Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (20)

Осемнадесета глава

Когато влязоха в задното антре, което служеше и за съблекалня, претъпкано с ботуши за езда, наметала, шуби и всякакви други дрехи и обувки, в ушите им плисна какофония от звуци.

Лаеше куче, къкреше чайник, дрънчаха кухненски съдове, чуваше се приглушен разговор, а над всичко това се извисяваше женски глас, запял на непознат език. Цялата гюрултия идваше от кухнята, заедно с възхитителни аромати, които напомниха на Кейти за дома.

Това е Аня, естествено — усмихна се Ксения, докато окачваше на една кука черното си палто и шала си. — Искам да те запозная с нея, но това ще стане по-късно. Сега трябва да пием чай с Верити.

Кейти кимна, окачи лодена си до палтото на Ксения и оправи сакото на винения си костюм. Погледна часовника и каза:

— Почти пет часа е. Не сме ли малко закъснели?

— Не, само няколко минути.

— Англичаните не пият ли чай в четири?

— Между четири и пет, а тук винаги е ставало по-късно — някъде към пет без петнадесет — главно заради вечерята, която се сервира чак в осем и половина или девет. Но Верити не прави въпрос за няколко минути. — Тя поклати глава и добави: — Лавиния все вдига пара за точността. Хайде да вървим!

Ксения тръгна по дълъг коридор. Беше доста мрачен, независимо от аплиците по двете стени. Скоро се намериха в огромно квадратно преддверие, изпълнено със следобедна светлина, както и с ярки отблясъци от висналия в средата на тавана резбован полилей. Внезапната промяна я накара да затвори очи и да приспособи зрението си към ярката светлина.

Ксения се обърна назад, направи широк жест с ръка и каза:

— Ето, оттук би следвало да влезеш, Кейти. Не е ли чудесно преддверие?

— Наистина е много внушително — възкликна Кейти. Тя огледа четирите високи прозореца със стъклописи, високия сводест таван, каменната ваза с хризантеми върху ниска дъбова маса и избледнелите, но красиви гоблени по стените.

— Традицията лете е да се пие чай или в Синята стая, или в свързаната с нея тераса — в зависимост от времето. След края на септември обаче, това се прави горе, в Голямата висока стая, както я наричат. Този обичай е установен от прабабата на Верити, която много си падала по нея — поясни Ксения. — Така че трябва да се качим на втория етаж!

— Няма проблем — отвърна Кейти.

Стъпките им отекнаха остро, когато Ксения я поведе към широкото вито стълбище през износен от годините каменен под, оставен без килими.

Двете жени изкачиха масивното стълбище от полиран дъб, с много сложна резбована плетеница на парапетите. Стените бяха украсени с портрети на фамилията Лейбърн и на Кейти много й се щеше да спре за малко и да ги разгледа, но Ксения бързаше пред нея, зачаткала по широките дървени стъпала с високите си токчета.

Когато Кейти стигна площадката на втория етаж, Ксения чакаше, седнала на малка пейка, като я гледаше втренчено.

— Случило ли се е нещо? Видът ти е доста особен.

— Не, нищо няма. Чудех се само, как беше второто име на Верити. Ти май не си ми го казвала. Как да се обърна към нея?

— Името й по мъж е Лейди Хоз, но тя не обича да я наричат така. Може би, защото е разведена с Джофри… Лорд Хоз. Предпочита Верити.

— Не мога да я наричам на малко име. Толкова е грубо.

— Тя няма нищо против, повярвай ми!

Кейти поклати глава.

— Няма да мога. Ще я наричам Лейди Хоз.

Ксения се усмихна снизходително.

— Както искаш, но ще видиш, че няма да й хареса. — Тя отвори тежката двойна врата на площадката и покани Кейти с ръка.

— Това е Голямата висока стая.

Напълно подходящо название, помисли си Кейти като влезе.

Помещението беше просторно и високо с разделен на квадрати таван, претрупан с гипсови цветя и орнаменти, боядисани в пастелни тонове. Вън от размерите и простора, залата смайваше със своите шест прозореца, стигащи почти до тавана. И шестте имаха колони отстрани. Три от тях бяха в една от стените, като средният заемаше объл еркер, а в стъклото му личеше семейният герб на Лейбърн. Други два се извисяваха от двете страни на камината, а шестият също бе разположен в еркер.

Кейти си представи как изглежда великолепното помещение в ясен слънчев ден, но дори и сега, в този октомврийски следобед, залата бе залята с мека светлина. Есенният заник смесваше отблясъци с топъл светлик от няколкото пръснати из стаята порцеланови лампи, с абажури от кремава тъкан.

В огнището гореше огън, а въздухът се освежаваше от аромата на свещи и сухи розови листенца. В няколко високи вази бяха подредени хризантеми, клонки с ръждиво оранжеви листа и жълти рози.

В цялото помещение преобладаваха кремави тонове с меки акценти на розово, бледозелено и тук-там черно. Кейти забеляза няколко огромни дивани и кресла, тапицирани с копринена дамаска в кремав цвят. Имаше и няколко старинни скрина и маси. Край един от диваните бе разположено красиво, изкусно резбовано писалище от епохата на Кралица Елизабет. По стените бяха окачени прекрасни портрети на покойни Лейбърн — до една жени. Ярките цветове на дрехите им оживяваха еднообразието на залата.

Първоначалното впечатление на Кейти беше за очарователна красота, топлина и уют.

Една жена се надигна от мястото си край камината и тръгна към тях с грейнало в топла усмивка лице.

— Вие трябва да сте прочутата Кейти Бърн, за която толкова много съм слушала — каза тя, като протегна ръка. — Така се радвам, че Ксения Ви покани на гости! С нетърпение очаквах пристигането Ви!

— Аз също нямах търпение да се запозная с Вас — отвърна Кейти и се усмихна на свой ред. — Благодаря за гостоприемството Ви, Лейди Хоз!

— О, не, не, не, само това не, името ми е Верити. Отговарям само на това име, Кейти. Моля, наричайте ме Верити!

Кейти кимна.

— Добре тогава, Верити.

— Елате по-близо до огъня, не че днес е особено студено. Просто обичам огъня. Има нещо успокояващо в него, не намирате ли?

Кейти кимна и седна.

— И много гостоприемно — добави Ксения, като прегърна Верити и се отпусна в едно кресло. Наведе се да разгледа големия чаен поднос, оставен на масата пред нея и се разсмя. — Господи, какви вкусни неща има тук, Верити! Но така смъртоносни. Квасена сметана и домашното ягодово сладко на Аня, заедно с чудесните й кифлички. И пандишпан с пълнеж от малинов конфитюр. И шоколадови еклери. Всичко това е възхитително, но мисля, че ще се огранича с един сандвич и чай с лимон. А ти, Кейти?

— Сандвич с краставички, благодаря. Опасявам се, че тия чудесни сладкиши ще се лепнат точно на ханша ми.

— Никоя от вас няма основания за притеснение в това отношение — отбеляза Верити. — И двете сте като клечки. Хайде, хапнете си, сигурно сте огладнели по пътя! Вечерята е чак в девет.

Верити взе чайника, напълни чашите им, после своята, добави лимон на Ксения и попита Кейти:

— Може би предпочитате мляко?

— Не, лимон, ако обичате!

Вратата се отвори шумно и в стаята влетя Лавиния. Свалила бе червеното елече и Кейти отново си помисли, колко много прилича на Одри Хепбърн от първите й филми. Този хъшлашки вид придаваше на Лавиния особена индивидуалност и привлекателност.

Тя носеше папка.

— Съжалявам, Верити — каза Лавиния, — забравих да ти дам писмата, преди да тръгна за гарата. Оставям ги на масата. Можеш да ги подпишеш после и аз ще ги изпратя утре. — Остави папката на голямото писалище и се присъедини към тях край огнището.

— Срещнах Пел, който смята, че утре ни чака застудяване. Ще трябва добре да се облечете двете, когато отивате в Хоуърт. По тия баири става много студено.

— Мислех, че възнамеряваш да заведеш Кейти в музея „Бронте“ в събота? — бързо каза Верити, като погледна Ксения. — Имам един куп важни неща за обсъждане с теб и бях отделила за целта утрешния предобед, тъй като в събота съм заета… — Култивираният й глас заглъхна и тя се отпусна назад в креслото, като кръстоса крака.

— О, няма никаква пречка да отидем в Хоуърт в събота, Верити. А пък утре Кейти ще може да се порови в книгите — за и от Бронте, които имаме тук в библиотеката, нали Кейти?

— Да, с удоволствие ще го направя. Няма значение в кой ден ще отидем в музея. Може и в неделя, ако го намираш за по-удобно.

— И да пропусна съкрушителния неделен обяд на Аня? Никога! — Ксения се разсмя.

Лавиния си наля чай, отряза парче пандишпан върху малка чинийка и занесе и двете при огъня. Седна на ниска пейка и отпи от чая.

Настъпи тишина.

Кейти се облегна на възглавниците на дивана, отпусна се с наслада в топлината и уюта на тази необикновена стая, така изпълнена с минало, с историята на това семейство, със спокойствие и сигурност. Чуваше се само пращене на цепениците в огнището и тиктакането на голям бронзов часовник, поставен върху старинен шкаф с чекмеджета. Бе заобиколен с множество снимки в сребърни рамки и Кейти много искаше да ги разгледа, но знаеше, че не бива. Би било прекалено невъзпитано. Може би по-късно, ако остане тук сама.

Отмести поглед към домакинята и няколко секунди тайно я изучава. Верити беше красива по особен, ненатрапчив начин. Имаше бледоруси, почти сребристи коси, които носеше до над раменете. Овалът на лицето беше с чисти, ъгловати линии, а под извити кафяви вежди, гледаха огромни светлосини очи. Средна на ръст, домакинята имаше елегантна фигура и изглеждаше много добре в скъпия си, отлично скроен сив панталон и мъжка копринена риза. На едната си китка носеше часовник, а на другата набор златни верижки, но нито един пръстен. На шията й висеше дълъг перлен наниз, а на ушите — миниатюрни перлени обеци. Въпреки простотата на външния й вид, за Кейти тя беше една от най-блестящите жени, които бе срещала в живота си и силно пожела да научи повече за Верити.

Ксения наруши тишината, като се обърна към Лавиния:

— Искаш ли да ни придружиш в Хоуърт? Би било радост за нас!

— Благодаря ти, Ксения, но възнамерявам да рисувам в събота и неделя.

— Галерията „Хъдзън“ в Херогейт организира изложба на Лавиния — съобщи усмихната Верити. — И макар че е събрала известен брой картини, трябват още доста, за да попълни експозицията.

— Това е чудесно! Поздравявам те! — възкликна Ксения.

— Наистина е чудесно — присъедини се и Кейти.

— Надявам се да дойдете за откриването — отвърна Лавиния, като ги изгледа една по една. — То е през януари.

— Кога през януари? — попита Ксения.

— Към края на месеца — отвърна Лавиния. — Пени Хъдзън, собственикът на галерията, още не е определила точната дата. Но ще бъде някъде там, около двадесет и пети. Когато цялата суматоха около милениума позаглъхне.

Ксения кимна.

— Мисля, че дотогава ще съм се върнала в Лондон. За Нова година трябва да бъда в Ню Йорк — организираме куп неща. Погледна към Кейти и попита: — А ти ще репетираш, нали?

— Да — бързо отвърна Кейти, като поднесе чашата към устните си, за да избегне разговора на тази тема. Колко ли щяха да й се разсърдят всички, ако откаже участие. Няма да направя такова нещо, помисли си тя. Би било проява на страх. Обърна се към Лавиния: — Съжалявам, че ще се наложи да пропусна събитието, но с радост бих разгледала, картините през този уикенд.

— Това е великолепна идея, Кейти! — въодушеви се Лавиния, без да скрива бликналите си чувства. — Може би ще намериш време утре. Верити ми е дала за ателие една стара плевня, която не е далеч от къщата. Пътят дотам е приятна разходка, но ако предпочиташ, ще те взема с ленд роувъра.

— Ще ми бъде много приятно! — отвърна Кейти. Любопитството й бе събудено отново и тя пак се зачуди, какво търси тук Аня, една рускиня, и как е станала готвачка при Верити. Ще трябва да разпита Ксения.

След като изяде пандишпана си, после един еклер, Лавиния скочи на крака и заяви:

— По-добре да тръгвам. Благодаря много за чая, Верити! Ще бъда в кабинета още час, ако ти потрябвам.

— Не мисля, че ще те безпокоя днес, скъпа — отвърна Верити, като се усмихна на младата жена. — Благодаря ти за всичко, свършено днес и най-вече, че докара Ксения и Кейти от гарата.

Лавиния отговори с усмивка и бързо тръгна към изхода. Каза „до утре, дами“ и шумно затвори тежките двери зад гърба си.

— Хубаво е да си на двадесет и две и така пълна с жизненост — засмя се след нея Верити.

— И ти не си за изхвърляне — засмя се Ксения. — Я се погледни… всяка сутрин прескачаш плетове с коня си, преди да се е показало слънцето, препускаш като луда наоколо, къщи, стопанства, имение. Ти си… истински магнат. При това всичко ти иде отръки, което хич не е малко.

Верити се засмя.

— Това не е точно така, ти си предубедена.

Ксения се засмя на свой ред и отвърна:

— Не ми се ще да развалям тая приятна компания, но мисля, че трябва да се погрижа за багажа и да заведа Кейти в стаята й, ако не възразяваш.

— Да, разбира се, трябва малко да си починете преди вечеря. Сигурна съм, че момчето на Пел вече е занесло куфарите по стаите ви. Лавиния го помоли за това още сутринта. Нали виждате в какъв фелдфебел се е превърнала.