Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (26)

Двадесет и четвърта глава

Младежките творби на сестрите Бронте очароваха Кейти. След пълна обиколка на някогашната викария, където бяха израсли, Кейти се задържа в дневната. Двете с Ксения разглеждаха ръкописите на Шарлот, Емили и Ан, както и на техния брат Бренуел.

Известни като „ранни творби“, ръкописите бяха съхранени в стъклени витрини и най-забележителното за Кейти бе размерът им. Нито един не бе много по-голям от кибритена кутия. Мъничките страници, изпъстрени с миниатюрни букви от трите Бронте, бяха високи седем-осем сантиметра. Всъщност не беше истински ръкопис — сестрите бяха рисували печатни букви, за да приличат произведенията им на истински книги.

— Колко необикновени са били тези деца — промълви Кейти, надвесена над витрината.

— Знаеш ли, когато госпожа Гаскел, приятелка и биограф на Шарлот, взема за пръв път в ръка тези произведения, тя остава изумена, истински смаяна от факта, че всичко това е рожба на детското въображение. По-късно пише по този повод, че тези творби внушават впечатление за творческа мощ, извисена до границата на безумието. От онова, което съм чела, знам, че измислената страна Енгриа задълго задържа интереса на Шарлот и сестрите й. Впрочем именно Шарлот е двигателната сила в творчеството на останалите две.

— А Гондал? Не е ли също така важно?

— За Емили и Ан — абсолютно. Значи, най-напред се появява историята за Конфедерацията на Стъкления град, от Бренуел и Шарлот. По-късно четирите деца обединяват силата на своето въображение — обясни Ксения. — Още по-късно разделят този свят на две части… едната наричат Царство Енгриа, а другото — царство Гондал. Емили и Ан запазват за себе си Гондал и много от по-късните стихотворения на Емили са свързани с него.

— Разбирам. Но тук, в музея, повечето неща са от областта на Енгриа. Няма ли други свързани с Гондал произведения?

— Мисля, че има, но те са от по-късен период от творчеството на Емили и Ан, макар че Ан загубва интерес към тая тема доста преди Емили. Говори се, че Шарлот унищожава тези творби, след смъртта на Емили.

— Но защо? — възкликна Кейти. — Да не би да е от завист към голямата слава на сестра си?

— Не мисля. — Ксения поклати глава. — Но пък от друга страна, как бихме могли да научим истината? Според поддържаната от повечето изследователи и литературоведи теория, Шарлот просто е изпълнила желанието на Емили, продиктувано от упорито нежелание да допуска външни хора в духовния си мир. Шарлот е убедена, че Емили пише единствено за себе си и не желае творбите й да стават достояние на непознати, тоест — на читателската публика.

— Значи е писала, водена единствено от вътрешен подтик, за да се реализира като човешка личност — отбеляза Кейти.

— Точно така. Тя си остава загадъчна фигура, обгърната в тайнствеността на своя непознат свят. Постъпките на Емили се ръководят от собствените й демони… Тази личност ти дава бездънен материал за работа върху ролята, Кейти.

Актрисата се изправи и погледна приятелката си с усмивка.

— Известно ми е. Колкото по-дълбоко прониква в мен атмосферата на Хоуърт, толкова по-интересна ми става тази роля. — Като огледа помещението, тя отиде до прозореца и остана там известно време, вперила поглед в гробището. После въздъхна и каза: — Не е особено подходяща детска площадка, как мислиш?

Ксения приближи и също погледна мрачната сбирка надгробни камъни.

— Не е — съгласи се тя. — Отзад има малка градина, в която Емили изнасяла сгъваемата си масичка и пишела под едно дърво. Изглежда, че не й се е нравело да напуска Хоуърт… тази къща, градината и безлюдните хълмове. Мисля, че тук се е чувствала на сигурно място… сигурно и лишено от горчивия дъх на страха.

— Не мога да си представя, че Емили Бронте, геният, създал „Брулени хълмове“, може да е била плаха.

— Не казах това.

— Но създаваш такова впечатление, Ксения.

— Може би. Знаеш ли, в един момент Шарлот и Емили постъпват в училището на мадам Ежер в Брюксел. Професор Ежер, който преподава в това училище и в когото се влюбва Шарлот, пише на преподобния Бронте, че в училището Емили се освободила донякъде от своята плахост. Добре известен факт е, че Емили не искала да напуска дома си, нямала желание да се появява във външния свят, макар да го е правила няколко пъти.

— Може би, подобно на повечето писатели, е била егоистка и е искала да остане в привична среда, за да може да твори — предположи Кейти.

— Може и така да е. Мисля, че не се е интересувала от нищо друго, освен от усъвършенстването на своето изкуство, на своето майсторство.

— И какво става с любовта на Шарлот към професор Ежер?

— Е, тя не разцъфва в истинска любовна връзка. Не забравяй, че той е женен. Налице е мадам Ежер, собственичка на училището, която от един момент нататък започва да се отнася с голямо подозрение към отношенията между Шарлот и съпруга й. Мисля, че чак при второто отиване на Шарлот в Брюксел, мадам Ежер я приема безрезервно.

— Смяташ ли, че професорът е отговорил с взаимност на това чувство?

— Не. Защо ли казвам това? Как бихме могли да знаем? — промълви Ксения. — Не сме били там. Не е ставало пред очите ни. А всички, които са били, са отдавна мъртви и погребани. Истината е, Кейти, че никой не е в състояние да каже как ще постъпи един или друг мъж или жена, обладани от това всеизгарящо, всепоглъщащо сексуално влечение и романтично чувство.

— Всякак може да постъпи — отвърна Кейти. — Знаеш какви са мъжете.

Ксения се разсмя.

— За тая игра са нужни двама, Кейти. Мъжът не може да свърши всичко сам, все пак. Трябва му жена. Партньорка. А трябва да се има предвид и нещо друго. Ако в живота на Шарлот не се бе появил професор Ежер, днес нямаше да имаме тези две великолепни книги — „Професорът“ и „Вилет“.

— Не съм ги чела. Но прочетох „Шърли“ и много я харесах. Творчеството на Шарлот е много по-обемно от това на Емили, нали?

— О, да. Тя е по-изявен професионалист, по-добре се справя с нещата. Искам да кажа, че тя е, която настоява да се публикуват творбите им, тя налага присъствието им в публичното пространство, тя действа като съвременен литературен посредник. В известен смисъл тя лансира всички. Ако у нея не се беше намерила тази енергия и пробивност, както и амбицията да живеят по-добре, днес светът можеше и да не е чувал за сестрите Бронте.

Малко по-късно, Ксения и Кейти излязоха от музея „Бронте“ и тръгнаха по калдъръмените улички на града. Познаващата отлично района Ксения поведе Кейти покрай черквата с квадратна кула и часовник, към билото на един йоркширски хълм, извисен над индустриалната долина на Уест Райдинг.

След няколко минути двете зареяха поглед над безлюдните голи хълмове.

Те се стелеха като безкрайна нагъната плоскост, еднообразна сиво-кафява и червеникава вълниста шир, докъдето поглед стига.

— Впечатлението е поразително — каза Кейти, изпитала почти религиозно благоговение пред тая безотрадна, величествена и непреодолима пустота. — Но малко отблъскващо.

— Да, принудена съм да се съглася. — Ксения заслони очи с длан и продължи: — Винаги съм намирала този пейзаж плашещ, макар и посвоему очарователен с цялата си самота и липса на човешко присъствие. — Тя се усмихна сякаш на себе си. — Мисля, че привързаността към него се придобива. Повечето хора го намират крайно бездушен. Истински съжалявам, че не си го виждала през август и септември, когато цъфти пиренът. Тогава хълмовете са наистина величествени. В момента виждаш края на сезона. Смъртта на цветовете.

Ксения замълча за миг, без да откъсва поглед от гледката пред тях и продължи:

— Оттук са около три мили до Топ Уидънз, за който се предплата, че е място на действието в „Брулени хълмове“, както вече ти казах. Според много изследователи обаче, някогашната къща там не е истинският прототип за дома на Ърншоу, а Емили е използвала за целта доста по-големия Хай Съндърланд Хол, но го е пренесла в околната среда на Топ Уидънз, където днес има само руини. Ако искаш, можем да се разходим дотам през хълмовете. Аз съм за.

Ксения млъкна и погледна бледосиньото небе.

— Остава си ясно. Хубав ден. Само че тук, сред хълмовете, не можеш да си сигурна какво ще стане в следващия миг. Времето е абсолютно непредсказуемо. Променя се за миг и завалява като из ведро. Затова съм взела чадър. — Тя потупа чантата си.

— С удоволствие бих се разходила сред хълмовете — отвърна Кейти. — Само че няма защо да ходим чак до Топ Уидънз. Няма нужда да гледам развалини. Искам само да усетя атмосферата на околността, да почувствам това място, защото Емили е прекарала толкова години тук.

— Да вървим тогава!

 

 

Двете жени тръгнаха по отъпкана пътека мълчаливо, всяка потънала в мислите си. Кейти мислеше за Емили Бронте, жената останала цял живот, а и след смъртта си, непозната и неразгадаема. Кейти знаеше, че за да пресъздаде успешно тази роля, трябва да вникне в личността на прототипа, да добие ясна представа за начина й на мислене, намеренията, страстите, желанията и дори мечтите й.

Перспективата беше малко плашеща, но тя разчиташе на книгите в библиотеката на Бъртън Лейбърн Хол, които можеха да помогнат. Верити бе извадила няколко биографии на сестрите, както и студии за тяхното творчество, наред с част от книгите им. Показа ги с думите, че може да ги ползва при условие един ден да ги върне в библиотеката.

— Всички са каталогизирани — обясни тя.

Кейти реши да изчете, колкото може, докато е в къщата и ако трябва, да вземе някои книги със себе си в Лондон.

Ксения от своя страна мислеше за празненството, което предстоеше да организира за Нова година в Ню Йорк. Алън, съдружникът й, се обади вчера, за да потвърди още веднъж, че имат зелена светлина и трябва да започват работа по линия на Зимния дворец, както бе предложила тя.

И сега си мислеше за скиците, които Лавиния трябва да направи през уикенда въз основа на фотографиите от собствените й албуми. Баща й ги бе подарил преди много години, когато я бе взел със себе си на едно пътуване до Русия.

Беше си истинско предизвикателство да пресъздаде голямата бална зала на Зимния дворец в Петербург от царско време в балната зала на хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Но срещата с подобни предизвикателства винаги я изпълваше с нетърпение да започне работа. Предизвикателствата държаха мисълта й настрана от спомена за загиналите съпруг и дете, помагаха й да остави болки и страдания на заден план. Поне за известно време.

Едва изминаха двадесетина минути и времето неочаквано се промени. Точно както предсказа Ксения. Без никакво предупреждение, бледосиньото небе притъмня до тъмносиво, изпълни се с буреносни облаци, а в далечината се чу гръмовен тътен.

— Май ще е най-добре да се върнем — каза Ксения като погледна небето. — Ще завали. Обещавам ти.

— Добре, да се върнем! Все пак, видях малко от хълмовете.

— Кейти усети първите капки дъжд на лицето си и възкликна:

— Хайде, Ксения!

Двете затичаха по пътеката към Хоуърт. Тъкмо стигнаха края на хълма и дъждът се изля като из ведро. Сгушени под чадъра, двете зачаткаха с обувки по калдъръма на мокрото градче.

 

 

— Измъкнахме се на косъм — каза Ксения като бършеше лице с книжни кърпички и подаваше кутията на Кейти. — Още няколко минути и щеше да ни измокри до кости.

— Благодаря. — Кейти измъкна няколко кърпички, попи лицето си и се облегна назад. — Съжалявам, че разходката ни бе прекъсната по такъв начин, но ти имаше право да настояваш. Добих много по-ясна представа за Емили.

— Така и предполагах.

Ксения запали бентлито и го изкара от паркинга, напълно пуст в тази студена октомврийска събота. Повечето посетители идваха тук през пролетта и лятото, както и през август и септември, когато цъфтеше пиренът.

Ксения зави по главния път, който щеше да ги изведе на шосето за Скиптън и Херогейт. Караше с постоянна скорост, като разменяше от време на време по някоя фраза с Кейти.

По едно време каза:

— Ако искаш да научиш още нещо за Емили Бронте, ще трябва да поговориш с Рекс Белами. Той е нещо като специалист по историята на това семейство.

— Сериозно? Впрочем, това не ме изненадва. Той прозвуча така солидно и задълбочено, когато заговори снощи за творчеството на трите сестри.

— Не съм чула да е говорил за Бронте снощи.

— Защото не беше там. Бе се качила в стаята си за пуловера.

— А-ха.

— С какво се занимава той? Прилича на учен. Да не е преподавател?

Ксения се засмя.

— Не. И не се подвеждай по даскалската му външност… без съмнение той цели точно това с нея.

— И с какво се занимава?

Ксения замълча.

Кейти изчака малко, като я гледаше изпитателно и се чудеше каква е тая тайнственост около Рекс. След две-три секунди настоя: — Значи, не е професор?

— Не. — Последва нова пауза, след което Ксения каза: — Той е шпионин.

— Шпионин? Какво искаш да кажеш? — Гласът на Кейти беше пълен с напрежение.

— Точно каквото казах. Шпионин и това си е. Поне аз съм убедена в това. Мисля, че работи за МИ6.

— МИ6… какво точно е това? — попита Кейти.

— Нещо като вашето ЦРУ, доколкото действа извън границите на Великобритания. МИ5, от друга страна, оперира вътре в страната, подобно на вашето ФБР.

— Разбирам. — Кейти помисли малко. — Не знаех, че един шпионин допуска останалите да научат какъв е всъщност… Мислех, че шпионите пазят в тайна професията си.

— За бога, да не мислиш, че Рекс ходи от маса на маса да разправя, че е шпионин. Нищо подобно. Всъщност той иска да създава впечатлението, че е учен, както си помислила ти, а и писател. Разбира се, че е здраво подкован в областта на литературата и изкуствата. Обаче си е шпионин, убедена съм в това сто на сто.

— И Верити ли мисли така?

— Понякога да, друг път отхвърля подобна мисъл. Когато служеше в армията, работеше за военното разузнаване, а сега, според мен — за МИ6. Често пътува, нищо не казва за това и знае прекалено много за определени неща. Понякога изпуска разни дреболии, а след това се опитва да замазва нещата.

— Той приятел ли е на Верити? — внимателно попита Кейти.

— Не ги свързва романтична любов, ако това питаш. Но той е най-близкият й приятел от мъжки пол. Можеш да ги наречеш стари приятели. Такива са от незапомнени времена и откакто се разведе, прекарва доста време с нея. Живее по малко в Йоркшир — майка му притежава прекрасна къща близо до Йорк, но това май ти го казах вече.

— А през останалото време пътува по задачи на МИ6?

Ксения се усмихна.

— Така мисля аз, но той има апартамент в Лондон. На Честърфийлд стрийт. Мисля, че ако сама го попиташ с какво се занимава, би ти отговорил сравнително честно. Ще ти каже, че работи за правителството в системата на Форин Офис^[1] и че кабинетът му се намира в Уайтхол^[2]. Всичко това е така. Но, както ти казах току-що, убедена съм, че работи в разузнаването.

— А защо Верити не е на твоето мнение? Защо понякога го отхвърля?

— Защото, предполагам, не иска да му се случи някаква неприятност. Не ме разбирай криво — аз много харесвам Рекс и пет пари не давам, че работи в разузнаването. Той е добър, любезен, добре изглежда и е очарователен. И Верити го харесва много. Както и аз, всъщност.

— А откъде идват знанията му за Бронте?

— Не знам. Не забравяй, че те са великите писателки на Йоркшир, а той е йоркширски патриот. — Тя пак се усмихна. — Той е страшно горд с йоркширското си историко-културно наследство. Освен това се е родил с подчертана склонност към литературата. Но… по-добре сама го попитай за интереса му към Бронте. Той е много отзивчив. Само не питай дали е британски шпионин!

— Да не съм луда? Чак толкова тъпа не съм.

Приятелката й я погледна и кимна.

— Ти си сред най-умните хора, които познавам.