Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (7)

Виолетовият гръм

През 1596 год. виолетовият гръм отиде на кардиналския консилиум в Рим, който взе решение богохулниците да бъдат умъртвявани от мълния.

И тъй като ставаше дума за неговото социално положение, виолетовият гръм се появи на консилиума, така да се каже, като гръм от ясно небе.

Щом се върна горе, той се оплака, че твърде стремително нахлул при кардиналите и поради това двама от тях ще ги погребват. И добави, че му се иска да отиде на погребението, което ще бъде много тържествено. Мина доста време, докато свети Петър му обясни, че няма да е хубаво, ако по време на погребението стане още някое нещастие. Виж, да погребваха някой таен еретик, тогава да тресне отгоре им, беше въпрос на чест.

И тъй, виолетовият гръм си гледаше от небето и се чувствуваше горд.

Той плю върху малките гръмове, които си играеха и лудуваха под него. Тези обесници не бяха ходили на кардиналския консилиум в Рим.

После го извикаха при Господ. Виолетовият гръм се върна оттам напълно съкрушен. Наказаха го с шест седмици домашен арест за това, че беше треснал кардиналите на римския консилиум. А беше сезонът на летните бури.

Напразно той се оправдаваше, че консилиумът реши богохулниците да бъдат поразявани от гръм и че ставаше дума за неговия престиж и интереси.

Архангел Гаврил му каза:

— На вас хич не ви върви — знаете ли, че убихте нашия най-дебел кардинал, който най-много допадаше на вярващите? Това беше диващина от ваша страна.

От този ден виолетовият гръм внимаваше много да не направи пак някоя диващина. Веднъж един светец, когото познаваше само по физиономия, легна при него на облака да си поприказват. Светецът започна да му разправя как на земята го пържили жив в олио и как ухаел.

Това дотегна на виолетовия гръм и той му каза.

— Извинявайте, но на мене вече ми е скучно. Тая сутрин срещнах най-малко петима мъченици и всичките ми разказваха какво ги правили преди да дойдат тук. До гуша ми дойде. Отначало беше интересно и оригинално, но да слушаш хиляда и петстотин години непрекъснато едно и също не е бог знае какво удоволствие.

— Ама, моля ви се, на кого да го разкажа, аз още на никого не съм го казвал, защото не можех да си спомня какво беше маслото, днес се сетих, че беше конопено — изрече мъченикът.

— Я ме оставете на мира с тия глупости — сърдеше се виолетовият гръм.

— Но това е толкова интересно — настояваше мъченикът. — Според вас кой от краката ми се свари по-бързо, десният или левият?

За да се откачи от него, виолетовият гръм, който вече не можеше да понася неговите врели — некипели, се спусна към земята.

Слезе по права линия и когато разбра, че е над някаква църква, беше вече късно. Виолетовият гръм продъни покрива и трясна в амвона. Поиска да се извини на проповедника, спря се за малко при него, но като видя, че отчето гори, се уплаши и през някаква жена потъна в земята. После тихомълком изчезна.

Когато след всичко това бягаше към небето, идеше му да се разплаче.

— Боже господи — каза си той, — пак я свърших като кучето на нивата. Де да хрумнеше сега на някого там, долу, като видя, че отецът изгоря, да каже, че са изпратили от небето огнена колесница да го вземе, както на времето пророк Илия. И тогава я бях забъркал една, добре че на земята майсторски потулиха работата. Сега, щом се качи на небето, проповедникът веднага ще се оплаче от мен. И ще стана за резил. Може и да е пристигнал вече горе.

Страховете на виолетовия гръм обаче бяха напразни. От канцеларията на пъкъла се получи следното съобщение:

„Току-що при нас пристигна един езуитски проповедник. Все още не сме го разпитали, защото е много изненадан.“

— М-да, един абонат по-малко — каза свети Петър, като изслуша съобщението.

Виолетовият гръм толкова се зарадва от тази неочаквана развръзка, че цял ден слуша усмихнат някакъв сладкодумен дядка, който разправяше с възторг как поганците му вадили червата. Беше ясно като бял ден, че преувеличава, когато говореше за някакви си 372 метра.

После дойде ново известие от пъкъла, че проповедникът бил разпитан и твърдял, че тая работа свършил виолетовият гръм.

Въпреки очакванията си той получи нещо като похвала.

— Не си е струвало толкова труд за оня непрокопсаник, но добре сте направили — му беше казано на аудиенцията. — Вие наистина разклатихте доверието в божиите служители, но с това си осигурихте по-хубава работа. Ще удряте безбожниците.

— В духа на римския консилиум — добави виолетовият гръм и тръгна на разузнаване.

Намери се подходящ облак с отлична акустика, от който се виждаше добре. Тук се чуваше всяка дума от земята.

„Ето ти работа за мен“ — помисли си той, като нададе ухо и се вторачи.

Долу, в една къщурка лежи, на одъра рижав човек, а до него седи някакъв мъж, който по дрехите прилича на свещеник или капелан^[1].

— Влезте в правия път, Мацоуне, видяхте ли, че Господ ви наказа и сега не можете да се помръднете.

— Нещо ме е захапало в кръста и краката ми са като отсечени.

— И продължавате да богохулствувате.

— Гръм да ме удари, че това живот ли е, по дяволите!

Виолетовият гръм не чака повече и се втурна надолу.

Стоварва се върху къщурката и бум, тя се катурва, той се спуска обаче на леглото по нещо гладко и за да се задържи, се хваща за ръката на отчето. Отчето се катурва, а изплашеният гръм дим да го няма в обора, оттам на небето. И що да види. Изнасят капелана и камбаната бие на умряло, а Маноун ходи из стаята и си приказва:

— Дявол да го вземе, мина ми.

Когато разказа за това на един стар и опитен светец, той му каза:

— Вие не знаете ли, че в леглото човек може да си позволи да богохулствува? Не сте ли чували, че завивките са изолатор, а свещеникът — добър проводник?

— Но Мацоун на всичкото отгоре ходи!

— Че как няма да ходи, след като сте му направили такъв електрически масаж — рече кисело старият и опитен светец.

Виолетовият гръм се разплака.