

— Местата, до които водят пътищата на твоя кръстопът се достигат само със силата на цялото ти сърце — промълви унесено Старецът.

Истинската свобода не ти дава само правото да вземаш решения, а и да ги прескачаш. Трябва да се сетиш, че в различните ти желания всъщност няма противоречие и те всичките ще се изпълнят. Останах във Велия, за да се срещна там с Наредителя и да си взема от него това, което не ми достигаше, за да изживея обикновеното щастие в моя си свят.

Когато проходът между двете времеви определености се затваря, външно нищо не се усеща. Горите и небето са същите, но душата се натяга с едно жестоко, всеобхватно, непреодолимо чувство на абсолютна, безмилостна самота. Всички останали в замъка се умълчават и само се споглеждат съпричастни в тъгата си. После всеки се захваща с някаква работа, която да придаде важност на времето до следващото събиране.

Така и аз си потърсих занимание, докато чакам срещата си с Наредителя. Уших си вълшебната мантия внимателно с помощта на вещите майстори и започнах ежедневни тренировки по летене с нея.

Тя е много лека сивобяла дреха и когато долната й част е привързана за кръста, стига малко под коленете. На височината на отпуснатите ръце между гънките има джобове, в които можеш да ги напъхаш. В тях напипваш нещо подобно на мека пръчка, която при освобождаването на мантията се втвърдява и става началото на крайната част от крилата ти. Тъй като те вървят по посока на китката ти, с тях можеш да правиш всевъзможни движения и да ги преобразуваш в различни форми, дори в рибешки перки. Можеш да летиш по всякакви начини и така да превърнеш всяко предвижване в незабравимо преживяване.

Затворена отпред, мантията ти дава друго усещане за съществуването ти. Тя става по-твърда, а въздухът — по-плътен, почти като вода. Това не пречи на дишането ти, дори го прави по-лесно, само дето чувстваш гъстотата му като приятен хлад, подобно на дълбока въздишка в зимен ден. В този въздух можеш да се издигнеш без никакво усилие, само с един замах, сякаш си по-лек и плуваш в него. Ако прибереш крилата до тялото си, ти се спускаш леко, а не падаш като камък, както, когато си с орлови крила.

Другото, което мантията променя, е виждането. Тя не те изпраща в друго, успоредно на нормалното съществуване пространство или време, а просто променя скоростта на трептенията ти и така те прави невидим за останалите. А тях ти ги виждаш. Забелязваш дори сиянието около телата им, като оттенъци на бялата светлина. Освен това започваш да гледаш поясно и в далечина. Не съществува замъгляването на въздуха от мараня, всичко е бистро и съвсем прозрачно. А понякога ми се струваше, че наблизо лети нещо познато, с човешко излъчване, но без тяло. Такива срещи ми носеха радост, макар тогава да не знаех все още с кого бях.

За летенето с мантия нямаше пределни скорости и възможности. Всичко зависеше от това, на какво си готов и доколко не те е страх. А страх се появяваше трудно, защото облечен в нея, цялото небе ти се струва твой роден дом, докато земята бе просто място за приятни срещи с познати.

Издигането с мантията нагоре не беше като възходящото реене на орлите. По-скоро наподобяваше изплуване от тъмата на морето към повърхността. Удоволствието бе подобно на това да се върнеш от изгнание в собственото си тяло и беше дори по-върховно от свиренето на вятъра на свободата в ушите ти. Стигнал до най-високото, можеш спокойно, без напрежение и бързане да огледаш всичко и ако нещо ти привлече вниманието, да се спуснеш към него, за да го посетиш.

Още с първото си изкачване до разредения въздух на междувремието аз получих видение на осъществената среща, заради която бях тук. Но тя не се провеждаше в замъка, а в някакъв непознат град с много високи правоъгълни сгради с големи прозорци, по широките улици на който бързаха много хора. Там, на плоския покрив на някаква кула, ме чакаше Наредителя.

Видението ме стресна и ме обезкуражи. Трябваше да стигна по някакъв начин до място, за което дори не бях чувал. Което значеше, че нямаше и кого да попитам за пътя до там. Обещах си, че когато сляза, ще се науча да правя проходи и така ще го открия. После се освободих от мислите си и предприех най-шеметното спускане надолу.

Аз не падах. Аз се засилвах надолу. Мантията имаше свойството да отслабва съпротивлението на въздуха и така голямото ускорение ставаше възможно. Бях достигнал небивала скорост, но не чувствах страх — сякаш можех да мина и през земята, ако поискам. Засилих се още и тогава се получи усещането, за което и летящите хора не повярваха, когато по-късно им го разказвах.

Чувството беше, че преминавам през нещо плътно. Не беше като през вода, а по-скоро като през тиня. Заедно с това чувах звук като от постоянна гръмотевица. Когато главата ми излезе от твърдината, звукът спря и настана абсолютна тишина. Измъкнах се с усилие от лепкавата бариера и сякаш стъпих на нея. А всъщност летях с невъобразима скорост надолу. С всяко почти незабележимо помръдване на тялото си сменях посоката, а продължавах да съм стъпил на същото нещо. На моменти чувствах, че затъвам в него и само с леко засилване изскачах отново на повърхността му. „Така мога да стигна и до слънцето.“ — помислих си и понечих да се върна към замъка, но когато погледнах към земята, се отказах. Летях над града от видението си — точно над мястото, където Наредителя ме чакаше.

Той ме посрещна с усмивка.

— Мое, мило момче — каза, — седни срещу мен да те погледам и да ти се порадвам. Изглеждаш много добре, а и пръстенът ми ти прилича.

— Оттук ли нареждаш света?

— Светът го нареждаме ежедневно всички ние. Аз само въвеждам промените в общото споразумение за възприемане на действителността. Занапред ще го правиш вече ти! Моята смяна изтече и затова те подлъгах да дойдеш тук, за да ти предам управлението и задълженията си.

— Дори не зная за какво става въпрос. А и да мога да се справя, не съм го искал.

— А аз не съм те питал. Все още съм Наредител и решавам, кое да е истина, и какво да се случва. Също решавам кой и кога да поема ръководни задължения в света, както и кога да завърши моя мандат на Наредител. Затова сега ти казвам, че имаме само още няколко часа да ти разясня как да нареждаш и управляваш света. Ти можеш да ме питаш каквото поискаш. Но си записвай всичко, което чуеш от мен! Иначе то няма да е истина и нищо от преживяното тук няма да се е случило, когато се върнеш в твоята част на света. Защото, когато аз се оттегля, ще стана сън. Или може би легенда в историите за Велия.

Сега не зная дали срещата ми с Наредителя не беше сън. Спомням си, че говорихме дълго и си записвах. По-късно не успях да открия записките си. От разговора са останали ясни само впечатленията ми. Бях удивен и уплашен от чутото и много се ядосвах, защото той постоянно ми повтаряше, че ми разяснява неща, които аз отдавна знам. И съвсем ме вбеси с твърдението си, че всъщност той ме е измислил. Но друго не помня. Може би казаното е част от знание, за което ние, хората не сме подготвени.

После усетих, че е време да тръгвам и го попитах как мога да се върна в моя свят.

— Не знаеше ли предварително, че не можеш да преминеш обратно границата, преди проходът към твоето време да се отвори отново след около година?

— Казаха ми, но аз реших, че като се срещна с теб, ти ще ми помогнеш да го направя, без да чакам определения срок.

— Възможно е, но за това имам условие.

— Ще изпълня всичките ти условия.

Наредителят се разсмя от сърце:

— Първият урок винаги остава за накрая. Не трябва да приемаш чужди условия за нещо, което зависи от самия теб? Сега вече ще ти се наложи наистина да го изпълниш. Можеш да се върнеш, както и дойде. Вдигни се до най-високото и се спусни, както на идване, но този път не се отклонявай. Докато не видиш приближаващата земя, тя не съществува за теб и можеш, без да усетиш, да преминеш през нея, през времето или през каквото и да е. Сега тръгвай, че ми омръзна да обучавам и наставлявам!

Тръгнах, но в последния момент се обърнах назад. Беше впил поглед в мен и дяволито се усмихваше.

— Какво е условието? — попитах.

Наредителят се разсмя до припадък. Когато успя да се посъвземе, изрече все още на пресекулки:

— Все пак стигнахме до втория урок. Освен да внимаваш какво казваш, внимавай и за смисъла на всичко, което ти казват. Това, че ако не видиш земята, тя не съществува за тебе, трябваше да означава, че ако не чуеш условието, значи такова няма. Освен ако не си го измислиш сам, за да ти стане по-трудно. Както и да е, вече ще ти се наложи да се съобразиш с него. То е следното: да се върнеш, преди да е изтекло необходимото време, означава да забравиш всичко, което ти се е случило тук, което си чул и научил в цялото междувремие, докато не мине определеният срок. Много ми е интересно какво ще се получи. Как ще живееш дотогава и дали сам ще разбереш накрая, че си този, което си спомняш за себе си. И че околните те възприемат по същия начин, просто, защото са измислени от теб.

После се събудих от кошмара на дринзския воин, изправен пред смъртта и започнах да градя наново живота си на крал, на търговец и на целия свят, в който се развиваше действието. Тридневният ми престой в тъмницата явно бе времето, което трябваше да измине, за да си спомня всичко и си заслужаваше да замени едногодишното ми отсъствие и протакането на развръзката.

А Великия Наредител може и аз да го бях измислил. Като роля за себе си. После бях решил, че тя не ми е присъща и че носи прекалено голяма отговорност. Затова я бях дал на Йон, който беше постигнал цялото си умение с многовековен труд и за когото сега всички знаеха, че е първоотец на нарицателите — стар като света и също като него вечен. А аз все още бях крал на Азон. Бъдещето ми беше неопределено, животът ми бе върховно изживяване, а щастието ми бе свързано с близостта и любовта на една жена, заради която бях станал и все още исках да бъда търговец в града.

Любима моя, аз ще стигна до вечността!

Ще я погледна и ще се върна да те взема!

И в последната си стъпка към нея

ще бъдем заедно с теб!

Към следващата част или към съдържанието

Владимир Ганев Кралят орел (2)

Метаданни

Данни

Кралят орел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Летящият човекПътят

Историята

ВоинътИзкуството на победата

ЛордътТеория на властта

РаздялатаИзкушението на щастието

СтарецътЗа другата страна на света

ВелитеЗа управлението на света

Владимир Ганев
Кралят орел (2)

Летящият човек
Пътят

Воинът
Изкуството на победата

Лордът
Теория на властта

Раздялата
Изкушението на щастието

Старецът
За другата страна на света

Велите
За управлението на света