Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (8)

Седма глава

Боже, как ненавиждаше този тип престъпление. Да пребиеш до смърт беззащитно младо момиче. Лесна плячка, невинна плячка, мислеше мрачно Макдоналд, докато се мушваше под жълтата лента, с която двама полицаи ограждаха горичката, за да запазят непокътнато местопрестъплението.

Джон /Мак/ Макдоналд, началник на отдела за тежки престъпления при щатската полиция в Личфийлд отдавна знаеше, че подобни престъпления неизменно го превръщаха в разярен бик. Научил се бе също така да не дава воля на гнева си. В течение на много години усвои изкуството да упражнява пълен контрол над чувства и поведение. Това съвсем не означаваше, че не им дава отдушник понякога. Част от повечето почивни дни прекарваше в сутерена на къщата си, яростно блъскайки боксова круша, като си представяше с удовлетворение, чия глава би могла да я замести. За него крушата изпълняваше функцията на предпазна клапа, но от друга страна ясно разбираше, че тя не е в състояние да попречи на тези безсмислени убийства. Сам имаше две непълнолетни дъщери, за които постоянно се тревожеше и тъпчеше главите им безспир с правилата за безопасност, които всяко момиче трябва да спазва вън от дома си. И сега в съзнанието му се мяркаха обичните им лица, но той ги пропъди. Не биваше да се разсейва. Нужна му беше пълна концентрация. Трябваше изцяло да се подчини на една цел: да разплете бързо този случай.

Мак се обърна към един от полицаите с лентата, с привичния си сговорчив и дружелюбен тон:

— Ти пристигна тук пръв, нали?

Полицаят кимна.

— Да, аз бях, лейтенант. Погрижих се да не се пипа нищо на местопрестъплението, а и медиците внимаваха много. Отидоха право при момичето, взеха го и веднага напуснаха. Раз — два и готово!

— А другото момиче беше вече мъртво, така ли? — Беше по-скоро констатация, не въпрос.

— Да, горкото дете! — Полицаят поклати тъжно глава. — Гадна работа! — промърмори той и се извърна.

Мак сподави една въздишка и влезе в гората. Разбираше чувствата на полицая. Знаеше също, че докато е жив няма да свикне с този вид престъпления. Всеки път го обземаше неудържимо желание да даде на страхливците, автори на подобни чудовищни дела урок, който да запомнят завинаги. Някакъв кучи син бе постъпил гнусно с две млади жени и ненавистта, която изпълни Мак, вледени погледа на сивите му очи, а израза на лицето му се втвърди като стомана. Тясното, изсечено лице не говореше нищо. Зад гърба му го наричаха Мак Ножа.

Той пое забързано по тясната пътека към средата на горичката, където знаеше, че лежи убито едно седемнадесет годишно момиче.

Знаеше също, че доктор Алигра Марш, съдебният медик, е вече там. Според двама от детективите му, които оглеждаха плевнята, тя бе дошла малко преди него. Освен това, видя нейния тъмнозелен „Чироки“ до черната камионетка на службата й.

Мак харесваше Алигра Марш и й се възхищаваше. Тя пипаше много здраво, винаги наричаше нещата с точните имена и във всяко отношение бе пряма до крайност. Бяха работили заедно по безброй случаи и тя винаги му помагаше извънредно много.

Вън от всичко останало, тя беше най-добрият съдебен медик и патолог, който бе имал възможност да срещне. Беше като него детектив, само че използваше свои, различни от неговите методи. Бяха добри приятели, но само толкова, макар той отдавна да беше вдовец, а тя — неомъжена. При Алигра имаше граници, които не биваше да се преминават, макар понякога… Е, това е съвсем друга история.

И да не му бяха казали, че е тук, ярките светлини на прожекторите ясно показваха настойчивото присъствие на Алигра в гората.

Стигнал на пет крачки от нея, Мак спря и каза:

— Неприятна вечер, Алигра!

Патоложката бе коленичила до един от помощниците си. Вдигна поглед към него и поклати руса глава.

— Здрасти, Мак. Много си прав, хич не е приятна! — Въздъхна и добави: — Тоя тип е бил страшно сърдит, няма съмнение!

— Какво намери?

— Убийство чрез задушаване! С ръце. Ларинксът е смазан. Множество синини в областта на шията. Била е изнасилена, но сигурно вече са ти казали.

— Да, казаха ми. — Загледан в тялото, той добави: — Господи, колко е млада…

— И девствена — каза Алигра.

— Така ли?

— Така мисля. Разбира се, със сигурност ще мога да кажа след аутопсията, но семенната течност е смесена с кръв. Взех няколко ДНК проби. Сперма, кръв, за която мисля, че е нейна, косми, кожа и плът изпод ноктите й. Други, различни косми. И това.

Алигра вдигна големи пинсети, с чиято помощ обикновено се вземат проби. Сега в тях бе защипан фас.

— Току-що намерихме тая красота под тялото. — Внимателно го пусна в найлоново пликче, поднесено от помощника и продължи: — Сигурна съм, че момичето не е седнало тук да пуши, Мак. Тя е бягала като луда, за да спаси живота си. Това е пропуск от страна на нападателя. Хвърлил го е и е забравил за него. — Тя седна на пети. — Слюнка, Мак, слюнката на извършителя. Надявам се. — Тъмните й очи блеснаха при тия думи.

Мак кимна.

— Имаш ли някаква представа, кога е настъпила смъртта?

— Някъде около шест, шест и петнадесет. След аутопсията ще бъда по-точна. Но не ще да е било много след шест и двадесет — сигурна съм. — Говорейки, Алигра прибираше разни неща в едно от двете медицински куфарчета край себе си. После се обърна към помощника с думите: — Дай, да я сложим в чувала, Кен!

— Веднага — отвърна той и посегна към оставения на земята калъф. Коленичи по-близо до Алигра и двамата нагласиха тялото в чувала, а Кен вдигна ципа. Станаха едновременно, вдигнаха трупа и го положиха на носилка.

— Благодаря ти, Кен — каза Алигра. — Ще изпратя Коди да ти помогне при изнасянето. След това можеш да прибереш осветлението.

— Добре — отвърна помощникът и започна да прибира неща в собственото си куфарче.

Алигра свали гумените ръкавици, сви ги на топка и ги прибра в металическата кутия. Вдигна я от земята, Мак взе другата и двамата тръгнаха един зад друг назад по пътеката.

Полицаят се обади:

— Местопрестъплението не е много благоприятно за…

— Виждала съм и по-добри, Мак, но не е и чак толкова лошо. Спешните не са пипали нищо, а и ние внимавахме много.

— Не се съмнявам в това, но все пак гората не е най-удобното място за намиране на следи от убиец.

— Вярно е. А и почвата сега е много твърда. Няма да има отпечатъци от стъпки. Говори ли с брата и сестрата в плевнята?

— Да, но набързо. Момичето е в шок, но въпреки това е много прецизен свидетел. И двамата не могат да ни кажат кой знае какво за нападението, защото са пристигнали, когато всичко е свършило.

Замълчаха за малко, докато излязат в пространството пред плевнята. То бе претъпкано с коли и полицаи. Минаха бързо между тях и стигнаха джипа на Алигра. Мак внезапно проговори:

— Кейти ми каза, че когато си тръгвала оттук днес привечер, мярнала с крайчеца на окото си някакво тъмно петно. Било пет без десет и вече се смрачавало. Изкачвала ей този склон и спряла, защото й се сторило, че забелязва нещо. Загледала се в рододендроновите храсти и се запитала, какво ли е това, което почти видяла. Решила, че е някакво животно — най-вероятно елен — и отминала. Пратих един от хората си горе да поразгледа.

Алигра се извърна към Мак и каза:

— Може да е било за добро, че не се е завряла в тия храсти. Възможно е там да се е криел извършителят. И като нищо е можел да пребие и нея.

— Да, права си. Надявам се, когато Карли Смит дойде на себе си, да ни разкаже какво точно е станало днес тук и кой го е направил. Тя е очевидец, единственият ни очевидец и на нея разчитаме най-много.

Алигра го гледаше втренчено.

Като видя загрижения израз на лицето й, Мак попита:

— Какво има?

Патоложката помълча, после тихо промълви:

— Доколкото разбрах, бедното момиче е понесло няколко много силни удара по главата. Моля се, да се оправи, но тези черепни травми могат да се окажат твърде сериозни.

— Накъде биеш, Алигра? Да не искаш да кажеш, че е възможно да умре? — попита високо Мак.

Алигра се поколеба за миг и отговори:

— Не, не непременно. Но може да остане в кома.

— О, Господи!

— Да се надяваме на най-доброто. Особено заради самото момиче — каза Алигра и прибра металното куфарче в джипа.